КАЛИНА СТЕФАНОВА
Вариации на критическото мислене
„ПРОЕКТЪТ БУРЯТА“
Последният спектакъл на Питър Брук и Мари-Елен Естиен, видян на Международния Шекспиров Фестивал в Крайова
Вълнението от предстоящата последна среща с Брук беше сякаш наелектризирала въздуха около театъра. Сградата беше като обсадена: може би пет пъти повече хора, отколкото са седалките в големия салон, се тълпяха пред входа. След като влязоха щастливците с билети, всички студенти и театрали, които не бяха сред тях, но чакаха отпред, също бяха допуснати вътре – каквато е рутинната практика на Фестивала – и великодушно им беше разрешено да се настанят на доста широките страничните стъпала от двете страни на редовете. Накрая залата беше не просто препълнена – състоянието ѝ в този момент буквално онагледяваше израза „сякаш се пука по шевовете“.
Когато обаче светлините започнаха да угасват, настъпи удивителна тишина – сякаш всичките тези толкова много хора, като един, затаиха дъх от вълнение и почит към най-големия театрален маестро на нашето време, смирени от самата привилегия да са в салона тази вечер. Когато светлината окончателно се стопи, тишината стана още по-специална, защото самата сцена отвърна на залата на същия безмълвен език – като ехо, което не може да се чуе, но може да се почувства осезаемо и с душата, и с тялото. Просперо, прав на персийски килим в средата на авансцена, започна спокойно и бавно да върти в ръцете си дебела дървена пръчка, съвсем леко закривена в единия край – нещо като овчарска гега. Минута, две, повече… В пълна тишина.
Самото време сякаш притихна, намали ход и спря. Нашето време – времето, което познаваме. И тогава пространството също сякаш започна да се променя. Сякаш, с всяко движение на тази гега, самият въздух около нея, около Просперо, около нас, се променяше: сякаш самите молекули, от които се състоеше, започнаха да се пренареждат. И, след тези няколко минути на пълна тишина, цялата шумотевица, бързане, суета, дребнавост на живота ни не просто изчезнаха, а бяха някак си изчистени – така, както се чистят петна, или прозорец – и всичко около нас и дори вътре в нас стана кристално чисто и ясно, и пълно с радостен покой. И тази чистота, и този радостен покой се усещаха като нещо напълно естествено, като най-естественото ни състояние – като че ли се бяхме върнали към нашата истинска същност, към нормалното състояние на света, към там откъдето идваме и където принадлежим.
Следващите час и двадесетина минути на този уникален спектакъл текат точно в това друго, но напълно естествено за нас време и място. Нищо че словото се появява скоро след тези първи минути на удивителна тишина. Атмосферата на сцената и в залата продължава да вибрира с този извънреден заряд от хармония и покой.
И нещо особено важно: след речта не пристигат никакви специални ефекти – вече почти неделима част от театъра днес. До самия край на спектакъла, на сцената има само още няколко персийски килима и още пръчки – по-малки от гегата в ръцете на Просперо и прави, а някои от тях струпани на рехави купчинки на пода. А осветлението е равно почти през цялото време.
Вълшебни килимчета и вълшебни пръчици? Такава мисъл може да мине през ума на човек, но за съвсем кратко. За мен те бяха много повече. И това става кристално ясно в една сцена, която е гениална. Фердинанд взема няколко от тези малки пръчки и ги нарежда в права линия на пода между себе си и Миранда. След това внимателно поставя една пръчка на главата на Миранда и друга – на своята, и двамата тръгват един към друг по очертаната права пътека между тях. Много бавно и много внимателно, за да не паднат пръчките от главите им и за да не направят крачка встрани.
Така че, да, може би килимите, гегата на Просперо и другите пръчки са наистина известните приказни символи. Ние сме хора и имаме нужда от познати знаци – трамплин, от който въображението ни да излети в определена посока. И все пак „полетът“ в случая не е към някакво далечно място, а е по-скоро полет-проглеждане за същността на „тук и сега“ и за това колко различно може да бъде това „тук и сега“ от нашата обикновена представа за него. И че е необходимо само едно единствено нещо, за да се отворят очите ни за тази реалност: да следваме пътищата, очертани за нас свише. Правите пътища.
Сцената между Фердинанд и Миранда, с очертаната между тях пътека, извика в съзнанието ми няколко стиха от Псалтира, за които не можех да спра да мисля до края на спектакъла. „Съдбите Господни са истина, всички са праведни; те са по-желани от злато, и дори от множество чисто злато, по-сладки от мед и капки от вощен мед; и Твоят раб бива опазван от тях; в тяхното спазване е великата награда.“ (18: 10-12) И: „Покажи ми, Господи, Твоите пътища и научи ме на Твоите пътеки.“ (24: 4)
Разбира се, минимализмът по отношение на изразните средства изобщо не е изненадващ, когато става дума за театъра на Брук. Никога няма да забравя, например, „Долината на изумлението“, отново създадена от тандема Брук – Естиен, през 2014. Имаше ефект на рисунка, скицирана от гениален художник на салфетка – само няколко линии и същността на лице, човек, взаимоотношения са налице. Линии, избрани не само пестеливо, но прецизно точно, за да кажат само това, което е необходимо, за да уловят и покажат есенцията. И все пак в „Проекта Бурята“ тази уникална пестеливост, която свежда живота на сцената до най-важното, до квинтесенцията, е на още по-дълбоко ниво: тук става дума за общението ни с невидимия свят, който е едновременно вътре и извън нас, и който векове вече е гледан отгоре и като отживелица, и вярата в него е обект на подигравки.
Не случайно Брук се връща към „Бурята“ за 3-ти път (!) точно когато наближава края на живота си. „Една дума звучи в цялата пиеса: свободен,“ пише той. „Както винаги в Шекспир, значението не винаги е изказано напълно. То винаги се подразбира, подсказано е както при ефекта на ехото. Всяко ехо увеличава и захранва допълнително първоначалния звук. Калибан иска свободата си. Ариел иска свободата си, но това не е същата свобода. За Просперо пък свободата не подлежи на определение. Какво е тя точно – това е, което той се опитва да разбере през цялото време на пиесата. Младият Просперо, заровен в книгите в търсене на окултното, е бил затворник на мечтите си. На острова, може да решим, че той е станал свободен, защото се е сдобил с цялата магическа сила, която може да има човек. Но магьосниците по принцип си играят със сили, които не принадлежат на човеците. Не е дадено на човек да затъмнява слънцето по пладне, нито пък да възкресява мъртвите.“
В „Проекта Бурята“ Брук се освобождава почти напълно от материалното – от всичко, което днес възприемаме за обичайно и в живота, и в театъра. В резултат на това можем напълно да се концентрираме върху естеството на свободата като първата и най-важна предпоставка за осъществяване на общението ни с невидимото – със света на Духа.
Спектакълът извика в мен и още един стих от Псалтира: „Грижите за живота ме изгониха от рая…“ (Псалтир, Тропари Гл. 5)
Припомни ми и нещо, казано от друг гениален режисьор на нашето време – Еймунтас Некрошус: „В живота ни има празни години, празни дни и празни месеци. И само шепа истински живот. Почти всичко останало е пропиляно време. Всички обаче се правим, че бързаме, че нямаме време, и че сме и ще бъдем страшно заети с години напред. Това не е вярно. Така заблуждаваме и себе си, и другите.“
„Проектът Бурята“ на Брук и Естиен е точно за тази „шепа живот“ – живот, освободен от материалното, от имитациите на същност чрез всичките ѝ съвременни заместители – многотия, бързане, култ към адреналина и непрестанното забавление… Накратко: той е за живота в синхрон с Духа – живот, който е самата хармония и душевен покой.
Далечна песен – ведра и спокойна – звучи от един момент нататък в спектакъла. Ту се чува по-ясно, ту заглъхва. Сякаш приижда на вълни – вълни, които достигат до сцената, плисват се, и после се отдалечават. Тази песен е като част от въздуха около нас – невидима и нежна, ненатрапчива, но безценна. Хората на сцената – нарочно не ги назовавам актьори, за да не би да наруша усещането за чудо – са по някакъв начин като тази песен: понякога говорят и стават център на вниманието, понякога просто са там, и, освен в една комедийна сцена, те също сякаш са като част от въздуха. Може би ще си кажете, че Брук и Естиен са успели да създадат осезаемо усещане, че „направени сме ний от сънища и сън отвред обгръща този малък наш живот“ – една от основните теми на „Бурята“.
Смея да твърдя отново, че „Проектът Бурята“ е много повече: този спектакъл кара човек да се чувства сякаш в Рая, или в онова, което Раят би могъл да бъде на земята, или е (?), по време на „шепата истински живот“.
И Некрошус се опита да създаде Рая на сцената – в своята адаптацията на „Божествената комедия“ на Данте в театъра си във Вилнюс. И до голяма степен успя. Но там имаше някои много илюстративни моменти, които приземяваха общия ефект на спектакъла. Докато „Проектът Бурята“ въздейства като истинско откровение, което променя живота.
„Работата на Питър Брук в театъра представлява пътуване, в което търсенията на твореца са неделими от търсенията на пътешественика в сферата на духа,“ пише Джо Мартин.
Наистина, да гледаш „Проекта Бурята” е преживяване, което отваря очите и за това какво би могъл да бъде театърът.
„Днес западните актьори имат всички качества, необходими да изследват в Шекспировите пиеси всичко свързано с гнева, политическото насилие, сексуалността, интроспекциите. Но за тях е почти напълно невъзможно да се докоснат до невидимия свят,“ пише Брук. „За да изиграе герой, който не е реален, западният актьор прибягва до истинска акробатика. А за актьор, възпитан в свят на церемонии и ритуали, пътят към невидимото често е по-директен и естествен. „Бурята“ е енигма. Тя е притча, в която нищо не може да се вземе буквално, защото, ако останем на повърхността на пиесата, нейните вътрешни качества ще ни убегнат. За актьорите, както и за зрителите, това е пиеса, която се разкрива само по време на игра. Тя е като музиката.“
В „Проекта Бурята“ актьорите на Брук не само успяват да се докоснат до невидимото. Те се превръщат в смирени проводници между невидимото и нас, като за тази цел умишлено се освобождават от всичко, с което актьорското майсторство обикновено се свързва. Целият спектакъл сякаш е освободен от всичко, с което обикновения театър се свързва. Това е наистина необикновено преживяване – театър, който се е издигнал над общоприетата представа за себе си, успял е да я надскочи. Театър, успял да надскочи себе си.
Сякаш с тази последна своя постановка Питър Брук ни маха отгоре и, като ни дава възможност да изпитаме поне за малко усещане за небесност, ни подсеща, че не само театърът може да бъде „свещен“ , а и животът също. Подсеща ни, че и театърът, и животът са свързани с небето.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“