Продрум ДИМОВ
Падна ни се да живеем във време, когато човечеството не престава да се развива с отрицателен знак, налаган безнаказано от налудничавите набези на хищния капитал. Навярно този ход на историята не е от вчера и той идва от безконечните коловози на миналото, рушейки неизброими материални и духовни човешки ценности, оформяли всестранния облик на необозрим низ от векове и епохи.
А човекът, движен от високи социални идеали, неведнъж с цената на много жертви и кръв се е опитвал да жалонира в друга, хуманна посока общественото развитие, но за жалост и най-светлите мечти и пориви са угасвали, смазвани и унижавани от алчност, низост и падение. Но здравият разум никога не се е примирявал с човешките неправди, устремен към едно мечтано от векове човешко и справедливо устройство на обществените наредби.
Дълбоко съм убеден, че и литературният творец Стоян Георгиев от Бургас е крайно възмутен и непримирим към отвратителните и безцеремонни погазвания на беззащитната човешка чест и достойнство в съвременното ни общество и това го е заставило да излее напиращите гневни критики в новата си поетична книга „СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ“, отпечатана съвсем наскоро от издателство „Божич“ – Бургас. В ръцете ни е безспорно една твърде гореща стихосбирка, която е уникална със смелия си сюжетно-тематичен и с искрения си дълбоко емоционален заряд. С острото си социално-политическо съдържание, което не всеки автор би се решил да ни предложи, произведението на Стоян Георгиев е категорично призивно отхвърляне на огромните недопуситими поразии, с които ни удостоиха самозабравилите се управляващи върхушки през последните 35 години.
Авторът много години, задъхващи се от коварните измами на площадната ни демокрация, е натрупвал горчиви несъгласия в себе си и, след като чашата на търпението прелива, изригва и сяда неспокоен пред белия лист. А никак не е лесно да застанеш като самотен вълнолом и да даваш отпор на яростните пристъпи на безумните вълни. Дълго е обмислял и се е колебал срещу опасното погубващо течение, но всички съмнения го напускат, когато го посещават вечните като времето беззалезни стихове на Ботев, Вазов, Смирненски, Вапцаров… Така се разделя с недоброто си предчувствие за начина, по който ще се посрещнат стиховете му, вероятно нееднозначно, в дненшите ни литературни и читателски среди, претегляйки художествената им стойност и социално-политическо естество. Но в края на краищата семафорът е вдигнат и изданието е поело своя предначертан път.
А нека не се забравя, че когато Стоян Георгиев се заема със създаването на това необикновено, в известен смисъл шокиращо, заглавие, той вече разполага с богат творчески опит. Излишно е да припомняме, че започва да пише още като ученик в Английската гимназия, а после като студент във Великотърновския университет задълбочава творческите си търсения и се появява по страниците на различни издания. Но същинското му навлизане в родното ни литературно пространство има за начало 90-те години, когато през 1994 год. излиза и дебютната му книга „Горчив коктейл“. Още с нея, притежаващ висока литературна култура и богати наблюдения в съвременната сложна и противоречива действителност, той подсказва, че скоро ще се нареди сред най-актуалните ни автори. Същата сюжетно-тематична насоченост битува и в следващите му творби: „Митническа сага“ (2002), „Дух мой“ (2004) , „Хаос“ (2004) , „Тайното послание“ (2010).
И в най-новото си поетична книга Стоян Георгиев остава верен на избрания си творчески натюрел. Тя се състои от пет цикъла, които са изтъкани от сродна канава и дишат подобаваща негативна атмосфера. Още с докосването ни до съдържанието на първия от тях – „Народе мой, повярвай в своя дух, повярвай във съдбата си чутовна“, избухва напрежението от нелеките и тягостни преживявания на автора. Поетът е разтърсван от ужасна тревога, предизвикана от злощастния път, в който е вкарана от нравствено нечистоплътни сили родината ни:
Българийо, къде отиваш
и кой те води в път нелеп,
че твойта дива съпротива
отчаян жест е в тъп вертеп?!
(„Отечество“)
Лиричният герой не може да понася унизителното положение, което гнети нашия съвременник, и е дълбоко убеден,
Че само с кървава борба и пот
печелят се и чест, и бойна слава:
велик си бил, страдален мой народ,
и друга участ, вярвай, заслужаваш!
(„Към моя народ“)
Не по-малко болка и гневно негодувание врат и кипят от пагубната апатия и недостойното пренебрежение, с което ни заливат западните ни „доброжелатели“ в стихотворенията „Българският дух“, „Българският свят“, „Днес“ и други.
Общувам развълнуван с тези тревожни стихове, отразяващи всеобщото народно настроение, и асоциативно се пренасям в безсмъртната призивна поезия на Чинтулов и Ботев, която кореспондира и звучи актуално и в днешния ни жалък ден:
Поругаха ни отдавна
оковаха ни съвсем;
бяхме ний държава славна,
днес сме роби под ярем.
(„Към българския народ“)
Едва ли този яростен език ще допадне на лицемерните люде по високите етажи на днешната продажна власт и самозабравилите си сервилни среди, но истината е жестока и тя не трябва повече да ни мачка и унижава.
Заел се мъжествено да воюва с безпардонните ибрикчийски похвати на сегашните ни безразсъдни властници, авторът не пада духом, вярвайки във възрожденската сила на свободолюбивия български дух:
И ще гръмне набег боен,
съд божествен, справедлив,
че духът е вечно жив
в нашия народ достоен!
(„Бъдещето на България“)
От будното творческо полезрение на поета не са убегнали и недомислиците, подчиняващи интерпретациите на отечествената ни история на чужди користни интереси, което е в крещящ разрез с утвърдената и непоклатима историческа достоверност. И неслучайно са поставени на неотменим осъдителен прицел угодливите мерзки твърдения на новоизлюпили се псевдоисторици, които с лека ръка зачеркнаха петвековното турско робство, заменяйки го с някакво безобидно „османско присъствие“. Нещо повече, още в началото на т. нар. „преход“, Димитър Луджев, в срамния си стремеж да манифестира верноподанически чувства към днешна Анкара, оприличи кървавите погроми и варварските издевателства на поробителите с някаква безопасна „махленска кавга“.
Прави чест на Стоян Георгиев, твърд и непоколебим знаменосец на българския патриотизъм, който в момента е натикан и целенасочено лишаван от въздух от лакейничестващите ни управници, че ни поднася документално жестоката истина. Тя прозвучава не само от страшните информации на Макгахан и Скайлър, но кънти потресавощо и от гневния глас на литературния колос на 19. век Фьодор Достоевски: „Палят, колят, изнасилват жени и деца – пише гениалният руски писател, – заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват…“.
А днес не престават да ни баламосват с всевъзможни манипулации, които изтръгват и неудържимото възмущение на поета:
„Нямало е робство тука! –
пак от синия екран
те крещят. – Тълпа неука
следва русофилски план!“
(„Към продажните историци“)
Същата протестна емоционална обагреност битува неукротимо във „Великолепният“ век“, „Турските лъжи“, „Поробители и спасители“ и други творби на автора.
А за да прикове на позорния стълб навъдилите се напоследък пещерни антикомунисти и върли русофоби, представящи се като най-големи българофили, Стоян Георгиев е дал заслужен израз на вековечната обич и неизчерпаема признателност на народа ни към братята-освободители в рядко енергичния емоционален цикъл „Братя руси, братя руси, вий сте наша кръв и щит“. Трудно бихме открили след Вазов, и до известна степен след Матей Шопкин, друг наш литературен творец, който да е излял така искрено и сърдечно съкровените въжделения и непомръкващи топли чувства на българския народ към скъпата родина на Пушкин и Лермонтов, на Толстой и Горки, на Маяковски и Шолохов. Поетът благоговее и застава чинно, на колене, пред този уникален и велик народ.
Има на света Русия:
чудна, приказна страна
със нелека орисия
и с нечувана съдба.
(„Русия“)
В същото време той е потресен от промъкващите се клевети и обиди, които се сипят понякога от обезумелите ни високи етажи на властта. Такъв изблик на безразсъдство не може да не огорчава здравия разум под българското небе, особено пък борбения творец от Бургас, който не е в състояние да възпира бушуващото си омерзение от недобросъвестните ни съвременници и да озаптява потискащото го разочарование.
Не по-малка неприязън към безразсъдните хулители ни посреща и в стихотворенията: „Русофоби“, Лицемери“, „Смешен плач“ и други наелектризирани творби, които отразяват бруталното погазване на вековечните ни народни традиции, свързващи ни завинаги с великата братска страна.
В това огнено издание изключително впечатлява критичното отношение на западния свят към хищно ограбваната ни родина, изразено честно и с подобаващ упрек в цикъла „Западна Европа – блато, рай за мъртвите души“. Авторът не може повече да сподавя в гърдите си болката от фалша и лицемерието на Европа, която никак не се е променила от времето на Тургеневия „Крикет в Уиндзор“, и днес продължава да гледа на потомците на Ботев и Левски като на аборигени. Та нали същата тази „хуманна Европа“ превози дивите орди на „Сюлейман безумний“, за да хукнат незабавно към Шипка и да се сражават с българските опълченци и руските им събратя, загиващи в неравния решаващ бой за свободата на поробена България. За съжаление днес изобщо не се споменава за този „подвиг“ на Британската империя. Затова и поетът не се поколебава да разкрие истинския облик на съвременните ни „европейски приятели“:
Европо, сеирджийко стара,
Европо, куртизанко алчна:
пак предаваш ти България
и нейната земя страдална.
(„Към Европа“)
Обект на авторовото жигосващо перо са също така и безотговорните ни „държавници“, които постоянно загърбват националните ни интереси, за да обслужват безупречно ненаситните си безскруполни господари. Поетът страда и более за изпадналия ни в беда народ и не пести омразата си към непочтената Европа:
Само жалки политици
те ухажват в тоя час:
кекави и зли циници
химн ти пеят във захлас.
(„Ние и Европа“)
Много страници от книгата ни въвеждат в нелицеприятния свят на разрушитения морален упадък и нравствената деградация на съвременното общество, бруталното посегателство върху културно-историческото ни наследство и всичко, съпроводено с настъпателното икономическо и духовно поробване, дирижирано отвън и налагано от „добрата воля“ на „приятелския Запад“. Това поведение едва ли не вбесява поета:
Смърт, разруха вред творите
и светът за вас е гроб,
със кръвта му се поите,
тъпчете пак алчен джоб!
(„НАТО вън!“)
Твърде мащабно е дозирано отвращението и тоталното осъждане на днешната ни деградивна действителност и в другите цикли на стихосбирката. В това ни убеждават и високите градуси, които нажежават съдържанието в двата цикъла „Мутрите са днес на власт и продажни патриоти“ и „Мускулите си издува пак познатият фашизъм“. Общувайки с тези стихове, читателят не може да не усеща настойчивия благороден зов на автора за освобождението на омаломощеното ни общество от вредната апатия, която позволява да се поддържа антинародното статукво. Убеден съм, че здравият разум ще приеме тази нажарена до червено мерена реч като пламенен повик да се опълчим най-сетне срещу опасните социално-политически язви, които разяждат безпомощния ни социален организъм.
Новата поетична книга на Стоян Георгиев „Свободна България“ не се гордее със самоцелен художествено-естетически инструментариум. Тя е чужда на често натрапваната ни напоследък абстрактност и енигматичност, високомерна естетика, демонстрирани от някои съвременни „автори“, за да ни внушат висока литературна култура и художествено-естетично превъзходство.
Всъщност поезията на този рядко ерудиран наш автор няма претенции за някаква самонадеяна стилно-езикова стойност, на места създава впечатление на грубоватост и прекомерна острота, но тя е дълбоко реалистична, макар и различна – нещо, което сигурно ще разбуни някои самонабедили се литературни величия и ще изживява щастливата чест да бъде водеща и респектираща с ревностната си актуалност под българското литературно небе.
29.08.2025
