МОИ ЛУДИ ВЕТРОВЕ
Не малко време поживях, а
оставам си ентусиаст със страст.
Не малко ветрове ме вяха,
но още повече пък… гонех аз.
И глухите навярно чуха,
че съм нехайно чудноват и
че гоня оня, дето духа,
гората дето клати…
Е, вятър ме е вял и на кобила
бяла – далеч от родната ми къща.
От него пак съм вземал сила,
в попътен той се е превръщал.
Седемдесет и седем вятъра ме вяха
и продължават още да ме веят.
Комай съм малко вятърничав,
щом не успяха
през времето да ме отвеят.
А седем е число вълшебно –
това признават и академици.
Да, седем е число свещено,
пък аз сдобих се с две седмици!
Е, доживях седемдесет и седем
на битието нашенско в театъра.
Макар и малко поприведен,
все още денем-нощем гоня вятъра…
За равносметка май е време.
Наивник бях, умник, бохема,
немил-недраг, щурак, чудак …
И пътя си изминах с чест!
Дали щастлив съм днес?
Като че ли съм чак
на седмото небе!
Но има още небеса до ада и до рая.
Животът ми не бе
обикновен, ала за нищо не се кая,
не бих го заменил със друг!
Сега съм вече пътник към безкрая
на вечен свят, наречен Оня…
А докато съм тук –
Михаля или вятъра ще гоня…
Различни са човешките съдби.
Но, щом на ветровеите съм издържал,
крепи ме вярата,
че може би
не съм живял
съвсем на вятъра?!
ДОБРО ЗА ЗЛО
Ти правиш добро
ей тъй – на ангро.
Добро на колеги, съседи;
на братя, сестри, братовчеди.
Помагаш на свои и чужди,
на хора със и без нужди.
С добрините ти те добре си добруват,
но зад гърба ти с насмешка хортуват:
„Май този наивник е нещо така…“
И, пръсти въртейки, помахват с ръка.
А ти продължаваш като с ведро
на хората даром да сипеш добро.
За другите гледаш да има,
за себе си нищо не взимаш.
Отказваш и злато, сребро.
Дори и на злото отвръщаш с добро!
А бре, човече-умниче,
дарявай на всички добро на ангро,
но знай и добре запомни, че
още от древните мъдро е казано,
няма добро
н е н а к а з а н о!
РЕЧЕН РЕЧИТАТИВ
/Не е басня/
-Я кажи, река,
като как така
звънката ти бистра песен
се превърна в черен плач?
Може би те мъчи бесен
и жесток палач?
Или някой жаден великан
пие те подобно океан?
-Да-а-а,
времето тече като вода-а-а…
Спокойна си вървях,
пях
в пек и в дъжд,
бях
весела, засмяна…
Но веднъж, изведнъж
дойде промяна!
От канали и улуци
почнаха боклуци
да се стичат в мен.
Ох, от този ден
всеки бълва
и допълва…
Някога бях чиста, бяла,
а сега по мен се лее
вече таблицата цяла
на химика Менделеев! –
Е, какво да ти река,
размътена река?!
ШАПКИ И ГЛАВИ
/Уж е басня/
Имало е нявга славни
шапки градски и селяшки.
Имало е и забавни,
и сомбрера, и фуражки.
Имало е шапки знатни –
тъкани от златни нишки,
шапки кръгли и квадратни,
офицерски и войнишки.
Имало барети, такета, капели
и ушанки, и каскети…
За тях песни са се пели
по седянки, по банкети…
Всички топлели глави.
А главите – делови,
разсъдливи, равноправни…
Ех, било е туй отдавна!
Но какви са в нашта ера
шапките, главите ни, какви?
Не цилиндри и сомбрера,
днес са модни бръснати глави.
Шапките, главите настоящи
претендират, че са главни,
че са най-висшестоящи
и че нямат себе равни!
И глави, и шапки днес
искат да им се отдава чест.
Таке и бомбе, и фес –
всяка гони интерес.
Но нека да не се отчайваме
от това
шапко-главо-замайване!
Аз от моята глава
не свалям шапка
на такива шапки и глави!
Но…уви…
ПОП С ЛАПТОП
В известен храм,
а може би и манастир,
със сигурност не знам,
един духовен наш пастир,
комай че поп,
наместо да чете молитва,
по лаптоп
започнал да залитва.
Не съмнало и – хо-па –
засядал пред лаптопа,
та чак до късни нощи
неуморно:
игрички, фейсбук, порно,
и още, още…
Увещавала го цялата енория:
– Отче поп-игумен,
благочестив си ти и умен,
я остави таз лаптопска история,
грижи се и за манастира!
-Оставете ме на мира!
С любимия лаптоп
съм си тип-топ!
След мене – ако ще потоп! –
И продължавал без умора…
А манастирът тънел в мухъл, прах…
Престанали да идват хора…
Доде един йеромонах
пред шефа го натопил:
„На попа със лаптопа
дъската май му хлопа…“
Владиката му казал „Стоп!”
и хоп –
завчас го разлаптопил,
дори го и разпопил…
Останал без лаптопа,
попът, послушник вече там –
във този храм
или пък манастир,
едва не хвърлил топа…
А Бог дали ще му прости!?
ПРИКАЗКА
Има(ло) едно времеее…
В тъмна доба ли, по пладне ли,
станало това явление:
Правдата и Кривдата попаднали
във висшестоящо управление.
И тогаз в екстаз завчас
всяка взела своята позиция:
Кривдата – на власт,
Правдата пък в опозиция.
По традиция
прастара
веднага подели надпревара
да мъдруват,
да враждуват,
да се карат…
Не по пладне, в доба тъмна
спорили, мъдрували:
как да продължат „двубоя“.
И разбрали се преди да съмне:
„Днес властта е моя, утре – твоя!
В залите, по коридори
пак ще спорим, ще се борим,
ще се караме солидно
но… привидно! “
И прегърнали се като самовили
тези управленки видни.
После яли, пили и се веселили
три нощи и три дни.
Аз не съм бил там,
нито пил съм, нито ял,
нито чул съм, ни видял…
Но знам,
както и децата харно знаят,
че на всяка приказка
щастлив е краят.
А пък тази все тъй продължава…
Край щастлив не се задава!
МЕКО КАЗАНО
Познавам политик един,
отпървом бе червен, а после син,
отсетне – жълт, кафяв,
зелен, лилав…
А днес е
десен.
Партията му, и тя
ту дясна е, ту лява –
с едничка цел: да управлява!
Ти знаеш ли, обаче
какво по-точно значи
да бъдеш политик у нас,
особено когато имаш власт?
Позна:
меко казано,
безнаказано
да грабиш от народната хазна!
БЪЛГАРСКАТА КНИГА
… че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словене книга да четат …
Иван Вазов
Столетия умната книга
народа ни духом въздига.
Макар и прокуждана,
тя пак го пробуждала –
с прочути книжовници,
с безсмъртни бунтовници
и техни следовници…
Книгата Паисиева
старателно преписвана
била е светлик, а
и днес е велика…
Да, книгата има история славна,
но всичко било е отдавна…
Днес тъне в праха и в тъгата
по старото време, когато
била е почитана,
била е прочитана…
Под тежкото бреме
на смутното време
притулва се нейде из дъното –
измачкана, влажна, прегъната.
Очаква и днес интерес,
мечтае пробуда, прогрес…
Достойната стойностна книга!
Злощастната българска книга!
Е, стига!
Но питам се с болка, тъга:
а докога?!
