Българският поет и белетрист Кирил Георгиев празнува своите 80 години. Роден е на 16 февруари 1945 г. в гр. Сандански. Завършва гимназия в родния си град през 1962 г. Продължава образованието си в Медицински университет – София, специалност „Фармация“, където се дипломира през 1967. Вече като фармацевт отбива задължителната тогава военна служба. През 1973 г. се установява във Варна, а от 1974 започва да служи като военен фармацевт във Военноморските сили – и деветнадесет години е под пагон – до 1993 г., когато е пенсиониран.
През есента на 1975 г. Кирил Георгиев е приет за член на Литературния клуб „Христо Смирненски“ към Дома на народния флот – Варна. Като един от учредителите на Сдружението на писателите – Варна той дълги години е в неговия Управителен съвет и остава негов творчески деен автор. Член е на Съюза на българските писатели.
Пише стихотворения, разкази, новели. Публикува в централния печат и в почти всички литературни издания – вестниците „Пиринско дело“ и „Средношколско знаме“, а после в „Студентска трибуна“ и „Народна младеж“, в „Пулс“ и „Литературен фронт“; в списанията „Родна реч“, „Читалище“, „Художествена самодейност“, „Пламък“, „Септември“; в литературните годишни сборници „Поезия“. Традиционно печата във в. „Словото днес“, както и в представителния за Сдружението на писателите – Варна, вестник КИЛ („Култура, изкуство, литература“).
Негови текстове са превеждани и публикувани в Русия и Украйна.
Кирил Георгиев е автор на стихосбирките: „Другото е радост“ (1989), „Параклис за невинни“ (2006), „Разпятие“ (2008), „Закъснял отговор. Избрани стихотворения“ (2010). Свобода на духа пронизва стиховете на Кирил Георгиев. Спомени за минало величие и тъга по отиващите си малки селища. Бленуване по други времена, когато името и честта на човека са определяли смисъла на неговия живот.
Кирил Георгиев е издал и книги с новели: „Помен за живи“ (2009), „Близки върхове“ (2015), „Сезонът на спомените“ (2015) и накрая „Късни разкази“ (2020). В текстовете си авторът представя събития и личности, свързани с периода от края на XIX до първите две десетилетия на XXI в. Творецът обглежда времето на бурния и сгъстен на теории и събития ХХ в., като двустранно навлиза в съседните му отрязъци от темпоралната линия. Бележи някои по-важни моменти в обществения исторически и културен живот, но и в субективно-личностен план. И от комплекса на двата типа визии съгражда свой модел за света с истините и съмненията му.
Кирил Георгиев е лауреат на награда на Военно издателство (1989) и на наградата „Златен морски кортик“.
Д-р Ваня Колева
СВОБОДАТА КАТО БУНТ НА СЪВЕСТТА
стихотворения
КЛЕК
Пълзиш към върхове от завист,
под преспи от съмнения зимуваш
и не за власт, и не за слава,
а просто, за да съществуваш.
Отзад настъпват борове и мури,
отпред скалите вдигат длани.
Но спреш ли се пред сипеи и урви,
под сянката на силни ще останеш.
И туй ще бъде краят.
Продължавай!
Законът в планината е жесток:
живее, който побеждава.
Останалото го закриля Бог.
ДИВА КОЗА
Планината има два сезона:
бързо лято, гладна зима.
Разбереш ли вълчите закони –
ще те има.
И ще скачаш по скалите до насита,
ще избягваш пушки и засади.
Вярвай само в своите копита.
Другото е радост.
ЕДЕЛВАЙС
По сипеите остри на скалите,
над урвите, притихнали от страх,
над полетите жадни на очите,
над всичко ти изгря.
Каква борба със снеговете!
Каква борба със вятъра бушуващ!
И извоюва правото – по върховете
единствено да съществуваш.
ЛОВ
Боже мой, каква нелепост –
под самия връх ловци!
Пият облаци със шепи
от „Тодорини очи“.
Лятото безумно кратко
след сезоните пълзи.
Приближават към дулата
две осъдени кози.
И отекват в тишината
изстрелите като зов.
Всички приказки са вятър,
празни като този лов.
Свободата аз разбирам,
като бунт на съвестта.
Дивите кози умират
и тече от мен кръвта.
ПЛАНИНСКИ ПЪТЕКИ
Пътеките зарастват като рани.
След всеки дъжд тревите се разлистват
и разцъфтяват най-красивите поляни
от детството на мойте мисли.
И все вървят към билото полека.
До всеки извор си поемат дъх.
Не знам дали и моята пътека
ще стигне някога до връх.
МАЛКА БАЛАДА
Неусетно се отронват дните.
Прекипява мелнишкото вино.
Пият нощем старите комити
и осъмват в минали години.
Яворите свеждат тежки клони
и прекръстват всеки минал ден.
Тихо пирамидите се ронят
и затрупват нещо в мен.
КОРДОПУЛОВАТА КЪЩА
Стара, като тези хълмове,
под които избите са крили
бъчви със горчиво вино пълни,
от което богове са пили.
Пили до онази тъжна есен,
от която спомен е останал:
кръв и вино смесени,
мъка и любов венчани.
Къщата от векове белее.
Дните мълчаливо я подпират.
Всеки ден се мъчи да живее.
Всяка нощ се моли да умира.
ПРЕД ГРОБА НА ЯНЕ
„Да живееш, значи, да се бориш,
робът за свобода, а свободният –
за съвършенство.“
Яне Сандански
Стръмна е всяка пътека –
от люлка до гроб.
Бърза по нея човекът,
спре ли – превръща се в роб.
Вчера какво съм направил,
днес е и малко, и лесно.
Ставай, Старик, ставай,
и смъртта не е съвършенство.
РАЗПЯТИЕ
Родих се в планина. Живея край море.
Разбирам разликата между чайка и орел.
Изкачвах върхове и слязох до водата.
Загубих силата, спечелих красотата.
Живея край море. Жадувам планина.
Научих се да плувам, отвикнах да летя.
Разпънат съм между морето и небето.
И знам решението на сърцето.
ЗАКОНЪТ НА ЩЪРКЕЛИТЕ
Аз съм старият щъркел, който не може
с ятото през септември да отлети.
И това е естествено, и е възможно,
след като стигнах всички мечти.
Тук ще се скрия във спомен приятен
и до пролет ще бъда сам и щастлив.
А когато пристигнат моите братя,
си пожелавам да не ме сварят жив.
СМЪРТТА НА ОРЕЛА
Много са твойте години, не може
сърцето ми толкоз да издържи.
Зная, че има неща невъзможни,
но се преструвам още на жив.
Аз достигнах също своя предел
и сега вече трудно избирам –
дали да свърша дните си като орел,
или бавно, бавно да умирам.
ЗДРАВЕЦ НА БАЛКОНА
По високите етажи
слабо цвете не вирее.
Благой Димитров
Ех, доживяхме, Благой,
здравец да сеем в саксии…
И за здраве, и за утеха
пием силна ракия –
все за чужди успехи.
Пак вървим под небето
на отминали въпроси.
Здравец е нашето цвете,
само на живи се носи.
Здравецът, който живее
в планините на нашите песни.
И когато високо запеем,
не мислете, че ни е лесно.
***
На Явор
Не бързай да пораснеш,
мое внуче,
още малко нека поживея.
Времето обратно
ме научи,
сърцето щом заплаче –
очите да се смеят.
Не бързай да пораснеш,
мое внуче,
че детството ти
продължава,
додето се научиш
на други
да прощаваш.
2008 г.
ДРАМА
Зависим – от всичко и всички,
и независим – от себе си само…
Това е истина, която наричам
драма – моята драма.
В края ѝ никой не ръкопляска.
Всеки към себе си крачи.
Хора,
останете си в своето щастие.
Искам насаме да поплача.
СПОМЕН ЗА ИВАН МАНОЛОВ
Ех, Иване, Иване,
как внезапно се скри
зад една усмивка студена.
Твоят кораб още гори
и морето става
все по-солено.
Вече от другия бряг
пускаш котва в небето.
Там замина моряк,
тук остана поет.
ПОСТСКРИПТУМ
Сега си спомням
думите на моя стар професор:
Най-много са лекарствата
за болести неизлечими.
И днес, след петдесет години,
мога да му отговоря:
Болните живеят
по-дълго от здравите.
ЗАКЪСНЯЛ ОТГОВОР
Малко преди трагедията
ти ме попита: „Дори и късно,
искаш ли да се венчаем?“
Ти си остана млада и хубава.
Аз остарях, остарях.
И признавам – още съм влюбен,
както бях, както бях.
Пак те обичам – дори разделени!
Грях ли е, Боже, кажи,
че стоиш между нея и мене
и венчаваш мъртъв и жив?