КИНКА КОНСТАНТИНОВА
(22.ІІІ.1928 – 24.І.2011)
Родена в гр. Горна Оряховица. Гимназия посещава в с. Теодосиево, Горнооряховско. Учи медицина в София. Завършва и школа за летци на безмоторни самолети. За пръв път печата във в. „Литературен фронт“ през 1958 г. Сътрудничи активно на литературните издания. Много от книгите ѝ са преведени на руски, белоруски, френски, румънски, сръбски и арменски език. Член на Българската криминална секция АИЕР.
Издадени книги: „Гората” (1962), „Емине пее” (1963), „Сънливият мечо” (1963), „Пътека” (1964), „Обичам те” (1967), „Храбрите кокичета” (1967), „Горски мед” (1968), „Калина” (1969), „Плененото слънце” (1969), „Съкровище” (1970), „Сърцебиене” (1970), „Най-дългият ден” (1971), „Лястовица бяла” (1972), „Все още е лято” (1973), „Не забравяй” (1975), „Път през Арбанаси” (1979), „Последният куршум” (1981), „Тук ще остана” (1981), „Името ми е жена” (1985), „Сърцето остава” (1987), „Любовно питие” (1992), „Стихчета двеста за малката Веста” (1995), „Стихове за сбогом” (1996), „Когато моето сърце е с мен. Избрана любовна лирика” (1997), „Моя земя. Избрана лирика” (1997), „Обичай, за да живееш!” (1998), „Китка за обич” (2001), „Мое детство. Избрани стихове за деца” (2002), „Дъщерята на Монтесума” (2003), „Радост и болка. Избрана любовна лирика” (2005), „Яростна любов” (2008), „Ех, сърцето” (2011), „Спомени… спомени…“ (2014).
МОИТЕ МЪЖЕ
Моите мъже са силни и груби.
Моите мъже са смугли и хубави
като варварите на хан Испериха.
Дом огромен те ми построиха
и в стряхата му синя
забиха факлите-комини,
съкровища натрупаха във одаите.
И аз съм весела и сита.
Децата им люлея в яворови люлки.
В градината ми плоден вятър плува,
до счупени от ураганите дървета
филизи упорито светят.
Събличат младостта си всички цветове
и възмъжават в плодове…
При мен е времето, което чаках –
гърдите ми се пълнят с топло мляко.
И моите мъже посрещам вечер
от пътища и близки, и далечни.
Поемам даровете – скъпоценни камъни
и огнен сноп от топлото им рамо,
игриви риби, рози за косите ми
и любовта им ненаситна…
ЖАЖДА
Неспокойните пътища
ме заразиха със жажда –
дори извори да ме обграждат
и плодове край мен да светят,
пак пари моята уста,
познала виното на скоростта
и ветровете.
Понякога тъй искам да се спра –
омръзва ми на снимка детето си да галя.
И сякаш жаждата е утолена.
Пак сядам зад прозореца запален.
Отново съм жена обичаща,
смирена…
Но щом избухне изгревният огън,
събуждам се със устни сухи.
Дори и веселият ручей
на детските слова
не може жаждата ми да отнеме.
Пак скачам върху чакащото стреме.
И моята земя доволна дипли
край мен море от градове,
пшеници
и пещи с пламъци извити…
Не мога да намеря лек за жажда,
макар че като кипнала вълна
обля ме радостно света
и с моето сърце като с черпак от него гребнах.
Така и ще умра –
допряла ненаситена уста
до неговия пенест гребен…
ЛОЗАР
Твоите пръсти са медни
от тъмното грозде –
твоето лозе бушува
в тежките бъчви.
Моята бяла врата се стопява
в топлата тъмнина на ръцете ти.
Моята бяла дреха изгаря
в тъмното слънце на твоите длани.
Аз съм твоят последен грозд.
Притисни ме –
ще бъда лудостта
на твоето вино.
