Кина Христова Къдрева

(27.IХ.1931 – 27.VII.2020)

Родена в гр. Бургас. Завършва средно образование в родния си град, българска филология – в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е в Градския комитет на ДСНМ в Бургас, възпитател във Фабрично-заводско училище, завеждащ-отдел в ОК на ДКМС – гр. Царево, завеждащ-отдел „Култура и изкуство” в Окръжен съвет, методист в отдел „Образование” в Окръжен съвет – гр. Царево. Била е драматург на кукления театър в Бургас, учител, редактор във в. „Септемврийче”, редактор в БНТ. Автор е на пиесите „Приключения в сряда срещу събота”, „Веселата уличка”, „Нощта на чудесата”, „Малка Квак история”, „Стават чудеса”, „Мързеливото охлювче”. Сценарист на четирисерийния филм „Жар моряка”, на филма „Коко и вълшебния тромпет”, на ТV-сериалите „Малки вълшебно-сребърни приказки”, „Разковниче” и „Палавото скакалче”.

Издадени книги: „Милкиното дръвче” (1962), „Синята камбанка” (1964), „Зайчето и момчето” (1965), „Веселите приключения на Грухчо, Гащаран и Врабчолан” (1967, (1968), „Нарисуваното петленце“ (1969), „Володя и брезичката” (1970), „Капчица роса” (1971), „Хиляда златни рибки” (1972, 1975), „Приказки” (1980), „Голяма приказна книга” (1981), „Песен за джудже” (1984), „Таратунчо-Барабунчо” (1989), „Приказка за палавото скакалче” (1992), „Малка жабешка приказка” (1995), „Змей под пухена възглавница” (1996), „Нощта на чудесата” (1996), „Литургия за усмивка” (1997), „Голяма летяща приказка” (1998), „Таралежчето Черешко” (2000), „Тъмното” (2000), „Принцесата и фантазьора” (2001), „Вълшебника и хитреца” (2002), „Малки вълшебно-сребърни приказки” (2005), „Децата и ние, или изкуството да си родител” (2006), „Омагьосания кръг” (2007), „Приказчици” (2007), Отвъд мита за писателите” (2009), „Вълшебната призма или за приказката, фантастичното, вълшебното, детската литература и децата през ХХІ век” (2011), „Приказки до безкрай” (2011), „За феномена художествено слово” (2012).

РИБАРЯТ И РОДЕНАТА ОТ ВЪЛНИТЕ

Родената от вълните умираше изхвърлена на пясъка и бавно попиваше в безкрайността.

Тогава с боси тежки стъпки дойде газещият водите. Беше с навити до коляното груби, вкоравели от солта на морето рибарски панталони, и краката му оставяха дълбоки следи по мократа ивица между морето и плажа.

Видя изхвърлената от вълните, спря се, наведе се, взе я с две ръце натежала и странна, и изведнъж разбра, че не знае какво да я прави.

Първият му порив бе да изтича през изтънелите води на отлива и да я хвърли в дълбокото, но по-силно бе нахлуло в него желание да я задържи в ръцете си още за миг или завинаги.

Тя лежеше в ръцете му реална и нереална, цялата в сребърен блясък, събуден и разискрен от проврялото се между облаците студено оцъклено слънце, и газещият вълните стоеше занемял и нерешителен, вторачен в това изваяние на съвършенността, вярващ и невярващ, че го има. Главата на родената от вълните лежеше на широката му лява длан, а косите на момичето, още мокри и с цвят на водорасли, се спускаха до зачервените от студа ходила на мъжа. Дясната му ръка държеше тялото на родената от вълните, а рибята й опашка докосваше пясъка.

Газещият водите не знаеше как да постъпи. Той продължаваше да я държи, раздвоен и без да знае да я пусне ли да си върви или да я отнесе в рибарската си колиба, където водеше прииждащите с лятото момичета. Желанието му да я има, и то завинаги, растеше заедно с надигащата се тревога за непостижимото и недостижимото.

Трябваше да се преодолее. Знаеше, че трябва да се преодолее и да я върне в морето, където бе нейният свят.

Трябваше, но все повече не искаше да го стори.

И изведнъж го прониза тревога, която възрастна в неизпитван досега страх.

– Дали е още жива? – уплаши се газещият морето и една болка го скова, разтуптя сърцето му и спря дъха му.

С ужас, че държи в ръцете си едно мъртво момиче, с което не може да се раздели, газещият морето се взря в лицето му.

Стоеше с момичето в ръце, взрян в лицето му, без да помръдне, сам всред пустошта на зимния плаж, и звънът на зъзнещия, премятан от пронизващия ветрец пясък го изпълваше като пясъчен часовник с отчаяние до последното зрънце на възможността.

И тогава, сякаш за да го успокои, момичето отвори учудените си зелени очи.

Неочакван повей топлота нахлу в мъжа. Часовникът се разтроши на стъкълца. Разсипаният пясък се разпиля. И в миг забравил и пренебрегнал всичко, газещият морето целуна родената от вълните лежаща жива и тръпнеща в ръцете му.

Устните й се оказаха топли и страстни.

Времето спря.

И в безвремието докато я целуваше…

Докато я целуваше в безвремието, родената от вълните се разтопи в ръцете му и изчезна.

От тоя ден газещият морето, който бе известен с веселата си безгрижна душа, потъна в тъга. Ден и нощ, в тихо време и в буря той сновеше с лодката си в морето, взираше се в бездънността на водите и в безпределността на морската далнина, и пълнеше и изсипваше мрежите, без да излиза на брега, докато тия на брега престанаха да го очакват.

Дали го повика при себе си родената от вълните, или не бе могъл да превъзмогне зейналата в душата му празнота и бе се оставил да го погълнат стихиите, това знаят само рибарите, които не се завръщат на брега.

ПРИКАЗКА ЗА ЩУРЧЕТО

На Тончо Русев

Една вълшебна звездна нощ, когато тревите спяха, а над полето се носеше ароматът на пелина, в дупчицата – зимна къща на щурците, се излюпи мъничко и слабичко щурче.То изпълзя от дупчицата, погледна тревите, погледна звездите и от почуда чак дъхът му спря.

– Какво е това? – попита то дядо си – големия стар щурец.

– Това е светът! – му отговори дядо му.

– А аз какво съм? – попита щурчето.

– Ти си щурче! Певецът на света! – каза дядо му.

– Виж ти! Виж ти! – учуди се щурчето, опита си гласа и много му хареса. – Ами тогава да почвам да пея! – извиси щурчето глас и още повече се хареса. – Чуй! Чуй дядо! Чуй! Аз съм най-големия певец на света!

– Можеш и да станеш! – каза дядо му. – Но още не си!

– Как да не съм? Защо да не съм? – обидено рече щурчето.

– Само когато песента ти стигне до звездите, и когато светът от твоята песен стане приказен, ти ще станеш истински певец и музикант – му каза дядо му, който бе толкова стар, че вече си беше загубил гласа.

– Ами аз имам силен глас – му каза щурчето – като се напъна, като нищо гласът ми ще стигне до звездите.

– Грешиш! – каза старият щурец – Въпросът не е в силния глас! Силният глас може само да прогони още по-далече звездите и така да проглуши света, че да заключи с още един катинар приказността му. Силният глас няма да те направи истински музикант. А да си истински музикант е нещо много важно. То не е просто да свириш, да цвърчиш и да се перчиш, а да откриеш вълшебната приказка на света, да я превърнеш в музика. И така вълшебно и приказно да засвириш, че звездите да се спуснат ниско над земята, за да слушат. Тогава светът ще разтвори катинарите на заключеното си сърце, и от песента ти ще стане прекрасен, вълшебен и приказен. А това е много важно! Най-важното от всичките важни неща! Защото когато един свят не е приказен, той е безцветен, и скучен, и страшен. Особено през тъмните беззвездни нощи. И само когато някой с песента си отключи приказността му, светът става вълшебен и приказен. И тогава на всички им става хубаво, а оня, който е отключил с песните си приказността на света, може да се нарече истински музикант.

Ах, колко много му се искаше на щурчето да стане такъв музикант! Но как да си намери приказка?

– Как? Как? – си повтаряше ту на глас, ту на ум щурчето цяла нощ, а щом се поразвидели, отиде да се посъветва с току-що събудилите се в ливадата треви.

– Знаете ли къде мога да намеря приказка, която да превърна в песен? – запита ги то.

– Ти вече си я намерил! – казаха тревите. – Ние сме приказката! Виж колко сме нежни! – прошумяха с копринени гласове тревите. – Как цъфтим с вълшебни цветове и украсяваме света! С какви ухания го изпълваме! С какви билки го даряваме за здраве! Ние сме приказката!

– Благодаря ви! – каза щурчето, записа в ноти копринените гласове на тревите, украси ги с багрите и уханията на цветята, прибави чудната сила на билките, и се получи добра музика.

– Браво! Много хубава песен си направило! – му казаха мравките, които щъпуркаха около него, докато репетираше и усъвършенстваше песента. Но когато дойде вечерта и щурчето я засвири, песента му не можа да достигне до звездите.

Тогава щурчето отиде в гората и попита дърветата знаят ли къде може да намери приказка, която да превърне в такава песен, че да достигне до звездите.

– Ти вече си я намерил! – му казаха дърветата. – Ние сме приказката! Всяко наше листо е площадка за приземяване на слънчевите и звездни лъчи! Ние ги превръщаме в кислород и в жизнена енергия, които даваме на света. В клоните ни са градовете на птиците, които огласят с песни небесните простори, а плодовете ни са по-красиви и скъпоценни от скъпоценните камъни, защото в тях са вълшебните сокове и семената на сладостта и вечността. Ние сме приказката, която превърната в песен не може да не стигне до звездите.

– Благодаря – им каза щурчето, записа в ноти всичко, което видя и което му казаха дърветата, и се получи много добра песен. Но и тя не достигна до звездите.

– Трябва да попитам птиците! – си каза щурчето. – Те сигурно знаят къде да намеря приказката, с която песента ми да стигне до звездите.

И щурчето отиде при птиците и ги запита:

– Знаете ли къде да намеря приказката, която превърната в песен може да достигне до звездите?

– Та ти вече си я намерил! – изчуруликаха птиците. – Тя е в нашите крила и в нашите песни, с които стигаме до небето и славим света. Запиши песните ни, и ще имаш приказката, която да превърнеш в своята песен.

Щурчето записа песните им и се получи много хубава музика, но когато вечерта я засвири, тя пак не достигна до звездите, и не отключи приказността на света, а се търкулна в нощта и тъмнината я погълна.

– Какво да правя? – натъжи се щурчето. – В приказките ли е причината, че песните, в които ги превърнах не стигнаха до звездите и не отключиха приказността на света, или причината е в мене и в малкия ми талант, с който никога няма да стана истински музикант. Значи трябва да се примиря и да се превърна в обикновена цвърчаща буболечка. А по-добре е и да не цвъртя и да се излагам – си каза щурчето и му стана така мъчно, че от очето му се отрони една сълза. Тя падна върху листенцето на едно заспало цветенце-звъниче и го събуди.

– Какво си се разциврил! – сърдито иззвъня звъничето. – Не виждаш ли, че е нощ! Да не си щурец, че да не спиш?

– Ами щурец съм! – каза щурчето.

– Като си щурец, защо тогава не свириш, че да повикаш звездите и да отключиш приказката на света, а си оставил света без песен, и без звезди, и без приказност, та без тях да сънувам само лоши сънища! -ядоса се звъничето.

– Опитах! – промълви щурчето, – но не се получи!

– Как тъй не се е получило? -звънна звъничето.

– Ами така. Или не намерих оная приказка, която като я превърна в музика да стигне до звездите и да отключи приказказността на света, или аз нямам способността на истински музикант! Това е! – капна още една сълза от очето на щурчето върху главата на звъничето и то съвсем се разсъбуди. И като се разсъбуди, му стана мъчно и за щурчето, и за звездите, и за света.

– Слушай! – каза то. – Аз не зная от какви приказки си правило песента си и как си я направило, че не е стигнала до никъде, но имаше преди време в Балкана един кавалджия, който знаеше и приказките, от които става песен, и умееше да прави от тях не прости, а вълшебни песни. Такива песни, че като засвиреше, звездите слизаха почти до земята, а приказността на света се отключваше и тогава на всички ни ставаше хубаво. И като спяхме, не сънувахме страшни сънища. Той живееше в съседното село. Вече е стар, ръцете му не могат да държат кавала, а и пръстите му се бяха схванали, и се оплакваше че не може да свири, но върви го потърси. Ако е жив, ще ти каже от какви приказки да си направиш песента и как да я направиш.

И щурчето тръгна към селото и намери стария кавалджия. Той стоеше с кавала си в ръце и гледаше звездите, но не свиреше.

– Добра нощ! – му каза щурчето и старият кавалджия протегна ръка и го взе на скута си.

– Кажи ми – каза щурчето – защо твоята песен се е получавала и ти си викал с кавала си звездите и си отключвал приказността на света, а аз не мога?

– А как си направи песента? – попита кавалджията.

– Ами опитах първо да направя на песен приказката на ливадата, после приказката на гората, после приказката от песента на птиците, и уж музиката се получи, а не стигна до звездите и не отключи приказността на света, а се търкулна в нощта и тъмнината я погълна.

– На верни места си ходило и верни приказки си взело за музиката си, но си сбъркало, че всяка от тях си правило на музика поотделно, а не си ги хармонизирало в една песен. Но и да беше ги хармонизирало, пак нямаше да ти се получи песента, ако не сложиш в нея приказката на реките и потоците, приказката на житата и градините, приказката на смеха и игрите на децата и приказката на човешкия труд, на човешката доброта, на човешката мъдрост и тъга, и на човешката обич към света. И само когато ги събереш в едно и за всяка от тия приказки намериш подходящия тон, песента ще се получи. И тогава засвириш ли, песента ти ще стигне до звездите и те ще слязат ниско над земята да те слушат, а катинарите на приказността на света ще се отключат и светът ще стане приказен и вълшебен. Та това е!

– Ще го направя! Много ти благодаря! – каза щурчето и тръгна да събира приказките и да майстори песен. А като я измайстори и я засвири, звездите се спуснаха ниско над земята, катинарите на приказността на света се разчупиха от звуците, и целият свят стана приказен, благодатен и вълшебен.

– Браво! Браво, мое момче! – каза старият щурец на щурчето. – Ти си истински музикант! Браво!

А на щурчето му стана толкова хубаво, че подскочи чак до звездите и огласи с песента си целия приказен свят.