Керка ХУБЕНОВА е поет, писател и журналист. Член е на Съюза на българските писатели от 2010 г. и на Съюза на Българските журналисти от 1988 г. Живее и работи в Стара Загора. Заемала е различви позиции в журналистиката: редактор, зам. гл.-редактор, специален кореспондент и кореспондент на всекидневници. В определен период от творческия си живот е била секретар на дружеството на писателите в Кърджали, секретар на Клуба на дейците на kултурата в Kърджали (1979-1981) и др. Автор е на шест книги, пет от тях с поезия: „Внезепни рифове”, изд. Народна младеж /1990 г./ „Обелиск на самотата” изд. Български писател /1996 г./, „Пясъчният мим” изд. Захарий Стоянов /2002г./, „Криле над Тадж Махал” изд. Лаген /2008 г./, „Окото на Бога” изд. Факел /2014 г./; една с проза, и публицистика: „Лъчи от града на липите”, изд. Литера принт/2016 г./
Керка Хубенова е носител на местни и национални награди за поезия и за журналистика. Има отличия от национални и международни конкурси за поезия, както и стотици публикувани стихотворения, разкази, статии, очерци, репортажи, пътеписи, интервюта, есета, кореспонденции и др. в местния и централен печат и в чуждестранни издания.
Има над 35 години журналистически стаж. Нейни стихове и публицистика са превеждании и публикувани на: руски, осетински, унгарски, турски, английски, френски и испански език. Звучали са по Българското национално радио, по радиа и телевизии. Включени са в редица сборници, списания, антологии и редица специализирани, в това число и електронни издания у нас и в чужбина, между които: в. „Литературен фронт”, в. „Литературен глас”, в. „Пулс”, сп. „Правен свят”, сп. ”Пламък”, сп.”Везни”, сп.„Хоризонт”, сп.”Птици в нощта”, литературен алманах „Юг”, литеатурен алманах „Околчица”; двутомника „Български поетеси – избрано” (1996), „Градът на поетите” (2000), „Стара Загора – Градът на поетите”, „Да ги знаем кои са” (2001), „Ханчеви дни – антолотия” (2003), „Поетични гласове” (2004), „Пластични въздишки”(2004), „Кърджали столетието” 1912 – 2018 – част втора” (2019),“Стара Загора – 100 портрета” /2022/; изд.”Постижения”; изданията на СБП: „Поети 2016 антология (2017), „Антология поезия – том първи” (2018), „Пеещо дърво – том първи” (2018), „Ще дойдеш ти – поетична антология” (2018), сп. „Изящното перо 2017” (2019), в чуждестранните издания: „Rodopei Uzenet” (1982); „One World” (2001), „Revue periodigue” (2005), „Crear en Salamanka /9uli 2017/ ”BG VOICE” и много други.
ВОД А
Водата е втечнена светлина.
До сетните предели ни изпълва
мандалата на тази красота.
Израства пред живота ни във стълба
към небесата по спирален ход:
палитра и длето, перо и Слово,
и музика, която няма род.
А божеството ѝ руши оковите.
Отломките превръща на звезди
и ние пием капчиците слънце.
Така се раждат нашите души
в изкуството за глътчицата въздух
на Свободата, дето дири брод
във вечната река на Светлината.
Дали ще влезем в нейния чертог,
или ще се удавим в небесата?!
МЪЖЪТ
Сила, власт, тържество на духа,
изстрел в мъдрия поглед прозира.
А зад стъпките му – страха
хвърля ласо, лови и прибира
всеки следващ трофей от звезда,
или дива кошута в усое.
Той си знае защо е така
и защо е със рани от зноя?!
В тази вечна гонитба Смъртта
точи копие за сърцето.
Но…, Любовта има триста крила,
триста брони за битието!
…И спасен, възвисен, утешен
е в прегръдката на ЖЕНАТА.
ТЯ – единствено иска плен
ТОЙ – единствено свободата!
МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА
О, Мракът е сгъстена Светлина.
С огромна плътност черната му дупка
поглъща всеки лъч…Така нощта
преобразява себе си във утро.
И времето превърта своя ход.
В зъбчатите му колела минава
на делниците – вечния живот;
на празниците – смъртната му слава.
А Бог с едно всевиждащо око,
с везна от непонятна единица
(за нашето човешко естество)
притегля животворните зеници:
„Менѐ, менѐ̀ и текел упърсин”!*
ще каже за един на съд съдбове:
и ще посочи – в Ада да върви…
Към Рая друг – в безсмъртната посока.
* „Менѐ, менѐ̀ и текел упърсин”!( Известна библейска фраза,чийто дословен превод е : „Притеглен си на Божиите везни и твърде лек си намерен.”
БЕЗДНАТА
Така се случи, че сега стоя
пред спомена за вчерашната бездна:
На тънкия ѝ ръб аз бях сама.
И крачка беше нужна да изчезна
в огромна пропаст. Вътре се увива
змийско котило. Съскат пепелянки.
И черни мамби като в древни митове
се вият по тела, кълват по странници.
Бездарници се правят на велики;
Величия – разкъсвани от псета.
И политици, врачове – все типове
чертаят бъдещето на Планетата;
Стенания, поквара, грях и смрад,
непокаяние… Проблеснало прозрение
ме осени пред този действен Ад.
И… се обърнах мигом за спасение:
И този тънък ръб ме превъртя.
Салтомортале на Духа отчаен.
И… скочих върху твърдата земя
различна, променена. Но, не знаех,
че просто тъй ще продължа напред
и няма да обръщам взор отчаян.
…От този миг измина четвърт век.
Но аз едно, едничко нещо зная:
Не вземай и отрова от врага си!
Прощавай му, че той е сам-самин
и в злото, и в доброто.Този пъкъл
му е достатъчен во век! Амин!
ПОКАЯНИЕ – 2
О, Боже, изгори ми греховете.
Подобно тръни в пламъци да лумнат:
Бунтарства в премълчаната несрета,
пелина на изречените думи,
стрелите, със които съм ранявала,
защитния камшик на гордостта ми,
короната на всяка земна слава,
която търси родство със духа ми.
Прегъвай коленете и нозете ми,
Създателю на този свят и всичко,
което зад гледеца ни е вечно.
Завесата вдигни отпред очите ми.
Разсипано е моето съграждане
с трохите от бохемските трапези.
Молецът вече почна да прояжда
и нищо здраво тук не се намери.
Приятели-предатели разграбват
това, което съхрани поета.
Безчестието властва като празник
на геноцида с кървавата дреха.
И умножено беззаконно семе
кълни във сухи класове за жътва.
Препълнен вече, линът на безвремие
гнева очаква мигом да го стъпче.
Затуй те моля, Господи на Силите,
изгаряй грехове след покаяние.
До века трае Божията милост.
И на Спасителя – до века – раните!
СЛЕПЕЦЪТ И СВЕТЛИНАТА
Слепецът не познава светлината.
Но, щом прогледне, няма да я сбърка
с мъглата, полумрака и… нещата
на този друг живот с верига вързан
за смешната утеха, че мъдреца
във някой миг внезапно оглупява
и лудият в засада със писеца
кове законите, и ги раздава.
…Така животът ни се преобръща.
На кой му пука? Лъха безразличност!
Пред дверите на срутената къща
единствено Духът заплаква. Ничком
е паднал пред всемира във молитва:
изпросва свобода за угнетените.
…И някъде след него мойте викове
прерязват на безсилието вените.
ЕДИНАЙСЕТ МИНАВА
“Точно в десет пред книжарница “Макаренко!”
( Единайсет минава).
Няма въздух в площад “Славейков”.
Премалявам.
И ми иде да вие от болка.
И ми иде да викам:
Излъжи ме, какво пък толкова?!
После – не ме обичай.
…Свирят трамвайните релси
пред книжарница “Макаренко”.
Аз не чакам любовна рента,
не съм смирена.
Този град на кръст ще обърна,
ще те намеря!
Ще потъна в очите ти тъмни
като гибелна ерест.
И внезапно ще се намеря
между двери заключени.
Десет хиляди ери
нося в себе си ключа им;
Още толкоз ще чакам
любовта да позная,
Без да виждам светлика,
Без да пипна безкрая.
В НОЩТА НА ШИВАРАТРИ
По този черен път на Раджастан
в нощта на *Шиваратри аз пътувам
през тъмна Индия. Като в капан
след полунощ сърцето ми бодува:
Къде си моя, *Арджуманд Бано̀?
До Агра има още много време.
И принц Кхуррам ще вземе за стъкло
парченце диамант от теб нетленна.
А после…цяла вечност ще скърби…
И страшни канари *Кхуррам ще срине,
но негова жена ще станеш – Ти!
И любовта ви няма да загине.
Със нови имена ще призоват
душите ви велики астролози.
Родени за безсмъртие вървят
Мумтаз и Шах Джахан по бели рози
застлани във двореца на килим,
с листенца върху *Джамуна развяни…
Под стъпките им сватбени… пелин?!
(Нима това е родство с любовта ми?)
И аз пътувам в тъмен Раджастан
в нощта на Шиваратри без мечтата
за три желания, защото знам,
че вече Шива ми ги подари в отплата.
*Шиваратри – празникът на бог Шива, най-големия духовен празник на индусите. Те вярват, че ако в ноща на Шиваратри – на 5-и срещу 6-и март си намислят и поискат от Шива три желания, той ще им ги изпълни.
*Арджуманд Бано̀ – моминското име на Мумказ Махал.
*Кхуррам – третият син на император Дажахангир, който след като заема трона на баща си, получава новото си име Шах Джахан.
*Джамуна – реката, миеща бреговете на паметника на вечната любов Тадж Махал в град Агра на щата Раджастан в Индия.
ПЪТЯТ НА ПРЕЧИСТВАНЕТО
Моя гола глаголна любов –
разтопено олово в гърдите;
кръстен камък, каверна и ров,
в който няма да сложат очите ми.
Вече девет години вървя
през отровните тръни на злобата.
Оцеля ми любов?.. Дай ръка
да преминем последно прокобата.
Съкрушена, смирена печал,
погледни ме – на мен не приличам.
Имай, миличка, мъничко жал,
да допиша ранените стихове.
Ти до тука ме влачи, сега
не унивай, не падай, спокойно:
Ще преплуваме тази река,
оня рид и усоето знойно
ще катерим с нозе и ръце,
с пръст във зъбите, стискай юмручета.
По-нагоре ни чака небе –
свобода, на която ме учеше.
Злите сили да ронят брега.
Водовърт да ни тегли към дъното.
Кукувици да порят нощта.
Ние трябва, любов, да осъмнем.
Този път е божествен закон,
закодиран отрязък в годините,
дан и дълг, изпитание, стон…
Тази болка – пречиства завинаги!
РОМАНТИЧНА ИМПРЕСИЯ ЗА СНЕГА
На Косьо
Сняг вали ли?
Или белите лилии
на реките небесни се сипят
в кестенявите кестени?
В тази нощ безутешно е
да не можеш да пишеш стихове.
Ала можеш да чувстваш,
да гледаш безпаметно;
Да докосваш дори тишината
не със устни и пръсти,
с клепачи,
а само
със акорди…
в часа на Рахманинов.
И снега да вали, да вали,
да покрива
всяка сива следа,
всяка черна немара.
Тази вещица – бурята
със метла от коприва
във съня ми нахлува
и студено ме пари.
Ала дишаш в дъха ми, моя обич!
Прегръдката
на ръцете ти силни
обещава спасение.
И дори през леглото лавина да мине –
тази зима изтича
в едно друго безвремие.