Катя Кремзер дели живота и творчеството си между две държави – България и Австрия. Тя е инженер и магистър по електроника, и магистър по бизнес администрация. Съчетава професионалния си път с призванията по рождение – поезията и музиката. Автор е на четири стихосбирки: „Среднощно ноктюрно“, „Обичам те, любов“, „Пясъчна роза“ и „Дланите на Господ“.
Нейни стихове са включени в антологии на български: „Антология на българите в Чужбина“ – 2017, „Българското слово на литературния глобус“ –
2018, „Български автори по света“ – 2019, „Любослов“,Чикаго –2022; сръбски, македонски, украински, турски („Съвременна българска поезия“ – 2018, Ахмет Емин Атасой) и арабски език („Самотата изтриваше краката си“ – 2018, Хайри Хамдан).
Награди: Конкурс за поезия „Небесни меридиани“ I награда за поезия – 2018;
Конкурс за поезия „В полите на Витоша“ – 2018, специална награда на СБП; Грамота от Министерството на културата на България за принос в популяризирането на българската култура по света, 2018; „Автор на годината“, Виена – 2021.
Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Асоциацията на софийските писатели.
ИЗКОННО ПРАВО
Изстрадана минута щастие
е мисълта, че още дишам,
че мога още да докосвам
пръстта ти, пролетно-магична.
От спомен, дивно-розоцветен,
затворила очи, сънувам
полята златни, върховете,
сиянията ти безбрежни…
Да можех, щях да те откупя,
за да не те крадат безплатно.
Аз знам, че всеки лев си струва
и капка кръв, за теб пролята.
Изправена, с вековна твърдост,
до край изпънала снагата,
показваш ни до болка, Майко –
за нас си тук и без отплата.
Къде са младите ти воини,
ехти ли в теб жетварска песен?
Морето дланите ти мие,
в недрата – дарове несметни.
За теб боли, пресвята Майко,
че ти си страшен сън заспала.
Гласът на славей не те буди,
предадена и опустяла…
Дано децата ти се върнат
да предявят изконно право
в земя свободна да живеят,
в Свещена Българска държава!
ЗЕМЯ ОТ ПОРИВИ
Не ме търсете за обичане,
светът е само страх и болка.
След толкова любов и вричане,
на малкото ще съм доволна.
Обръгнали от преживелици,
денят ни – язва, люта рана.
Животът просто е последица.
Какво ли тук е лична драма?
Земя, от пориви създадена,
а всеки чувства се нещастен.
Децата ни – далеч прокудени.
Мълчим. Проблемите са ясни.
Едва ли късче непродадено
остана нейде на земята.
Съсипана е и разядена.
Превръща се в отровно блато.
А, Бог, със мисия единствена
света създал е, а в отплата,
да го градим, да го обичаме,
да го оставим на децата.
Защо те вплетох в тази приказка?
Защото всичко е тревожно
и всяко да и не са истински,
и камък, махнат или сложен…
ДЛАНИТЕ НА ГОСПОД
Сковани сме от спомени отминали.
Аз чакам още своя ден различен.
Не тръгвай борбен, радостта е ничия –
тя просто много чистите обича…
Но пътят чака, болка всепроникваща.
Пред мен е само ледена забрава.
Зад мен стоят прозорецът и вишните
те чакат тихо и не ме предават…
За кратък стон милувката на времето
изтрива и рисунката на гълъб.
Изчезнал е мигът на сътворението
и вече никой гълъб не рисува…
Какво че с длани вечери застилам,
а сутрин лягат пеещи звездите?
Оставих дарове, където минах.
Какво ми струва, никой не попита…
Сега е топло, леко е наистина,
и болките изчезват неусетно…
От дланите на Господ сме поникнали
и пак във тях спасението ще срещнем…
ГРЕХЪТ НА ПАНДОРА
От времето, с неземни разстояния,
изниква спомен с полъх на тъга.
Отровени са мислите, безспорно е –
грехът е на Пандора в древността.
Човешкото изчезва сред интригите.
Оказваме се с камък във ръка.
До скоро сме горили даже книгите.
Но ръкописи, казват, не горят… *
Изстрадани посланията на думите,
просветвали са бисерно в прахта
и често са достигали куршумите
дори по тайни пътища целта.
На истината стръмни са пътеките.
Понякога са тънко острие.
От ляво пропаст и от дясно същото,
но който вярва, надали ще спре…
Животът – дъх, в човешкото безсилие,
да промени света, да го прозре.
Пандора е отворила кутията…
Не е успял и Господ да я спре…
–––––––––––––––––
* „Ръкописите не горят.“ , Михаил Булгаков
КРЪГОВРАТ
С кристален лъч светът изгрява.
От рано е разсипал щедро
художник цветове и сенки,
по росни, дъхави ливади.
Обагрено към всеки поглед
дарява светлина и ласка.
Денят започва с много обич,
човек рисува го нататък.
Дали детето ще целуне
или дъга ще се извие,
дъждът танцува над земята,
и всяка капка е магия.
От нея втурва се животът,
уханно-свеж, поел нагоре.
На избуялото зелено
му трябват още само хора.
Да се изпълни кръговратът
земя и дъжд – поникнал корен,
ръка и трябва на земята
и чудото ще се повтори.
КАПКИ ДЪЖД
Ще се разлистя някога и аз –
частица от дървото на живота.
Ще бъда лист зелен или пък цвят.
Светулка в тъмното да светя.
Като прашинка в танц на светлина,
с красиви очертания на облак.
Рисувани с невидима ръка,
докоснала божествения огън.
Целунати от тази светлина,
по пътя си дано не я забравим.
Дъждът е само с временна вина,
измил е всичко, мислите ни даже.
Остава само топлата ръка –
ще е спасен денят, ще се забрави.
От мен до теб е тиха красота
и с капки дъжд – орисани кристали…
ЧУДНА ЖЕНА
Изваля се нощта и притихна,
a какъв ще се сбъдне денят?
В полусенки заченати рими,
стъпки-ноти по пътя вървят.
Не избирам далеч да отида,
не избърсвам последна сълза.
Ще покрия, подобно на мида,
тази перла, събрала света.
Тук съм спряла и вечна, и свята,
като полъх разпуквам деня,
ежедневна, но все непозната,
изненадваща, чудна жена.
Нека тайнство да бъда за тебе,
бряг и порив, във длани събран.
Малък остров, земи непознати,
вкус на жажда за допир и блян.
Ти не свиквай, не съм ежедневна,
с теб съм птица, кристал, тишина.
Всичко имам, когато обичам,
аз съм твоята чудна жена…
ЩЕ ТЕ ПОГАЛЯ С ПОГЛЕД
„Ще те погаля с очи.
Ще те целуна с мисъл“
Надежда Захариева
Ще те погаля с поглед тихо в мрака.
С очи си казал всичко до сега.
Нощта без нечия вина да чака,
разстила плътната си пелена.
От нас ли крие сякаш, от кого ли,
прозрачната невинна голота.
Сега съм твоя, аз съм просто твоя,
със тебе сме единствени в света.
Къде да бързам, знам че време има
и цялата потъвам във мечти…
От теб желана, търсена любима,
ненужно е безкрайно да мълчиш.
В сърцето вярвай, то е твоя лира…
Съмненията грешно си посял.
От този огън само Бог разбира
и той решава взел или е дал…
ДА СИ ЖЕНА
Дали за теб съм
вечната жена?
Очите ти ще кажат…
През ада не веднъж вървях,
но той не ме отказа…
Най-верния баланс в света,
в ръцете ти намирам…
Загадъчна Венера през нощта
до утрото красиво…
С децата си и залъка деля,
нали не Ви учудвам?
Без любовта
не мога да заспя
и нежността ме буди…
Половината от рая е за теб,
перфектно се допълва…
От твоето небе над мен
животът ще покълне…
Останалото е съдба,
каквато си изваем…
Божественият ключ е в нас,
дори и да не знаем…
ЕДНА ПО-РАЗЛИЧНА ПРОЛЕТ
Вървя като през облак от цветя,
а ти си с мен, до мен, във мене…
През твоите очи дори светът
изглежда по-различен и екстремен…
Вън пролетните шумове крещят
увеличени тайно до кресчендо…
На цветовете нежната дъга
прелива, като лава нажежена…
Нахранихме и хорската мълва,
с ирония навярно ни поглеждат…
Но аз съм в теб и ти си в мен сега
и плазмена е нашата одежда…
Не знаех, че ще видим пролетта
завихрена, замаяно-красива…
През всичките ни общи сетива
нахлуваш ти, а аз се чувствам жива…