КАТЯ ЕРМЕНКОВА /СТИХОТВОРЕНИЯ

/от стихосбирката ѝ „Градините на Англия“/

 

 

ЧЕРВЕНИТЕ ДЪРВЕТА НА АНГЛИЯ 

 

Тая есен няма да видя

червените дървета,

които капят и образуват

червени килими

в градините на Англия,

и по които стъпва само Залеза

като езически бог.

 

Червените дървета на Англия

тази есен ще капят без мен –

без моята душа, която ги превръща

в червени балони и ги пуска

да се реят с птиците в небето,

за да се радват децата на Англия.

 

А аз си мисля за едни други деца –

ония в пустинята, които умират от глад.

Как да им изпратим малко храна

с тия червени балони, за да ги зарадваме?

 

Градините на Англия са излъскани –

всеки лист старите англичанки

бършат с пухкави кърпички,

за да няма по тях прах.

Лъскат ги, както циганите в България

лъскат обувките на богатите минувачи.

Лъскайте, англичани,

зелените кадифени листа

на дървета, на храсти и на цветя,

а те ще ви омайват с ароматите си

и ще превръщат душите ви

в порцеланови пеперуди

и японски статуетки!

 

Нощем се запалват фенерите

между лачените листа на дърветата,

пред малките като джуджета къщички

и пред по-големите, с високи огради

и позлатени порти и портали.

А тук и там – като крадци

сред розите и кипарисите,

стърчат табели като плашила,

със странни за мен надписи:

„PrivateProperty!Donotenter!“1

„Не късай от дърветата,

те са частна собственост!“

„Не събирай падналите плодове,

те са храна за катеричките!“

„Не гледай през прозорците – не е възпитано!“

И аз вървя като препарирана птица

между градините и не мога

да скъсам дори една къпина,

защото следящите ме погледи

през херметически затворените прозорци

ще ме разкъсат с нокти и зъби…

 

Но фенерите ще светят без мен

и няма да могат да осветят

лицето ми и да се огледат

в огледалото на очите ми,

червените дървета

в градините на Англия.

 

През високите стени,

оградили частната собственост

със строги правила и страх,

не мога да видя как капят листата им

и не знам дали щастливи са,

заключени зад тях.

Не се вижда нищо, но чувам –

малки църцорещи шадраванчета

ми говорят на неразбираем английски.

Но невидими очи ме наблюдават –

как галя с поглед дърветата и ме ревнуват –

защо аз, източноевропейката,

или по-точно – балканката,

гледам с такава любов

червените дървета на Англия.

 

Но аз не искам да взема

нито един лист от тях,

не искам да ги докосна дори,

а само да се наслаждавам

на Божествената им красота

и да ги обичам.

Но има ли такава любов –

да обичаш, без да те обичат?

 

А някъде червените дървета съхнат

в градини изоставени,

заключени зад порти дървени,

без песове и без фонтани пеещи,

обрасли със тревите

и цветчетата на Острова.

А не като градините –

подстригани на черта,

строени в прави редици,

като войници преди нападение.

Или пък може би войници с влюбени сърца,

ухаещи на рози…?

 

Къде са собствениците им?

Дали са заминали

с кожените си куфари

в някои екзотични страни,

сред пясъците на пустините?

Или в колонии, да помагат на бедни,

на гладни и просещи по улиците на Индия?

Или са продали малките си къщици,

и са заминали на самотни острови

да се наслаждават на лагуните

като малки, човешки богове?

Или голи, без пукнат цент,

са хвръкнали към небесата,

подкрепяни от ангели,

като от медицински сестри

и светкавици – линейки,

не знам – градините мълчат

и само бурените си говорят с вятъра.

 

Тази есен червените дървета

ще окапят без мен.

По залез ливадите ще станат златни.

И ще препускат със слънчеви лъчи

като с коне – ездачи властници

и властелини на английските градини.

А безкрайните игрища за голф

ще се превърнат в рай,

натежали от жълтите плодове на залеза.

 

Дори топките за голф

ще станат златни и ще хвърчат

не към точно определенaтa

малка дупчица в земята,

а ще се търкалят радостни,

като играещи си на воля деца.

 

Пъбовете2 ще са пълни

с малки, луксозни дамички

с високи токчета,

и индийки с дълги копринени мантии,

и негърки с високи кокове,

прободени със златни игли,

и стари дами с огромни песове,

изплезили езици

и стоящи мирно пред господарките си.

Мъжете – с бели ризи и златни ръкавели,

като капитани на круиз,

ще се наливат с бира

и ще се надвикват един през друг,

открили свободата си

единствено в старите пъбове,

приличащи на конюшни, с дъх на пот и ром –

спомен от старите мореплаватели.

Сирените с разголени гърди

ще ги примамват към брегове, облети с пяна.

–Не искаме да ни говорите за религия,

искаме секс! – ще крещят те срещу

клепкащите ми, неразбираеми очи.

–Не искаме да ни говорите за политика,

искаме Guinness3!

И ще тече бирата

по колосаните им ръкави…

И ще се чупи пространството

в айсберга от смях и щастие,

а призракът на „Титаник“

ще изпълва пъбовете,

и те ще приличат на каюти,

в които винаги ще има

давещи се и спасени.

И никой няма да разбере,

че червените дървета на Англия

нощем тихо плачат

за мен.

 

 

1„ PrivateProperty!Donotenter!“  – „Частна собственост, не преминавай!“

2Пъб (локал или пъб) – британска кръчма, която е неизменна част от своеобразието на Острова.

3Guinness – бира „Гинес“ е най-известната марка ирландска бира, един от символите на Ирландия и на Деня на Свети Патрик. Получава името си от хамалите в Лондон, които основно я пиели.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МОМИЧЕТО ОТ КЕНИЯ  

 

Ралда – момичето от Кения,

което живееше в Англия,

дойде в нашия град

и събра очите на хората.

 

По лицето й, черно като нощ,

танцуваха златни ангелчета –

като звезди върху

черното кадифе на небето.

Белите гледаха презрително,

младите – с любопитство,

момчетата пезевенци – с ирония,

жените – с превъзходство,

а старците се плашеха

и целият град хихикаше

след черното момиче от Кения.

 

„Вие сте расисти!“ – казваше дъщеря ми,

която беше от новото поколение.

В Англия има закон за равенство,

независимо от цвета на кожата, религията

и сексуалната ориентация.

Но тук всеки може да се смее

и да блее като овца.

 

След  всеки смях

Ралда притваряше очи

и гъстите й мигли скриваха

сълзите на ранена сърна.

Момичето от Кения не плачеше –

душата й ранена бягаше

сред лудата гора от бели хора.

Душата й препускаше към Кения –

към нейната колибка сламена,

към семейството, приведено над сухата земя,

като над устни, напукани от жажда,

които Ралда искаше до болка да целува.

 

Ние с Ралда седяхме на терасата.

Пред нас белееха върхарите на планините –

като войводи с пищови и ками.

Аз вдигах косата й нагоре

и я увивах с червена панделка на кок,

а след това я спусках като водопад,

и пак я вдигах и увивах

със жълта кърпа от коприна,

и я снимах на фона на каменните харамии,

с побелели от сняг глави.

 

А Ралда се усмихваше

и ми разказваше своята приказка.

–Сега в Кения жънат житото

моите братя, а сестрите ми

склаждат снопите на златни кокове –

подобно моми, позлатени от слънцето,

и потта се рони като жито по лицата им.

 

Очите й на сърна пиеха жадно

от снежните извори на Пирин.

А плач като песен

се носеше над пустинята –

ято гарвани

в ниви изоставени

и колиби сламени,

от слънцето запалени…

 

След гостуването си в България

Ралда не се обади вече.

Дали не я отвлякоха,

и кой посегна на това черно цвете,

откъснато в нощта?

 

Зъл вятър

косеше ливадите

и събаряше дъбиците.

Зъл вятър

косеше звезди

и събаряше гръмотевици.

И един пръстeн с лицето на Ралда

святкаше на ръката му като мълния,

при всеки замах на косата.

 

Момичето от Кения не се завърна никога.

 

 

 

АНГЛИЙСКО КАФЕ

 

Днес ще пия, вместо

горещото италианско кафе Costa,

eдин английски дъжд, примесен с мъгла,

бяла като мляко.

Въпреки предупреждението, че ще вали,

тръгвам без чадър.

Въпреки предупреждението, че идва буря,

тръгвам боса.

Въпреки моловете, тръгвам без пари.

Въпреки разстоянията, тръгвам без кола.

Въпреки светофарите, които ми дават път,

чакам да светне червено,

за да премина неписанатаграница

между Изтока и Запада.

Границата, коятo ни дели

и върви по ръба на чашата, пълна с вино,

като по острието на нож,

от който капе кръв

на обезчестена девица.

 

Но светофарът свети зелено

и регулировчикът, с бели ръкавици и палка,

сочи: „Please, Madame! Пътят е свободен!“

Всички светофари тая нощ светят в зелено.

Градовете на материка са зелени.

Лондон е зелен.

Океанът е зелен глобус.

Дори герданът на английската кралицата

е от зелени изумруди,

но аз не мога да премина на зелено!

Чакам да ми намигне червеното око на светофара.

Английските регулировчици танцуват рок

и пеят: „Please, Madame! Please! Please! Please!“

Но аз не искам да премина на зелено!

 

И Темза, като тийнейджърките тази нощ

по Strand Street1, разголва нежната си плът.

Колкото по-голо, толкова по-модно

е през тая зимасвистят спирачките

и от лъскавите возила слизат

полуголи малките госпожици –

това е да преминеш на червено.

И януарският студ лепи сребърни цветя

по крехките бели бедра на девойките.

 

А Темза е разплела вълни като коси

и тича с тях, неоново зелена.

И тук, и там яркочервеното червило на девойките

се отразява във водите й като в очи нa риба.

Бутиците по Strand Street пламенеят

и зад витрините с обувки златни танцуват куклите –

цветът на греха е червен!

Как ухае виолетово и сладко,

как сладко ухае английският дъжд!

Като кафето сутрин и виното вечер,

обгръща ме в топла прегръдка английският дъжд.

 

Пъбовете в петък вечер са пълни

с пияни мъже и жени, които пият и пеят.

А тези, които не могат да пеят, крещят,

и техният вик е като SOS на потъващ кораб.

Въпреки че пияните пасажери крещят:

„Дори и Бог не може да ни потопи!“2,

не се напивайте до смърт, има надежда!

Не се обърквайте от кръговите движения

и не се давете с бира!

Има утро със зелени поля и тишина,

и в тишината пеят птици,

а кристалният глобус на слънцето

се люлее в безбрежие.

Не се стресирайте от светофарите –

зелени или червени,

от регулировчиците,

от банкоматите,

от камерите,

от пътните знаци,

които сoчат наляво-надясно,

нагоре-надолу и в кръг.

Молове, Азди, Теско-Меско

и други такива човекомелачки

и изстисквачки на пълни джобове

и празни души.

 

Не се побърквайте!

Английският дъжд ще измие всичко.

Внезапният дъжд ще ни завари пред светофарите,

мокри до кости, спрели и зачудили се,

когато пред нас ще изплувa

огромната луна,

подобно водна лилия

в езерото на синия мрак,

за да си спомним – голи като риби

и плуващи в нощта,

за да си спомним

зa сътворението на света.

 

 

1Strand Streetот англосаксонската дума „бряг“ (или „речен бряг“), улица в централен Лондон, паралелна на река Темза.До укрепяването на бреговете на Темза през ХІХ век улицата е минавала направо покрай реката.

2„Дори и Бог не може да ни потопи!“– някои изследователи и историци залагат на тезата, че корабът „Титаник“ е потопен лично от Бог. На носа на кораба били изписани богохулни писания с огромни еднометрови букви: “И самият Исус не може да ни потопи“ и „Няма Бог“. Точно на мястото на тези букви корабът се разцепил на две при удара си с айсберга.

 

 

 

 

 

ТРИИЗМЕРНО КИНО 

 

Да си сложим тъмните очила

и да гледаме едноизмерния свят триизмерно

в кино Odeon, вСаутхемптън.

Да си купим пуканки

и да си напълним джобовете с бонбони,

а който няма паунди

да си напълни джобовете с илюзии

и да сложи още по-големи и по-тъмни очила,

за да вижда лунното затъмнение на живота

като Супер Луна1, изгряла над английскияОстров.

Побързайте, защото триизмерното кино ще почне!

–Не-е-е-е, рано е още – подвиква един италианец. –

Amo la vita!2Елате да пием по едно питие

в италианския бар Frankie &Bennys3!

 

Защо най-хубавите заведения в Англия

са италиански? Италиански кафенета,

италиански барове, италиански пичове!

Може би заради песните на Джани Моранди,

които звучат с дрезгав глас

и дращят като черен котарак,

а англичаните обичат котараците…

Или заради София Лорен,

която минава с напращял бюст по Leicester Square

като през презрелите лозя на Прованса!

Но стига източноевропейски предразсъдъци!

Стига Берлински стени! Баста!

 

Да пием по един студен коктейл

в италианския бар Frankie and Bennys,

за да отрезнеят главите ни и да не създаваме

впечатлението на расисти, каквито сме всъщност.

На бара – момчета с глави лъвски – стил раста4,

с бели ризи и черни фракове като магове

правят питиета по желание:

–Давай„Петелови опашки“5

провикват се докерите с гърлест смях,

дошли от пристанището на Саутхемптън

да утолят жаждата си след тежкия ден.

Излъсканите момчета сипват уиски, люто като живота,

улавят сладко ухаещия вятър, разнасящ аромата на жена

и много лед, много лед, много лед,

докато душите им замръзнат,

за да ги размразяват цяла нощ

с въздишките на нежните любими.

–Един горещ грог6, plеаse! – провиква се червенокос гей,

дошъл да глътне огън за вледененото си сърце.

–Dry Martini Cocktail –простенва

пияна стара дама с момическо лице.

– И най-отгореягодка

от Вечните Ягодови поляни на Джон,

където той все още свири на своята Йо-йо-ко Оно…

 

Докато гледаме филма за потъващи кораби

и от екрана вълните на океана ни заливат,

осъзнаваме, че и ние сме удавници,

с разбити кораби и потънали илюзии,

заседнали на тоя Остров

с много пристанища и с нито един изход.

 

Мокри до кости, но живи все още след края на филма,

да заседнем в бара като в потънал кораб,

да се насмукаме като зверове.

И като динозаври – с тежки и огромни нозе

да преминем леденостудения град,

притихнал и ням, с тия малки къщурки

в стил Queen Victoria. Ах!

И с тия студено отразени, в малките викторианскипрозорчета,

заспиващи цветя, облегнали се на железните им решетки,

и строги скулести лица на мъже,

които се разнежват пред облите луни на жените си…

 

Стоп, Град!

Накъде е тръгнал влакът на твоето безумие?

Влак без релси – по нощни следи от сълзи пищи…

Колко мечти качихме в тия безкрайни вагони

на сърца без души, и колко илюзии?

Илюзията, че сме царе в държавата на царете

и спим в къщи в стил Кралица Виктория. Ах!

А нозете ни опират в стените,

а стените са от картон

и нощем през тях се чува

вятърът на ледените ни въздишки.

 

1Супер Лунакогато Земята е между Слънцето и Луната, освен това подреждане, Луната се намира и в перигея на своята орбита. Така обърнатата към нашата планета страна на Луната се осветява от Слънцето, като в същото време се намира максимално близо до Земята.

2Обичам живота! (итал.) 

3Frankie and Bennysпо имената на Франк Синатра и Тони Бенет.

4Раста – древна прическа – кичури коса, които са сплъстени и усукани,напомнящи грива на лъв, с цел да придаде сила и мъжество. Те обожествяват и копират императора на Етиопия – Хайле Селасие. Титлата му Рас Тафари (дала името на движението) в превод означава господар. Желанието на последователите на Селасие е всички тъмнокожи да се върнат към корените си в Етиопия, където да основат нова и силна държава.

5„Петелова опашка“ – коктейл.

6Грог – горещ коктейл, който води началото си от Англия и комбинира водка или ром, черен чай и резени лимон с добавка канела и индийско орехче.

 

 

 

 

 

СТАРАТА ГОСПОЖИЦА

 

Когато си повдигна крака,

за да влезе в лимузината,

се откричетирилистна детелина,

извезана от диаманти,

вплетена в дантелените й чорапи

върху изящния й глезен.

Може би е била балерина –

си мислех аз – и диамантите

заслепяваха очите ми

като далечни звезди.

 

Заводите за коли в Америка работеха за нея.

За нея отTesla motors бяха изработили

безпилотна лимузина с цвета на нейните очи – бледо сини.

Сменяше колите като мъжете.

Тази беше с позлатени врати и брилянтни дръжки.

Другата – спортна.

Когато искаше кафе – роботът й сервираше

кафе с каймак от мляко.

Когато искаше мъж –

автопилотът я водеше на точното място.

Седалките се движеха с поглед.

Обожаваше колите си старата госпожица,

както се обожават любовници.

Накъдето и да погледнеше –

всичко се движеше.

Старата госпожица беше просто

една малка вълшебница!

 

Купуваше си всичко –

къщи, дворци,

села, градове,

острови, яхти и кораби.

Купи си дори луноход

и парцел на Марс, с възможна вила

и езеро с лебеди пред нея,

след като открият вода на Червената планета.

И още много другитакива дрънкулки,

но младост не можеше да си купи,

дори с всички съкровища на света.

 

Слагаше силен грим,

за да подчертае, че е жива –

виолетови сенки, за да скрие страха си,

розов лак със ситно инкрустирани камъни,

за да свети в нощта,

а червилото чертаеше

кървава луна върху тънките й устни.

Напоследък обличаше къси полички,

кичеше се със златни и сребърни диадеми

и ходеше по дискотеки –

да дири млади мъже – жребци,

да я обяздват нощем, за да младее душата й.

 

Но сутрин отново се събуждаше –

подобно просякиня,

стиснала в ръцете си кутийка –

да събира милостиня

пред църквата на своите градежи.

Пиеше отвари от билки незнайни,

оглеждаше се в огледалото

и тайно плачеше,

но дори когато плачеше,

от очите й капеха диаманти.

 

Отгледа кучета,

но деца – не.

Ето ги – на зелената поляна пред двореца –

яки като коне и бързи като стрели.

Гледа ги отдалече и им се възхищава,

прегръща ги, играе си с тях,

радва им се като на деца.

А те й ближат ръцете, нозете,

и стоят до нея на пост като цербери –

десет от едната й страна и десет от другата,

с изплезени езици. Като сфинксове

пред портата на египетска пирамида,

а в сърцето й – старата госпожица,

застинала царствено,

като мумия в своето величие.

Сноп светлина от слънцето позлатява главата й.

Залезът я коронова.

Жрица в царството на кучетата.

В кучешкото царство.

 

 

 

 

 

 

 

СПОМЕН ЗА ЛЕЙДИ РОУЗ

 

Откри я мъртва –

на единственото легло,

завита с единственото старо одеяло

в малката стаичка с мухлясал мокет.

Приличаше на бедна клошарка,

с разрошени коси и дълги нокти,

нацапани с лак и имитиращи женственост.

Единствена украса бяха

старинни дървени фигурки

на ангелчета, войници и сови.

Накъдето и да се обърнеше момичето,

отвсякъде я гледаха големите очи на сови

и сякаш прелитаха над главата й,

и пискаха с остър, пронизващ звук.

Имаше стол с формата на сова,

до телефона – сова от мрамор,

по пердето бляскаха сови с фосфорни очи,

до главата й – сова.

На сребърно синджирче – сова с диамантени очи,

които скъпият камък оживяваше.

 

Социалната работничка –

имигрантка от Източна Европа,

тоест от оная част на ябълката,

която е нагризана или почти изядена

от западната демокрация,

така изглеждаше момичето –

съсухрено, изпито, и само очите му

издаваха буйната младост.

Та тая полутъмна сянка на човек,

наречена за по-интелигентно източноевропейка,

с трепереща ръка сграбчи телефона,

започна да набира и да рецитира думите,

с които искаше да каже, че има смъртен случай.

След това отиде до малкия дървен шкаф,

отвори вратичката, извади куп документи

и оттам изпопадаха шепа накити,

които заблестяха като счупено огледало,

в което се оглеждаше уплашеното й лице.

 

Английските социални служби пристигнаха,

и направиха опис – Inventory,

който не отговаряше на живота на мъртвата жена,

лежаща безжизнена на старото дървено легло,

с огледало в горния край,

обрамчено с дървена рамка,

завита със старо вълнено одеяло,

приличаща на клошарка

от бедните квартали на Саутхемптън.

 

Ето и описа, който написаха накратко:

Една златна игла за вратовръзка,

инкрустирана с рубин във вид на сърце.

Може би е била предназначена за нейния съпруг,

с който бяха заминали да живеят в Южна Африка,

но тойумря и тя неуспя да му я подари.

Той – английски джентълмен, работещ в диамантените мини,

а тя – просто пиешемохито под зелените листа на палмите.

Влагаха парите си в акции, в скъпоценни камъни и бижута,

в английски компании и банки, за хиляди паунди.

600 000 паунда кеш в банка, които Роуз не можа да изхарчи –

животът се оказа по-кратък от мечтите й.

Огърлица от изумруди – с която тя изтанцува последния танц

в среднощния локал сред черните пеперуди.

Косите й падаха на водопади по голото рамо,

а той летеше – умиращ жерав над бурен океан.

Рубини – за момичето, което не роди,

защото нямаше време за деца.

Гривна от диамантикато звездите над Африка,

за срещата в пустинята, на която тя не отиде.

 

Седеше сама на белия стол на верандата

и си спомняше градините на Англия.

В далечината

залезът се давеше в Атлантическия океан,

но нямаше кой да му подаде ръка.

И настъпи мрак. Нощ без звезди.

Роуз се върна в Англия

с един куфар само и една бяла шапка.

 

След нейната смърт,

отведоха сестра й Хедър

в дом за бездомни.

 

Преди да излезе, малката източноевропейка

хвърли тъжен поглед върху мъртвата на леглото.

Тя тази нощ щеше да спи на улицата.

Бяха я изхвърлили от квартирата,

най-вече защото беше имигрантка

от Източна Европа. Службите гонеха

имигрантите от Румъния и България,

които намираха пролука в законите

и извличаха ползи за себе си –

източваха картите от банкоматите

на английските богаташи

или печатаха фалшиви паспорти.

По-черните, наричани от англичаните роми,

но всъщност това бяха бедните цигани,

дошли тук да припечелят малко бързи пари,

нощемсе скупчваха в зелените паркове

до някоя църква или катедрала,

ловяха белите и изящни лебеди

от реките и езерата на Нейно величество,

и като гладни кучета ги оглозгваха до костица.

А денем жените им се разхождаха –

господарки наOxford Street,

и коремите им стремително растяха

като златни кошници, носещи в утробите си

бъдещите поданици на Велика Британия.

 

Момичето пресече шумния град,

намери едно по-странично място,

постла си шарената торбичка,

която баба й бе изтъкала на дървен стан

и в платното бе втъкала целия си живот:

със златна нишка – дългия път на спасението,

със сърма – белите ручеи на сълзите,

а с огън – търкулналите се бебета от утробата й,

хвърлени в Струма,

когато, тичайки с окървавени нозе,

бягаха през Круша планина към Пирин.

 

Момичето легна върху шарената торбичка

и заспа като кукла от детска книжка.

Лицето й, приличащо на мъждукаща свещ,

се разпали от лунната светлина

и се превърна в звезда,

осветяваща пътя на бездомните.

 

Остана тая нощ без покрив, но белите й дробове

дишаха земния въздух и издишваха самотата,

вдишваха звездите и издишваха светлина.

Белите й дробове бяха два делфина,

плуващи през пространството като в океан.

 

 

 

УРОЦИТЕ НА АНГЛИЙСКИЯ ЛОРД 

 

Седяхме на маса

с английския лорд Симпсън,

облечен със стара, изръфана риза с папийонка,

но с високо вдигната глава,

гледащ отвисоко като щраус,

който се беше вторачил в мен

като в полезно изкопаемо.

По-точно – в безполезно,

попаднало по погрешка

в Tate Modern1 в Лондон.

Старият господин

дори беше симпатичен,

въпреки неговите над 90 години,

въпреки неговия остър поглед,

с който ме човкаше

като с клюн на хищна птица.

–Вие живяхте в комунизма,

как издържахте?!

Знаете ли нещо за Русия?

 

Аз наистина бях

безполезно изкопаемо,

едно малко стъклено бижу,

сякаш попаднало по погрешка

в Tate Modern.

Едното ми око беше синьо,

а другото – зелено.

Едното гледаше слънцето,

а другото – луната.

Очите ми пречупваха светлината през Биг Бен

и превръщаха града в лодка с часовник,

плаваща по Темза.

Как приказни изглеждаха

стъклените ми очи,

които се търкаляха по пода,

докато бягах да се скрия

от любопитния поглед

на английския старец,

но дантелите на роклята ми се закачаха

в позлатената резбована рамка

на бароковия стол

и аз се спъвах като ученичка в първи клас.

–Мила моя, какво ще кажеш за Русия?

А за Сталин? – продължаваше да настоява

английският старец с известната си проницателност

и железният му клюн се забиваше в сърцето ми.

 

Той не знаеше,

че във вените ми тече

кръвта на Митко Руснака,

препуска тя със огнени коне

във мойта кръв.

Какво да кажа за Русия?

Аз, селянката от колхоза,

оказала се по погрешка

на английска маса,

с английски маниери,

какво да кажа за Русия?

Можех ли да я опиша с думи?

Р – като Родина.

У – като Украйна.

С – като Светица.

И – като на Изток.

Я – ято жерави, летящи над тайгата.

 

Английските домакини бяха перфектни

в своего гостоприемство,

спазвайки библейския принцип

да нахранят чужденеца, все едно са нахранили Бога.

Върху блестящата като летяща чиния маса

бяха наредени приборите за хранене,

увити в колосани салфетки, с аромата на трендафил.

Трапезата беше по мой вкус отрупана –

три огромни чинии, или както ние им викаме на село –

паници, пълни догоре.

Едната – с едри парчета агнешко,

изпечено на градинско барбекю,

което все още димеше.

Другата – Feta cheese2, – както в Англия наричат

салатата от едро нарязани парчета

краставици, домати и сирене.

И третата – шоколадова торта с трюфели,

но не като на село…

Бях гладна и докато

лорд Симпсън ме разпитваше за комунизма,

аз си мислех как да взема

едно по-голямо парче агнешко печено,

как да го нарежа с ножа на парченца,

за да не си накапя бялата блузка

с червено цвете на ревера, по комунистически.

 

И сега съм изправена

пред предизвикателството

да гледам и да следя

точните движения

на английските домакини,

които от поколение на поколение

са предавали традицията

как да използват приборите за хранене.

И как след всяко ядене

трябва да оставят вилицата и ножа

точно в средата на чинията,

но острият нос на ножа

задължително да гледа

към нащърбеното лице на вилицата,

което е знак, че са се нахранили.

 

–Какво ще кажете за революцията? –

стресна ме с въпроса си старият лорд.

А дъщеря му – домакинята в лилаво

и три реда бисери,

разрязваше много точно

земното кълбо, което всъщност беше

шоколадовата торта с трюфели,

и парцелираше Балканите,

от които капеше кръв,

по-точно сироп,

сладък за английското нежно небце,

и захаросваше следобеда със захарен шербет.

А аз пресмятах

кое по-голямо парче торта да взема

и как да го хвана с ръка, за да не го изпусна…

 

Сърцето ми тупкаше бързо,

както препълнената бъчва

на дядо ми Вангел от Зарово

кипеше наесен и дъгите й сякаш се пръскаха

от гнева на виното.

По-добре би било да ми бяха дали в тоя миг

един по-голям копач,

с който да изкопая лозе на бигор,

отколкото да се мъчa да си взема

едно сладко парче шоколадова торта с трюфели.

Да къртя твърдата земя,

да удрям огромните буци

и да знам, че по вените ми ще плъзне

сладкия лепкав сок на гроздето,

а душата ми ще пее, пияна от радост!

 

Бях самотна на тая маса,

бях самотна като пустиня.

Не можеха деликатните

движения на домакините

да ме направят по-деликатна,

а премерените им жестове – по-точна,

като тях да мога да отмервам

думите си –на кантар!

Аз съм волна селянка

от безкрайните приднепровски полета

и нежна самодива от Балканите.

 

Докато лорд Симпсън

ми задаваше въпроси,

си спомних за Йово Балканджията,

който даде ръцете и нозете си

за честта на своята сестра.

Спомних си разказа и на моята тётя Дуня от Кривой Рог,

която всеки ден, след работа на житните поля,

скривала шепичка жито в сутиена си,

за да нахрани своите деца.

Но един ден пазачът се досетил,

скъсал сутиена й –

житото се разпиляло по земята,

а той го стъпкал с ботушите си.

Децата на тётя Дуня посинели от плач.

На следващия ден тя завила дългата си коса на кок

и в кокa скрила пак няколко житни зрънца,

за да не умрат децата й от глад,

но въпреки това те умрели…

 

– Защо падна комунизмът? –

продължаваше да настоява

английският перфектен старец.

А аз продължавах да си спомням

разказа на моята тётя Дуня.

… Вечер, когато паднел мрак

и само кучетата като вълци виели,

тя слагала възглавница в скута си

и върху нея стривaла житните зърна,

за да не чуят съседите.

Но въпреки това – те умрели…

Умря и моят дядо – Митко Руснака,

и от родната му Медвежья Балка3

взехме торбичка пръст

и донесохме на гроба му в България –

вкаменени сълзи от измъчената родна Русь.

 

В Медвежья Балка пристигнахме по залез.

Москвичът се движеше направо през житата.

Украйна!

Жълтото се сливаше със златното

и не можехме да различим

житото ли свети или слънцето?

Пътищата бяха дълги и пусти,

затова порехме направо и напряко

през безкрайната шир!

 

Когато пристигнахме –

видяхме малка къщичка в полето,

а около нея – патки и гъски.

Цяло лято плуват в реката,

а наесен се прибират – всяка в своя дом.

Бяхме деца с брат ми и тичахме след патките,

докато всички мои родствени

стояха пред портата на къщата

с наведени глави и плачеха.

Плачеха, докато залезът угасна,

а по хоризонта се запалиха

червените огнищата на нощта.

И започна

тайната вечеря на руснаците.

На масата имаше само риба,

раци и сълзи…

 

–Ах, комунизмът! –

продължаваше да се наслаждава

на превъзходството си английският лорд

и като стара лисица да върти опашка –

ту наляво, ту надясно…

–Важното е да има торта на масата –

мислех си аз, – и да изям най-голямото парче!

–Дедушка инглиш! – опитвах се да му отговарям,

незнаейки нито английския, нито руския.

А и нямаше какво да му кажа на стария господин,

защото,каквото и да му кажех,нямаше да се разберем –

не заради езиците,

а заради разликата в географските ширини…

 

Лорд Симпсън говореше разпалено –

от очите му хвърчеше огън, а от устата – пяна,

сякаш командваше флотилия в открития океан.

Той чертаеше във въздуха колонии,

превземаше плантации и планети,

яздеше звезди и комети, и властваше.

И властваше!

 

А аз се радвах на врабчетата,

които искаха да споделят обеда си с нас –

кацаха на масата и човкаха трохите,

останали от нашето богато угощение…

 

И как свършиха уроците по география и история

на английския лорд Симпсън?

Домакините заминаха за Африка

да учат африканския народ

как да живее по-добре.

А аз останах да шляпам по улиците на Лондон

като по червения звезден килим на Leicester Square

с черните галоши на мама

и една цръклива птица да се надпява с моята,

прокъсана от ветровете, шапка-песнопойка.

 

1Tate Modern – британска галерия за международно модерно изкуство и арт-форми в Лондон, част от групата Тейт (заедно с Тейт Великобритания, Тейт Ливърпул, ТейтСейнт Ив и Тейт онлайн).

2Feta cheeseсалата, подобна на шопската.

3Медвежья Балка – село в Кировоградска област на Украйна, родното място на дядо ми Дмитрий Ерьоменко, познат в Сандански като Митко Руснака.

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post РАЗКАЗИ ПО ОСТРИЕТО НА ИСТОРИЯТА
Next post ИЛКО КАПЕЛЕВ С  НАГРАДА