МАГАЗИН ЗА АНГЕЛИ
Завързали са ви с въжета,
с вериги златни оковали
и ви продават като псета –
ангели, дошли отгоре,
от звездните простори ясни,
от свят щастлив във свят нещастен.
От вашите крила прострени
кръв капе и сълзи студени.
Как слязохте и кой ви хвана
в мрежата си златоплета?
Сега един през друг ридаете,
иззад витрини – без утеха.
Кой ще ви купи, златокрили,
каква цена за вас се пада,
тук мутри са се развихрили
и кървави пари протягат.
Подобно на пазар за роби
оглеждат зъбите ви бели,
пръстени да си направят
гамените забогатели.
И дамички след тях примижват
и ви пощипват отмалели,
но всъщност искат да нанижат
и те гердани заблестели.
Зад ъгъла аз скрита чакам,
с душа разкаяна и бедна,
един за мен дано остане,
да минем границата земна.
Но няма ангели – разграбен
и празен зее магазинът,
със шадравана нощем плача,
че небето си отиде.
САМОТНАТА ЖЕНА
Крилете на самотната жена
са винаги разперени за полет.
Тя не спи – очите ѝ са винаги отворени.
Дори когато спи – душата ѝ е будна.
Прозорецът на самотната жена е винаги отворен,
за да влиза нощният бриз и да гали косите ѝ.
Вратата на самотната жена е винаги отключена,
за да влиза самотният мъж
и да пали фенера на душата ѝ.
Къщата на самотната жена е винаги пълна.
С въздишки като амфори. С мирис на тамян.
И с ангели. И как се бие дяволът да влезе –
само стъпка…
Самотната жена – като картина
е пред моите очи, от блясъка ѝ заслепени,
тъй както слънцето ме заслепява сутрин
и по пладне как топли ми снагата.
Аз виждам я как всяка вечер
тя носи кошница, препълнена догоре,
и пъшка под тежестта ѝ,
дори не може да я довлече до своята къща.
Кошница като съдба – препълнена догоре,
заплетена с камъша на тръстиките,
по които са се любили примрели пеперуди.
Самотната жена я вдига едва-едва
и с бавни стъпки, под напора на тая тежест,
се влачи по улицата камениста.
А след като се умори, я дърпа с корабно въже,
като шейна по стръмния баир нагоре,
качва я по стъпалата на малката си къщица,
както Сизиф изкачва камък до върха
и вечно камъкът се срутва нанадолу.
А вятърът полата ѝ разтваря
като ветрило – свиващо се и разпускащо,
оголват се бедрата ѝ – две риби
отворили усти безпомощно
върху гърба скалист на океана,
умиращи от суша, молещи се за вода,
дори за капчици роса…
Косите ѝ са черни вихрогони,
надбягващи се с облаците бели.
Гони я страстта да довлече до своя праг
придобития от нея улов – две очи,
хванати в мрежата на женското сърце.
А месечината пече,
разгаря тая плът от жар и лед,
и тялото – скала нажежена, се пука,
под напора на дъжд внезапен,
обляна неочаквано.
И, стъпвайки на прага,
стопява се жената –
отвсякъде тече и капе мляко,
разкъсва се подобно юг и север –
мъчи се да събере сърцето си, но все не може,
душата ѝ се рони на сълзи и бързи ручеите
рукват все надолу към мъжа,
ококорил две очи към нея.
А аз съм плаха птичка,
кацнала на цъфнал клон,
който вятърът люлее призрачно
и гледам лудата луна
как Бог пред мен рисува
като жена –
самотната жена на прага.
ОПОРНАТА ТОЧКА
Той е опорната точка
на света.
Около него се върти земята –
бързащи хора, леки коли хвърчат,
къща след къща строят –
построиха света,
обградиха го с небостъргачи,
с Китайски и Берлински стени,
с Айфелови кули и Пизи…
Но той е опорната точка
на света.
Прекараха въжени и железопътни линии,
обходиха земята с пътища,
прокопаха планините,
през лавините прекараха пъртини.
Обкичиха върховете на Еверест
със знамена и кости.
Но той е опорната точка
на света.
Пресякоха моретата и океаните с тунели,
стигнаха сърцето на земята.
Разбиха го с тротил и с бормашини –
те, бързащите хора.
Превърнаха тунелите в магистрали,
тъмнината – в светлина.
Стигнаха до ада и до рая,
но той на дверите е ключът.
Прехвърлиха мостове над реките,
над водопадите и планините.
От айсберг до айсберг.
Свързаха земята с небето,
планетите със слънцата.
Крачиха гордо на Луната.
Мостове над Сена и над Драва,
на Сейнт Луис, над Темза и Нева.
Мостовете на Сан Франциско – тези тънки струни,
с които бардът вятър нощем свири.
Мостове от звезда до звезда!
Но той е опорната точка
на света,
въображаемата ос,
около която се върти земята
и слънцето се сменя със луната.
Северният полюс и южният – в една душа.
Северният – когато плаче и капят жълтите листа.
Южният – когато той се смее и щъркелите
се завръщат в родните си гнезда.
Невидимата ос,
по която се плъзга земята
и ни люлее като люлка в необята.
И ние сме деца на Бога,
но той е опорната точка на света –
седящият на тротоара скитник,
гризещ комата хляб.
Сутрин става, минава през кварталното кафене,
изпросва си 30 стотинки за кафе,
примолва се на някой новобогаташ за обувки,
защото неговите вече са прокъсани.
Когато няма работа, а той винаги е без работа,
през дупките на обувките си гледа слънцето
и го вижда като майка Богородица,
която го люлее в ръцете си
и светът му става още по-мил.
След това отива на църква и запалва свещ,
с останалите 20 стотинки
от кръглите като земно кълбо 50.
Прибира някой и друг комат
от гробището по задушница.
И докато яде, в очите му се отразяват
сините езера от снежните върхове на Пирин,
които плачат с еленови сълзи.
Докато край него светът хвърчи
със скоростта на светлината,
земята катастрофира в някой астероид,
а той гледа с възхищение как всичко гори,
като дете, радващо се на фойерверки,
и цъка с език, и се смее, докато
самият той пламва и става
светеща прашинка в космоса –
звезда, върху която нощем
Бог плаче.
СУПА
Гладно е селото.
Болно е селото.
Къщите – рухнали.
На всяко легло – болен.
На всяка врата – жалейка.
По-гладни от кучета.
Бабите, с черни забрадки,
жалят, прежалили себе си.
Очите им – кладенци сухи.
На дъното на душите им –
ситни бели камъчета.
Само нощем в тъмното,
кога в селото стане тихо,
от тихо, по-тихо,
и ярко засветят звездите
до ясната месечина,
през белите перести облаци,
като под топли юргани
мечтаят бабите в тъмното…
И не за алени забрадки,
и не за сърма и коприна,
не за колосани фусти и още
за чохено контошче,
мечтаят за пилешка супа.
Да им се стоплят душите,
душиците им премръзнали.
Костите им да заиграят
като телци в обора,
а червата в стомаха –
като агънца да заблеят.
Очите им светят в тъмното
като звезди презморски.
Понякога тайно сънуват
и в съня си се виждат –
булки в бели премени,
с папуци и тънки дантели,
с вало от златни ябълки
и с чорапи червено вапцани –
фърчат ли, фърчат в небето
като калинки-малинки.
А кога се събудят –
зората блести като канче,
пълно с гореща супа,
а мъглата е пара,
която се вдига от нея.
И цялото село мирише
на топла, пилешка супа.
Как искат зората да грабнат
и бързо и шумно да съркат,
да гълтат топлата супа.
Гората е гора от лъжици,
а бабите са деца мънички,
в съня си щастливи и сити.
МАМА Е БУЛКА
На мъжете,
останали като вкаменени скали
по високопланинските села
на Огражден, Пирин и Рила
Мама е булка.
Облече бялата сая,
сложи дантели по нея,
скъса стръкове китки,
накичи косите, лицето,
взе малката чантичка,
сребърни гривни момински,
и тръгна…
Остави дърва в огнището,
за да се грея,
когато съм сам без нея,
и се ожени за вятъра.
Хукна нагоре по билото,
стъпките ѝ горяха –
запалиха и трендафила,
и цъфнаха в снега цветята.
Запали се и гората,
хълмовете огряха,
храстите в огън пламнаха
и дърветата заиграха.
Мама се жени днеска.
Ей, хора, сберете се,
да ви дарувам с кърпи
и бели, топли самуни!
Бумкат небесните тъпани!
Младоженецът,
скрит зад облаци,
я посреща в бяла премяна.
А аз съм детенце загубено,
останало само в гората
до църквата, там където
мама венча се за вятъра.
И гледам снимките на двамата –
на татко ми и на мама,
и сълзи като хлябове
търкалят се по земята.
А скъпата ми майчица,
през очичките на цветята,
през облаче и звездица
ми шепне: „Не си сам!”
Не съм сам, тръгнах с хората
надолу към къщата бащина,
но всички се разотидоха
и останах сам на масата.
А от стола и преждата,
от всеки кът на стаята,
мама ми шепне, милата тя:
“Не си сам, не си сам!“
Направи кръг слънцето
и отиде на гости при мама,
а аз останах с луната
от другия край на земята.
Сипах си блага ракия
за мамината благия,
да се облажи сърцето ми,
да оживея след сватбата.
ДВЕ ШУШУЛКИ
Останахме така –
да се люлеем в клоните
на ябълковата гора,
с венци от ледена роса,
огрени от луната.
След птиците, отлитнали на юг –
два листа, вплетени един във друг –
две ледени шушулки,
да се люлеем над снега.
Но мине ли над нас звезда,
викаме с последни сили:
„Защо, Звезда-звездице, си сама,
изгубила си пътя ли?
Ела във ябълковата градина!”
А тя ни маха, маха и отлита…
И светим в тъмното –
показваме им пътя
на ония, самотните звезди…
Просветваме с целувките си нежни,
с допира – докосваме се с устни –
две светещи шушулки в мрака,
останали през зимата
за лятото да си шушукат.
Когато ме докосваш – розите цъфтят
и осветяват вселената в небесносиньо,
а вечер във виолетово –
като под нощна лампа
свети ни луната,
а ние с теб се галим.
Какви ли кораби пътуват
в океана звезден,
като огромни китове,
като акули със метални зъби –
минават сребристите ракети.
Сред тях почти нищожни сме
в космическия необят,
забравени в градина зимна
с ябълки прогнили,
останали от есента.
Но как ухае парфюмът им!
И аз, кокетката, кокетно –
с флаконче ябълков парфюм
докосвам с ноздри лицето ти,
и рамото, и южния загар на хълбока –
да те даря със лято…
Дъхът ми ябълков към теб лети,
подобно кон без дъх и без юзди,
тъй както се разтваря ароматен цвят
под жилото на златната пчела,
така и ти, пред зимния тайфун ела
да сътворим зачатие!
С душите си излъчваме
оная светлина,
с която Бог ни е дарил,
и ангелите завистливо гледат
от небесните простори, гледат –
две светещи шушулки в мрака.
Когато вселената заспи
и всички шумове утихнат,
и само звезди на звездни станове тъчат
материята на всемира,
ти шушкаш, обвит във моите коси,
и съчетанието на звука ни образува
песен, която като люлка ни люлее –
две бебета във звездни шапчици,
ний в тъмното шушулкаме.
Понякога връхлита буря,
а ние с тебе, вплетени един във друг,
се стискаме със зъби и със нокти,
вятърът ни къса дъждобраните,
изплетени от паяците – братя,
дъждът светулките гаси ни,
като сълзите по лицата на жените
на улицата на червените фенери –
така и ние гаснем, шушулкайки
във бурята – две лодки,
плаващи в отвъдното,
обърнати във океана звезден.
Шушоните ми се залепиха в звезда,
дъждът и твойте гуменки отнесе –
боси сме.
И бялата ми саичка хвърчи ли, хвърчи
като зорница в поднебесните простори,
пламти и търси голото ми тяло,
зъзнещо в ръцете ти, от болка отмалели.
Задръж ме, да не угасне светлината ни!
Ние трябва да посрещнем лятото
до огъня на своите тела.
Достигнали брега,
изхвърлени накрай света,
почти във нищото,
вървим по оня бряг – земята.
Над нас хвърчат елени и скали,
орли и гарвани пищят, кръв черна капе
по клоните на ябълковите дървета
и кръстове над нас се вихрят,
и градове се сипят като сняг.
Вървим към оня дом на ангелите,
където светлината не угасва –
две загубени шушулки в мрака,
издигнати високо!
Под нас е ябълковата градина
и всеки цвят със залп цъфти и прецъфтява,
и гръмогласно известява
спомена за кръговрата.
УТРИННА ЛУНА
Моята любов остана погребана тук,
на тоя площад, между църквата
със златните кубета и джамията.
Между кръста и полумесеца.
Между оковите и полета на птиците.
Моята любов остана да плаче
на брега на Охридското езеро
и да избелва бялата си кошуля
от кървавите ръце
на палача любовник.
Сега роша черните си коси
и пея надгробни песни.
Като птица креслица,
заради душата ми, разкъсана
между кръста и полумесеца.
Децата ми играят на брега
като бели и черни камъчета.
Търкалят се в пясъка и пеят –
като птици гургулици Мариите ми,
като Крали Марко момчетата ми.
Ах, момчетата ми!
Но аз останах недолюбена на тоя бряг,
защото мъжете бързаха за война.
Мъжете отиваха да се сражават
за земя. За повече земя.
Отиваха да пролеят кръвта си
за пари. За повече пари.
За жени. За повече жени.
И след една бърза целувка
любовта ми замина да умре
като султан Мурат на Косово поле.
На тоя площад,
между златните кубета
на църквите и джамиите.
Сама с птиците,
които кълвяха сълзите ми.
А цялата бях един резен диня,
от който капеше сладък сок.
Бях луна, изгряла над мегдана,
а чехлите ми топуркаха и обикаляха
да търсят други звезди и планети…
Въпреки горящите свещи,
въпреки дългите молитви,
войни и кръвопролития, останах тук.
На един далечен, самотен площад,
в един незнаен град, на разсъмване.
Като утринна залязваща луна.
Изгревът позлатяваше лодките.
САМОТНИТЕ ГРОБОВЕ
Далече някъде оттук,
на изток и на запад,
север – юг,
сред тръни и сокаци,
където не минава плуг
и нивите пустеят,
самотни гробове белеят.
И няма кой за тях да жали,
свещица плаха да запали.
Ни майка сълзи да зарони,
любима спомени да спомни.
И гарван рошав с черен фрак
на гроба сбира други пак,
и вместо плач – надгробен грач.
А живите далечни пеят,
за роден край сърца лелеят.
В барове луксозни, свити,
те чужди свят наричат сити.
Преливат сълзи вместо вино
над всеки спомен – всичко милно.
Дъждът зароси ли росица,
златни сипят се сълзици,
а бурен, вятърът с тъга
помилва ги със бащина ръка.
И с ласка галена луната
в образа на майка свята –
лик светъл, бял,
покрива ги със сребърен воал.
Прелита кос, щурец скрибуца
и като стар пират куцука.
Край него щурите щурци,
под ясен месец пощурели,
свирят, късат струни лунни
в нацъфтелите гори.
Един щурец останал сам,
подобно гроб самотен, ням,
объркал той нощта с деня,
приличащ на загубен кон,
изцвили с нечовешки стон,
опъна като лък крила
и към звездите отлетя,
към звездочелите предели.
Застинала над гроба чужд,
под рукналия летен дъжд,
аз съм ангелът крилат,
оплакващ мъртъв непознат
и живите му разпилени,
загубени в света голям,
които плачат нейде там.
Далече някъде оттук,
на изток и на запад,
север – юг,
кръстосали надлъж и шир земята,
самотни гробове стърчат.
Като Христос, разпънат
втори път.
ПРЪСТЕНЪТ НА ТАТКО
Пръстенът на татко
попадна в мен случайно –
в болницата,
когато получи инфаркт.
Подаде ми го с последни сили
и предаде Богу дух.
Пръстенът остана в мен – като реликва.
Спомням си, когато той реши
да си поръча пръстен.
Рисуваше го върху белия лист.
Сънуваше го. Ту сваляше,
ту слагаше огромните си очила
и мереше златото грам по грам,
надвесен над късчета злато,
останали от деди и прадеди, увити
в пожълтели от времето бели кърпички.
Къташе лев по лев и ги прибавяше към златото –
мечтаеше за голям, масивен пръстен,
с черен камък в средата.
Когато куюмджията донесе пръстена,
в нашата малка къщичка изгря слънце.
Ние, децата, го наобиколихме,
прехласнати пред това чудо –
голям, масивен пръстен,
с черен камък в средата.
Пръстенът се превърна в Големия брат,
около който се завъртя светът,
сякаш шарена въртележка,
и ние, децата, запяхме!
Помня го татко, когато за първи път
постави пръстена на ръката си –
как порасна с няколко метра нагоре
и главата му достигна до тавана.
Стените на нашата малка къщичка
се разпаднаха и татко крачеше
като Крали Марко от Пирин до Шар,
а пръстенът на ръката му светеше
като звезда вечерница.
Но сега аз трябваше да го продам.
Трябваше да го продам за хляб.
Когато в болницата го поех,
сърцето ми натежа като камък.
Съвестта ми се люлееше като везна:
на едната страна бях поставила хляба,
а на другата – пръстена.
Хлябът победи златото.
Спомням си, че му сложихме
жълта тенекия на ръката,
когато Господ го повика при себе си.
Мислехме си, че като изгубим
почва под краката си, ще го продадем
и пръстенът ще ни спаси от глад.
О, татко, къде ли се скиташ сега,
бос с голата си душа, някъде по небето?
А твоят златен пръстен е пъпната ми връв с тебе.
Как да го продам? Това значи да изгоря
пътищата, които ни свързват.
Твоята усмивка. Твоята радост. Твоят глас.
Животът отвсякъде ми крещи: „Плати!”
И царският ти пръстен се въргаля
в калта на моите сълзи.
Знам, че ако ти го бяхме сложили
на скъпата ръка, той би възцарил
червеите – да си играят на царе,
но съвестта ми щеше да е чиста…
Твоят пръстен изгори ръката ми.
Затова свалих всички гривни, обеци,
пръстени от злато и сребро, и ги продадох –
един ден, когато си отида от тоя свят,
моите деца да не си продадат съвестта,
както аз я продадох.
ДА ПИЕШ С МЪРТВИТЕ КАФЕ
Да пиеш с мъртвите приятели кафе,
когато утрото се буди,
зората пука се и ето –
изгрява новий ден…
Но се размътва все още нощта,
която си отива
и черната ѝ рокля
като утайка на дъното на хоризонта
топи се в облаци кафе.
И как се пени пяната
на цъфналите пролетни дръвчета,
животът да мирише на кафе…
Да се избистря
на зората бялата гърда
и от зърното ѝ да капе
мляко…
Аз пия с мъртвите приятели кафето.
На мене – с мед и мляко,
на тях – с горчив пелин.
Аз – бяла,
те – в черно кадифе.
Кой с четка на художник,
кой с бастун, живял деветдесет.
Те не говорят, защото изговорили са
всичките си думи,
а аз от тях се уча да говоря
и сричам, сричам да направя дума.
На „ма-ма” спирам и не знам да продължа.
И онемявам като тях…
На масата до нас седят серсеми –
богаташки синове – с костюми
и със вратовръзки като огнени кинжали,
и подвикват: „Какви са тия комунисти?
Защо не кажат нещо?
Кажете де!
Какво ще кажете за демокрацията?
И ти си от Държавна сигурност!”
И вратовръзките им святкат
застрашително.
Отпивам от горчивото кафе
със мъртвите приятели.
Единият рисува ме,
защото още търси бялото момиче,
а другият поправя ми косите,
за да ме фотографира
на фона на планинското кубе.
И като хляб закръгля се денят.
Когато замирише на самун,
си тръгваме.
Приятелите ми отлитат с облак,
а аз съм се запътила да се вградя
на Бистрица във каменния мост.
Цигулки са тополите край пътя,
цигулки, разтопили сняг и лед.
И слънчеви лъчи във жарък юг!
И вятърът във клоните им свири
като в струни,
възкресили всички тук.