НИКОЛАЙ ТАБАКОВ

ТАЛАНТЪТ Е МАГИЯТА НА СЪТВОРЕНИЕТО

Имам честта да водя тази година литературната дискусия в жанра „роман“. Талантливи писатели, талантливи книги. Двадесет и девет романа, които обхващат почти всички аспекти от магията „живот“. И много, много, много исторически от тях. Разбираемо – историята е филтър както на събитията, така и на характерите, дава ни готови сюжети, има си дистанция във времето, в повечето случаи е патриотична. Тоест – търсена. И все пак – почти половината от романите са на историческа тема. Хайде сега! Нямаме ли си съвременни теми? Не се ли пише и в момента история?

Ето затова в главата ми се върти един щекотлив въпрос.

Вече две години светът е в противоборство. Обикновените хора –  изпаднали в стрес. Вълнуват се, тъгуват, преживяват различно. Кой ще обясни всичко това? Кой ще покаже пътя? Не са ли писателите тези, които уж живеят с ръка върху пулса на времето? Не са ли хората на изкуството в най-висша степен и хора на морала? Да де, ама къде са? Нито думичка по този въпрос. Почти никаква реакция. Нищо. Да оставим историческите романи, ами другите? Защо така бе, братя по оръдия на труда?

Дали времето е ритнало търнака и не съобщава пулс? Или ние нещо… а?

Не обвинявам, не ми е и работа. Чудя се. Не търсим ли ние читателите си? Те не търсят ли отговори? Ако е така, защо не работим в тази посока? Защо не се извикаме? Прави или не, грешни или да – но да говорим на хората. Мисля още, че ако това говорене е от сърце, вероятността за грешка е нищожна. Така че – седя в очакването. Или върху бурето с барут, все тая. Трясъци сънувам, урагани, сривове. Засега обаче (и за жалост) такова нещо липсва.

Но нейсе, запуши я, както дума Алеко – да се върнем на дискусията. Кротка, блага и лицеприятна. Ето:

В прозата съществуват два начина на писане. Или поне така ми се струва. Единият е играта. Играта с думите, с героите, с чичко Фройд, с нашата и световната мъдрост. В тази игра всички са изненадани, дори самият автор, който най-неочаквано налита на различен от замисления финал – героите го водят, накъдето те пожелаят. Такъв метод на писане в България се нарича „Йордан Радичков“. Другият начин изглежда по-строг. Авторът си изготвя стройна схема и я пълни с ерудиция, с майсторство, с опит. Този пък способ се нарича „Вера Мутафчиева“. Изобщо не мога да кажа кой начин е по-добър. И в двата случая резултатите могат да бъдат поразяващи – представете си Вера Мутафчиева в цял ръст и опитайте да си спомните за световете на Радичков – толкова истински, че с ръка да ги пипнеш. Всъщност говоря за критерии.

Затова да караме по тях и по азбучния ред:

1. Алберт Бенбасат – „Когато големите станат малки“.

Или както казва авторът – „вехтошарски роман“. Много приятно (и професионално) е описан животът на малкия Алберт и на юношата Алберт. Неговото семейство, приятели, съседи от софийската улица „Странджа“. С малко хумор, с много доброта.  Момчето е бащата на възрастния мъж, така е. Следите остават, спомените рушат и съграждат – формират един философски поглед върху социални, битови и политически аномалии. Както казва Тони Николов – това е книга спомен. Вътре обаче, в светлините и сенките на детството, са вплетени впечатляващи изводи и оценки на автора, вече от дистанцията на времето. Книга, която радва, но която може и да ни накара сериозно да се замислим. Връщане в детството, в светлината. При кита Голиат.

Ех, да можеше!

2. Ангелина Дичева – „Маргаритки край окопите“.

            Винаги съм готов да се втурна във възхищението към писатели, които владеят словото. В този смисъл – към Ангелина Дичева. Лесно се чете, бързо се възприема от съзнанието – разбираeмо е. Всъщност това е ясно, среща се. Но при нея има още едно достойнство, за което ми се иска да поговорим. Българската, нашата си, чувствителност.  В това отношение не могат да ни помогнат американци, французи и руснаци. Няма как. Опитът, който трупаме, животът, който водим, децата, за които треперим, майките ни с черните забрадки. Мартениците. Това ни изгражда, това ни прави българи, само това може да ни направи автентични писатели.

Какъвто писател е, струва ми се, Дичева.

Здравка Евтимова много хубаво е описала качествата на романа „Маргаритки край окопите“ в един блестящ предговор, няма нужда да я повтарям. Но тя казва – „Ангелина Дичева е оставила сърцето си там“.

И всъщност – на Здравка може да се вярва.

3. Антон Баев – „Мария от Охрид“.

Романът, поне според мен, е плод на титаничен труд, положен всеотдайно от висок естет, от любител на професионалното отношение към литературата, от човек, който знае как да ни представи на разбираем език философско-историческата канава на времето. Да ни я обясни. Да ни я покаже такава, че да я видим и да я почувстваме. Да заживеем в нея. Историческите текстове обичайно ни водят при царете, при покорителите и прочие войнолюбци, но според френския историк Алфонс Олар истинската история е историята на детайла, на ежедневието, на тъгите и неволите на обикновените хора. Тяхното оцеляване, тяхното духовно извисяване, техните стремежи и падения. В тази книга се натъкваме на нещо подобно. Реални исторически личности и въображаеми, но типологични представители на тогавашното население, на начина на мислене в един едновременно въображаем и точно толкова реален свят, и на вземане на съдбовни решения. Вълнуващи пориви към духовното и ужасни грехопадения. „Греша, следователно съм“, както твърди свети Августин. И – забележете! – фактологията, реалният свят и другият, на въображението, са представени с различно, но забележително езиковедско умение. С различен ритъм на фразата. С музика – ако това изобщо е възможно. Но го има усещането, има го усилието, има и резултат.

Какво да кажа?

Както вече стана дума, авторите на исторически романи разчитат на дистанцията във времето, на готовите оценки на събитията, на изцибрянето на характерите. И използват цялото това фактологическо натрупване като пчелен кошер, от който гребат мед с големия черпак. В „Мария от Охрид“ поне аз виждам противоположен подход. Не обира каймака, рови по дъното. Не наднича в славата, търси истината. Ненатрапчив е, но остава. Не хвърчи в облаците, но достоен.

Деян Енев разправя, че харесва точно този тип исторически романи. Защо ли?

Защото прецизното изпълнение, добрата идея, положеният труд правят от романа една неоспорима историческа реалност. И то – красива реалност.

4. Борислава Антонова – „Щастлив съм“.

Едно детство, една ваканция – и приказна, и страшна. Изпитанията на живота настигат и децата, а при тяхната чувствителност това е особено болезнено. Струва ми се обаче, че от психологическа гледна точка има какво да се довърши, да се добави дълбочина. Езикът, може би умишлено, е максимално опростен, лесен за възприемане, битов. И за жалост –  сантиментален финал.

5. Васил Лазаров – „Цариградският медальон“.

Отново исторически роман. Историята предлага известен уют за пишещите братя. Васил Лазаров има опит в писането на исторически романи и това ясно личи от текста. Събития с важно за България значение, интересни герои (при това братя) от българския етнос, интересно развитие на тези герои и нарастване на значението на тяхното присъствие. Притегателна фабула. Има, разбира се, и любовна история. Действието се развива в Англия, в Истанбул, в Пазарджик. Класическо историческо повествование.

6. Емил Енчев – „Роман за птици и хора“.

Непосредствен и вълнуващ разказ за странните съдби на птиците и на хората. Разказ за тях, разказ за нас. Високо в Родопите, високо в синьото на небето, високо в душите ни. Мъдрата леля Гера, чистосърдечният Клерата, горският човек дядо Зефир – един изпълнен с човешки вълнения свят. И всъщност една книга, изпълнена с любов към живота и към справедливостта. Един великолепен разказ за всичко, което ни се случва и за съжаление – ще ни се случва.

7. Емил Кръстев – „Карибски плажове“.

Сюжет за художници, които мечтаят за Париж, а се забъркват в не особено почтени афери (припечелват от халтура). Малко разбъркано повествование, но примамливо и интересно – все пак зависи от нагласата на читателя. А Емил Кръстев изглежда знае как да предизвика тази положителна нагласа.

8. Златимир Коларов – „По тънката повърхност на леда“.

За любителите на съвременната българска проза името на автора отдавна е известно. Трийсет книги, ако не се лъжа. Сега обаче имаме ново явление – книгата е посветена на жените, с които животът го е срещнал отблизо. Веднага ми идва на ум една реплика на покойния Радичков –  „Жените са друг свят. Ти си мислиш, че си ги опознал, че си ги разбрал и подчинил, но те са готови винаги и по всяко време да вземат решение, от което да ти спре дъхът. Смели са, по-смели от мъжете. Умни са, но с различна умност. Управляеми са, но само ако те пожелаят това. Един наистина различен, непознат свят“.

Така.

Самият Златимир Коларов казва, че книгата е преклонение пред вселената „жена“. Вървят с Радичков по една и съща пътека. Нека! От това по-хубаво няма. И затова и книгата „се е получила“. Вълнуваща е. Преживяна, но и премислена. Не съм сигурен, но ми се струва, че Златимир Коларов притежава огромен, почти безценен опит. И като човек, и като лекар, и като писател. Лекарят преживява болките на своите пациенти заедно с тях. Човекът се върти по кривите пътеки на реалността ( а те обикновено са грапави), трупа опит и мъдрост. А писателят – е, той живее в друг един свят, който поне малко от малко е по-хубав от реалния. И там тази мъдрост е задължителна.

И още нещо!

Коларов е творец в рамките на предварително изготвената схема. (Така говорихме и за Вера Мутафчиева). Интересно му е да предвижда сюжета, да го води, да го подреди от самото начало в едни – всъщност доста сложни – схеми. За попълването на схемите няма защо да говоря –  там са кристално видими майсторството на писателя, опитът на човека и съпричастността на лечителя. По-скоро е интересна тази преднамерена подреденост, тази умишлено търсена сложна решетка, нейната изненадваща ефективност. За читателя.

9. Зорница Пачинова – „Вестоносец от бъдещето“.

Впечатляващ текст. Вътрешно – на текста – очарование. Написан сякаш да е в унисон с изкуството, което ни представя и което е най-близо до чистия Дух – музиката. Текст прибран, без претенции, без желание да ни впечатлява с неологизми и фойерверки. Но с вътрешна сила. (Интересно, как ви звучи интересната думичка „благоречиво“?) Не знам защо, дали заради живота на музикантите в книгата, или за съдбата на избраните, или – най-паче! – заради неоспоримата способност на Пачинова да   п и ш е, но този роман – „Вестоносец от бъдещето“, ми напомня за друга подобна книга – „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. (Дай Боже, повече музика в нашата проза!) Но не е „Баладата“, не е. Защото Виктор умееше да връзва личните си преживявания, личната си биография на фльонга, на мартеница и да я направи Новогодишна заря. Това все още убягва на Зорница Пачинова. Не смее да бръкне дълбоко в душата си. Боязлива е още. Не съм сигурен и дали някога ще успее. Но съм сигурен в едно.

„Вестоносец от бъдещето“ е една добра и светла книга!

10. Иван Енчев – „Мед от кактус“.

Отново трета книга от трилогия! Хайде, де! И отново история. Капитан Драгунов, Пилота, заживява с историите на възрастния учител по история Славян Драгунов. Появяват се патриотични легенди и драматични събития от миналото на България. Паралелно върви и друга сюжетна линия – животът на въздушния ас. И съвременно и историческо повествование, което ни учи със своите уроци и ни задава своите екзистенциални въпроси.

11. Иван Миглев – „Обет“.

Поредният роман, който описва страданията на българите и който всъщност обхваща последните брутални гонения на бесарабските българи. Разказва историята на Анастасия и съпругът ѝ, капитан от гранични войски, приютили през 1944 година и спасили от депортиране едно българско семейство, завърнало се на родна земя. Повествованието е широко, всеобхватно, чрез тези две семейства виждаме света на войната, на преследванията, на нечовешките изстъпления. Виждаме детайли, за които не сме и подозирали, че съществуват, че е възможно да съществуват. Преломно време. И разбира се – авторова отдаденост на историческите факти. Точността на една забавена камера. Книга за българите и на българите. Написана добре, проучена още по-добре, преживяна като лична трагедия. И един великолепен редактор – Цвета Попова. Всичко това, едно по едно и събрано ведно – отеква като тъжно ехо в сърцата ни. Кам-ба-ни-те!

12. Иван Миланов – „Пътят към храма“.

Пътят на българските бежанци – нима това не е пътят на Мойсей? Книгата е болка. Книгата е история. Книгата е помен. Тя е и упование – ние и до днес вярваме в бъднините на рода, на българското, на православието. Написана на блестящ език – това е разбираемо, защото авторът години наред се е занимавал с журналистика и литература, – но в рамките на този език той съвсем съзнателно използва архаични слова и цели изрази, за да ни представи автентичното самосъзнание на тогавашните българи.  На предците ни.

Но какво изпитание на волята е тази книга, Господи! На силата, на духа, на вярата.

Мисля, че е най-добре да цитирам, за да добиете съвсем ясна представа:

„От тези години мина век и половина. Останаха зеленясалите надгробни камъни на закланото овчарче, на поп Станчо и на хаджи Дойчо. Останаха и спомените, залязващи с течение на вековечното време. Само храмът „Света Петка“ се извисява сред селото и пълни невярващите очи на минаващите край него стотици селяни и пътници, че тази каменна грамада, тази свещена сграда е била построена цели двадесет години преди Освобождението на България от турско робство с необяснимите усилия на хората, ходили и завърнали се от Бесарабия на родна земя“.

13. Иван П. Митев – „Разбулване“.

Нещо малко позабравено – партизани, ятаци, овчари, предател, соцреализъм с директор на завод, ръководители на БКП и така нататък. Всъщност – очарователно напомняне. И защо не? Ние сме българи, ние сме преминали през всичко това, ние ще трябва и да си го припомняме. Няма как да избягаме от него. Няма как да избягаме от историята, която –  забележете! – пак ние сами сме си я създали. И героизирали. Една наистина патосна книга.

14. Колектив от седем автори – Александра Тодорова, Антония Любенова, Ели Лозанова, Ива Иванова, Кристина Иванова, Михаела Стоянова, Цветомир Петров – все автори на романа „Пансионът на Мария Г.“

Всъщност тези „високопоставени“ автори са ученици от Монтана, които основават клуб за любители на дебели книги с ръководител Ели Лозанова. Интересен експеримент, разбира се, и направен с очаквания за бъдещо развитие. И пак, разбира се – романът е криминален. Четири момичета, жертви на престъпления, попадат в пансиона на Мария Г. За всяка от жертвите пише различен автор. Пише интересно, пише свежо –  и като фабулиране, и като език. Престъпленията са познати – корупция, отвличане на деца, продажба на бебета. Почти съм сигурен обаче, че тези млади автори тепърва ще откриват света на човека с неговите вечни въпроси и съмнения, с неговата неизбродна вътрешна вселена. И ще забравят за ефимерното. Е, тогава… Тогава Господ да е на помощ на оценителите на труда им!

15. Маргарита Недева – „Кодът на Доброто“.

Романът грабва вниманието с паралела на двете сюжетни линии –  средновековна и съвременна. И в двете епохи живеят хора, които носят в себе си кода на доброто, но по различен начин. Всъщност – романтична представа за историята изобщо и за историята на българите, но стъпила върху задълбочени проучвания и написана по определено талантлив начин.

16. Марио Лалчев – „Островът на безвремието“.

Една книга на освободената мисъл. Невероятен сюжет, вероятни хора. Нестандартно мислене, нестандартно писане, а всичко изглежда реално. Защо? Умението на разказвача – това е отговорът. При толкова насечена сюжетна линия той съумява да ни отвори вратата към различни светове – за да ги опознаем.

И да ни връхлети светлина.

17. Мария Панайотова – „Острови в душата“.

Трудна работа е тази – писането на роман в стихове. След „Чайлд Харолд“ и „Евгений Онегин“ като че ли този жанр се е поизчерпал. Шарл Бодлер пък твърди, че поезията може да бъде само кратък взрив на чисти чувства, емоционален гръм, заря, най-много лятна буря. И че в този смисъл „Илиада“ не е никаква поезия. Въпросът е спорен, разбира се, но веднага поражда друг – поезия ли е романът в стихове, трябва ли да бъде поезия и изобщо – какво е това чудо?

На мен ми се струва „архаизъм“, на вас може да се провиди като „иновация“, а при Мария Панайотова „чудото“ най-вероятно е дошло като творческо вдъхновение.

18. Милен Иванов – „Нива“.

Старото и Новото време. Човекът и неговите екзистенциални тревоги. Знанието и незнанието, пороците и добродетелите, земното притегляне и стремежът към висините. Сблъсъкът не е толкова между хората, той е в самите тях. И къде другаде, освен на село, където е ясно различима всяка промяна, всяка крачка, всяка прашинка в атмосферата. Големите прозаици на България са писали за селото – за какво друго? Струва ми се обаче, че традицията е жива. Милен Иванов ни представя неговата си картина за селото остроумно, но без да ни натрапва остроумието си. С много топлина, но без сантименталности. И с много, много реална представа за света на човека.

19. Мира Нико – „Отвъд честта и чувствата“.

Драгомира Никова (Мира Нико) ни е заложила капан – капан, който можем да наречем „излизане от познатата територия“. Да, тя говори увлекателно за далекоизточната култура и мислене, предизвиква читателя да се включи в източния начин на създаване-възприемане на образа, но за европейския човек, този така рационално разсъждаващ субект, плуването в непознати води може да предизвика спазъм в двигателната или в дихателната система. И да се удави. Твърде малка е вероятността дисциплинираната мисъл на Изтока да намери съответствие в България примерно. У нас отсъстват необходимите за източния човек духовни предпоставки. Кой от нашите хора би имал такава безпределна вяра в превъзходството на Учителя (в случая – на Автора) и в неговите необичайни методи (да кажем – коани)? Подобно преклонение пред по-издигнатите в духовно отношение личности съществува само на Изток. Кой от нас може да се похвали, че вярва в определени морални категории до такава степен, че е готов да пожертва много години от живота си, за да ги проучи, разбере и да ги последва?  Нужна е – в буквалния смисъл – философска страст, която да ни изведе извън нас, извън логическото мислене, извън света на видимото. И тази страст трябва да ни говори на език, който е близък до нашите не само интелектуални, но и слухово-аналитични наличности и възможности.

Струва ми се, че тази философска страст можем да наречем „Мира Нико“.

А езикът –  „писателско майсторство“.

20. Нанси Волдт-Каприева – „Божествените деца“.

Фентъзи роман. Воините на светлината избиват „божествените деца“, които откриват чрез особен ритуал. Една измислена страна – Мерадия; главен герой с необичайни дарби – Рейн е красавица и лечителка билкарка. Крум пък е от „божествените деца“. Любовта им помага да се опълчат на воините на Светлината. Финалът на книгата предполага продължение. Не лоша идея, но изказът е малко провлачен, ненужно обстоятелствен. Нищо –  бъдещето е пред авторката.

21. Павлина Павлова – „Вазови – шапки долу!“

Павлина Павлова е монументален автор. Всеотдаен талант, неуморим работохолик, убеден радетел на българското. Популярна, интригуваща, търсена и възхвалявана. Седемдесет книги, Боже мой! Страх ме е дори да си го помисля!

В тези нови времена, когато националната идентичност е в криза, когато сме свидетели на отчаяни опити да се прекършат стълбовете на нашето българско самочувствие, тя, Павлина Павлова, се изправя в целия си ръст срещу това българотатство. Книгата „Вазови – шапки долу!“ е нейното знаме.

Но с какво толкова е ценен Иван Вазов? С какво ще ни възторгне брат му, генерал Вазов?

Ние сме писатели и знаем (или поне би трябвало да знаем), какво е сторил за българската литература и за родния език Патриарха. В прозата, в поезията, в драмата, в живота. Няма нужда да го повтарям. Но има още нещо. Историята! Науката история говори, оценява, доказва, прави хронологии. Прекрасно, това ѝ е работата. Няма обаче историческо събитие, което да е останало в „народната свяст“, ако не е описано от литературата, ако не е обагрено от емоцията, от таланта на поета (белетриста, художника). Ами няма.

За пример: историците въведоха термина „османско присъствие“ и се обосноваха логически за това. Но терминът не мина, защото съществува Ботев. Искаха да направят от Стамболов светиня, и пак с основание, но и тук не им се получи. Защото насреща стои Алеко. Затова нашата история, тази, която сме учили, познаваме и обичаме, която ни кара да се гордеем, не е историята на фактите и на архивите. Тя е романтична, тя е героична, тя може да разломи сърцата ни. Защо ли?

Защото историята е „Епопея на забравените“, защото е „Новото гробище на Сливница“, защото е „Левски“ и защото е „Под игото“. Нашият най-голям и предан на България историк се казва Иван Минчов Вазов.

В този случай (романът „Вазови – шапки долу!“), Павлова е намерила едно много вярно решение за съкращаване на дистанцията до тези толкова титанични фигури – аз-повествованието. Тя, както споменах вече, е професионалист, езикът ѝ е точен, лексиката вярна и добре намерена. Колкото до фактологията – там тя е направила дълбоко проучване на фактите.

За генерал Вазов не достига място, но вие ще прочетете и сами! Тоест – романът ще ви извика. Какво друго мога да добавя? Нищо.

Когато книгата говори, дори скептиците по историзма в литературата си мълчат.

22. Павлина Павлова – „Време за възкресение“.

Същата работа – талантливо, компетентно, човешки. Нещата се забравят, потъват в забързаното ежедневие. Затова трябва да бият камбаните. Този път камбаната се казва „Време за възкресение“. Без колебания слагам тук текста, подготвен от издателство „Български бестселър“ – предполагам от Димитър Томов, – който дава съвсем ясна представа за романа. Ето го:

„Удивително е колко много неща от миналото си кореспондират с днешния ни ден: темите за приятелството и предателството, борбата за оцеляване, самотата и равнодушието, вярата и суеверията, безсмислието на войните, независимо от етикета, който им се поставя“.

Толкова!

23. Пламен Трайков – „Балът на ангелите“.

Книга, написана с много интелектуална мощ, с много ерудиция. Сериозен труд, който може да ни донесе не само знания, може да ни накара да потърсим вечния въпрос за смисъла на живота. В крайна сметка нали това правят добрите разказвачи на живота –  карат ни да се вгледаме в себе си. Трите части на книгата – за орфизма, за богомилството, за съвременните търсения на човека на пръв поглед нямат много допирателни точки. Но в края става видимо единството им – те разказват за нашето пребиваване в този свят. Премеждията на героите сами по себе си са оригинални, езикът – лек, фабулирането – на майстор.

24. Росица Станева – „Тинтявената планина“, трета част.

Липсват първите две части и за съжаление нишката се губи. Но книгата поддържа интерес. Действието се развива по времето на управлението на Александър Стамболийски, героите са подбрани неслучайно – еврейско семейство със слугини бедни колибарски момичета, белогвардеец, запасен офицер… Нещо като Георги Стаматов, нещо като „Гераците“, нещо като българското изобщо. Книга за българи.

25. Стоян Цонев – „Самси Бойчо вехта войвода“.

Отново исторически роман. За кърджалийското нападение над Трявна през 1798 г. и за тримата братя хайдути от колибите Цепераните. Уж за Трявна, а за света. Уж за Тревненския балкан, а за Сибир. Уж краеведска книга, а за цяла България. Позовава се на научни публикации и на записани спомени на свидетели на събитията. Работено е сериозно. Но най-важен е езикът – емоционален, точен, характерен за времето си. Диалект, разбира се. Но диалект, на който говори Историята.

26. Теодора Колева – „Мъжете в живота на А.“

Сюжет с ретроспекции, проследяващ живота и съдбата на няколко поколения помаци – емигранти в Германия. И една успяла жена със собствен бизнес в модата. Разказването върви в аз-повествование, лекичко полъхва на патриархалност (няма лошо), но финалът можеше да бъде и не толкова сантиментален.

27. Христо Добротинов – „Стряха. Приказката като живот“.

„Книгата прилича на вълшебна тръба – през нея се виждат цветни светове“.

Цитат, който дава ясна представа за замисъла. Разказът се води в аз-повествование и проследява важни за израстването и съзряването моменти от живота на едно момче, наречено Х. (Може би Христо?). Всяка глава представя определена година и има завършена сюжетна линия –  самостоятелна и с акцент поанта. Мисля си обаче най-разсеяно, че ако Добротинов замени заглавията на отделните глави, тоест годините, и сложи още по едно хилядолетие отгоре, например не 1956 година, а 2956 година, нищо няма да измени внушението, което ни предлага. Описваните герои и премеждия ще си останат все така актуални – толкова плътни и задържащи вниманието са те. Могат спокойно да бъдат хвърлени извън времето и пространството и пак ще оцелеят. Пак ще има ченгета, пак ще ни четат приказки милите ни баби, пак ще остаряваме и пак ще ловим по реката писани черги, а те ще преминават през нас, все едно сме безплътни. Но все за нещо ще успеем да се уловим, все нещо ще остане. Може би Каралийчев, може би Добротинов, може би достойнството на човека, закърмен с чудния и справедлив свят на приказките.

Писаното Слово ще остане!

28. Цветко Стеев – „Царете богари – Терес, Спаред, Ситалк, Севт I„.

Исторически роман. Романтичен патриотизъм. Интересно. Цветко Стеев притежава талант, притежава и желание за работа – романът е ясно доказателство за това. И всъщност това е основното. Другото е още малко работа, още малко търпение, може би още малко вяра, че пътят към върха е преодолим. Не знам. Знам само, че следващата му творба ще бъде по-добра.

29. Юлий Георгиев – „Цената на компромиса“.

Авторът описва тайните лабиринти на българското контраразузнаване (и не само на българското), при това изключително компетентно, сведенията са, както се казва – „от първа ръка“. Самият той е професионален разузнавач от кариерата и е заемал изключително отговорни (и проветриви) постове в българската държавна администрация – от Президентството до директор на НСС. Напълно естествено е читателят да очаква неизвестни факти и прикрити подробности. Да очаква да избистри за себе си определени щекотливи ситуации. Всъщност – да очаква простичка хронология на събитията, поднесена старателно и подредена като библиотечен рафт.

Но!

Оказва се, че Юлий Георгиев е освен всичко друго и талантлив писател. Посланията му се възприемат веднага и безрезервно, благодарение на езика, който майсторски използва. Той умее да фабулира, да държи в напрежение нашето любопитство до последната страница. Героите му са „хванати“ толкова добре, че приличат на фотографски изображения. Моралът на хората, моралът на политиците и моралът на цялата нация носят убедителна оценка в това интригуващо повествование.

Толкова за дискусията!

Ще ми се обаче да добавя още нещо. За писателите. Ние всички пишем, за да останем. Разбира се. Височайшият съдник обаче е той, негово величество читателят. Той казва „ти остани, трябваш ми“ или „ти се разкарай, не си интересен“. Дядо Господ с очила на носа е този наш любознателен читател. Така е.

Радвам се за него. Предричам му щастливи мигове. Защото сред тази поредица от романи има няколко, които могат така да зарадват и възвисят душата читателска, че да я хвърлят сред звездите. Не се шегувам. Само кротко възхвалявам. Талантът носи на похвали. Носи и на завиждане. Всичко може да понесе той и да го пренесе във вечността. Талантът е магията на сътворението, отговорът на неизреченото, извънситуативното на всички ежедневни ситуации. Цветната мазка върху стената в мазето.

Затова – дай, Боже, всекиму!