СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ

РАЗКАЗЪТ ОТ 2023 ГОДИНА Е ТАМ, КЪДЕТО Е МЯСТОТО МУ

За мен беше чест и благотворно натоварване да прочета историите на 2023 година, разказани от български писатели. Двадесет и девет сборника с разкази за месец и половина не беше шега работа. Маратон. След като затворих последната страница на последния разказ, разбрах, че си е струвало. Имаше всичко – и хубаво, и не дотам. Срещнах автори, на които свалям шапка за майсторлъка, за вълнуващите истории и ярките образи, за разтърсващите конфликти. Влязах в света на творци от различни области на литературна България, открих интересни хрумвания и сюжети, неочаквани финали, истории, сътворени с тридесет български букви, способни да ме разсмеят или разплачат само за няколко страници. Гордея се, че съм в съюзната организация на тези майстори разказвачи.

Продукцията показва стремеж у издателствата да търсят хубави книги, част от тях комплимент за българската литература. Най-активни в това отношение са: „Български писател” и „Захарий Стоянов”, „Българска книжница” и „Мултипринт”, „Знаци” и Библиотека „България”, „Лексикон” и „Колибри”, „Изток-Запад” и „Валентин Траянов”…

Ще започна прегледа си с три книги, посветени на морето и морските труженици: „Богородични морета” на Динко Динков, „Замръзналият Созопол” на Савко Калата и „Екамос” на Пею Богданов, написани с любов към морската тема.

Динко Динков. „Богородични морета”. Бургаският разказвач Динко Динков е написал балада за Обзор. В нея той е събрал дванайсет изповеди за ежедневието на рибарите, пълни с изпитания, мъдрост, любов. Те влизат всеки ден в безбрежната „нива”, за да замесят и изпекат своя хляб, да го скрият под ризата и се върнат у дома, ако гръм не ги удари или вълна не ги помете, за да нахранят децата си. Героите са живи, характерни, истински. Езикът на който говорят е делничен и суров, отразяващ трудната битка с голямата вода. Динко ги познава, живее сред тях, обича ги, показва най-добрите черти от характера им. Вълнуващите сюжети ни грабват от раз, залепват се върху устните, карат ни да вкусваме соления бриз на утринното море. Когато затворим кориците на „Богородични морета”, усещаме любовта, с която са сътворени, но и предупреждението, че стихията иска от нас не само разум, сила и дързост, а и душата ни. Закопняваме да станем по първи петли, да се смесим с рибарите и загребем в мокрия мрак, за да чуем песента на сирените, огласили нашите спомени. Героите на Динков са съдбовно свързани с морето. За тях то е всичко – хляб, смисъл, живот. За него – храм. „Да влизам в морето като в храм, от който да излизам пречистен, спокоен и вдъхновен!“

Савко Калата. „Замръзналият Созопол” е втората книга, посветена на маринистката тема. Тя е трета поред на созополския „ветеран затворник и разказвач рецидивист”, по думите на Любен Дилов-син. „Замръзналият Созопол” е по-различна като натюрел от споменатата по-горе. Калата е събрал в нея истории свързани с по-романтичната и по-безразсъдната част от живота на морските вълци. На мамещата любов, продължителните раздели и дългите очаквания. Видял две и двеста, опитал, както се казва, и жилото и меда, авторът възкресява спомените ни за Созопол. Това са истории от времето, когато в малкото градче е имало само риба и въшки, когато гърци и българи се втурвали да помагат, ако някой се осмели да гради къща, когато през 1954 г. морето замръзва…, но и от днешния ден. Героите му са дребни тарикати, зевзеци, характерни чешити от морския град, мнозина с истинските си имена и истинските истории. Сборникът започва с една романтична история „ Пазачът на фара” за стария боцман „Мастиката”. Не по-малко запомнящи са Германеца, Гърка, Гашона, Хитлера, Мицонито, Миризливката… Без значение дали са от подземния свят или от палубата на кораба за далечно плаване, те са еднакво интересни, наситени с живот. „Замръзналият Созопол” е сборник с пандизчийски истории, моряшки спомени и созополски маками.

Пею Богданов. „Екамос”. Разказите са изпълнени с неподкупна чистота, свежест, сила, доброта. За своите преживявания в морето, за хората, с които дели ежедневните трепети, авторът разказва с любов, с добродушна ирония, с болка за недъзите, за потъпкването на човешките добродетели. Словото му звучи като притча, по-скоро като легенда, а героите – „морски” вълци, научени да преодоляват трудности. Сюжетите не са изсмукани от пръстите, а са плод на конкретни случки и събития. Разкази за силни мъже, неистово устремени към брега, на който не винаги ги чака лелеяната любов и припозналото ги отечество. Пейо Богданов има власт над думите, историите му са освободени от патетична бъбривост и разточителни описания. Опитва се да диагностицира болното ни общество, нещо повече, сочи и метод за неговото лечение. Добротата като най-силния антибиотик.

Васил Венински. „Змейова напаст”. Венински е даровит разказвач, който се уповава на емоционалния изказ, не на изобилието от факти и прекомерно засукана фабула. Разказва простичко и увлекателно, както общуват родопчаните. Той продължава традицията в Ропката, наложена от Васил Дечев, Никола Жалов, Георги Пашев, Димитър Златев, Николай Хайтов. Изворът на неговото вдъхновение иде от дерибейските времена, от вековете на робство, когато характерите се коват в огън и кръв. Венински изследва еничарството, поругаването на вярата, разбойничеството из Родопите, злата участ на родопчани. Оттам са и сюжетите за няколкото му сборника с разкази. Змейова напаст” е най-новият. И тук героите му са ярки, предани на своя род, външно обикновени, вътрешно сложни, изковани като меч, устояват на превратностите на времето. Особено интересен и многопластов е образът на Хайредин паша. По мое мнение този разказ може да краси всяка антология, само той да беше в сборника, оправдава появата му на книжния пазар. Мога да посоча още няколко на тази висота: „Дели Мария”, „Краят на разбойника”, „Кираджии”, „Другоселецът”… „Аз”- формата засилва автентичността на разказа, прави го жив, вълнуващ, документално достоверен. Макар и да описва загаснали огнища, когато ги рови от тях падат не сажди, а звезди. „Разказите на Васил Венински, пише Георги Майоров, имат високо атомно тегло в таблицата на литературата – хем приказно, хем истинско“.

Йордан Петров. „Долхана”. Сборникът „Долхана” е съставен от пет двойки разкази с общо заглавие, едни и същи герои, като първият разказ обуславя втория, а вторият доразвива първия. Спецификата на жанра позволява подобна игра, стига авторът да е достатъчно даровит, освободен от амбицията на всяка цена да ни учуди. Йордан Петров е сполучил. Той умело преплита случки и факти, художествена измислица и реална действителност, за да ни вкара в тази симпатична „игра”. Разказите му звучат и като виц, и като селски мит, и като заветна мечта. Каквато е мечатата на дядо Хвойню за път до селото и за наличие на голяма забележителност, например като „гробницата” на Спартак. „Долхана” се чете с удоволствие и доставя удоволствие.

Любомир Калудов. „От змей злато”. Единадесет разказа, единадесет скъпоценни камъка в бисерницата на д-р Калудов от Бургас. Авторът ни връща към черната и горчива съдбата на тракийските българи. Към наши сънародници загубили всичко, освен надеждата, че майката-родина ще им отвори врата и посрещне като свои. Нейсе, оставя ги да се скитат немили-недраги из Странджанския балкан, да създават митове за себе си, в които не вярват. Разказите са родени от най-дълбокия кладенец на сърцето на писателя, за да ни покажат как се пребъдва между имане и нямане, между добро и зло, сред любов, скрита ненавист и открита омраза. Историите са пресъздадени пестеливо, живописно и с майсторство. Показват наличие на характер и творческа индивидуалност.

Людмила Андровска. „Катерина Медичи от Горно Усойно”.  Познавам Андровска от предишни нейни книги. Тя е безспорен ерудит и умел разказвач. По-дълги или по-къси, историите й са завладяващи, мъдри, поучителни. В тях битуват еднакво добре суровите житейски истини, грубият реализъм и художествената измислица. Това проличава най-ясно в разказите „Душата на Мария”, „Катерина Медичи от Горно Усойно”, „Къщата с призраците”. Когато читателят тръгне след жумящата копринена рокля на Людмила Андровска, той наистина се забавлява от сърце, смее се, подсмива се, а накрая и ще започне да се подхилква на безхитростните герои, които носят на раменете си историята, традициите, културата и ината на българската душа. Когато разлиствах подлите номера на баба Ката, от проклетия тя дори не е Катя, заслужила своето прозвище „свекурва”, нямаше как да не прихна от смях и в същото време да не благославям писателката, съумяла неусетно да грабне душата ми и да я поведе из полята и горите на своя талант. Подобни истории са комплимент за литературата.

Пенка Чернева. „Черна котка, бял гълъб”. Освен с образното си и вълнуващо слово, Пенка Чернева изненадва и с оригиналния замисъл: да пише писма до мъртвия си дядо. Избрала епистоларната форма на изразяване, тя разкрива освен най-съкровеното, което носи в душата си,  и целия свой живот. Открива историята на рода, на Северозапада, на България от последния половин век. Като добър белетрист и журналист, Чернева разказва „с думи прости”, не като епигон, който усложнява идеята, а поетично и завладяващо. Прави го както за себе си, тъй и за нас. Като стигма се запечатват в съзнанието ни разказите „Нашият събор”, „Релси до хоризонта”, „Ние си отиваме, но розите остават”. Перото й възкресява спомена за личности от ранга на Дико Илиев, Васил Попов, Иван Давидков, Григор Чернев, Наташа Манолова… Композиционно книгата е многожанрова – документално-мемоарна, публицистична, белетристична, бих казал и поетична, но все в интерес на основната идея, заложена в „Черна котка, бял гълъб”. Талантът на авторката ни приобщава към нейния свят, който в известна степен е и наш.

Албена Фурнаджиева. „Белият цвят на тревата”. Това са разкази, които те сграбчват отведнъж и не ти дават да си поемеш дъх, докато не прочетеш и последния. Изпъстрени са със запомнящи се фрази, образи, особен поглед към самотата, изведени състояния, женска чувствителност. Смисълът в тях е обагрен с цвета на притаените страсти, на болезнените откровения, на разминаването и несбъдването. В тези истории, разказани с жив, гъвкав и въздействащ език, разпознаваме мнозина, откриваме себе си. В тях авторката описва уж обикновени, делнични случки и действия, а резултатът накрая е необикновен. Те показват колко дълго са шлифовани, какъв къртовски труд е положен, за да обгърнат човешкото, болката, личната изповедност. Да ни покажат с детайла усещането за тъга, за предопределеност. Тази тъга не води към песимизъм, напротив, типизирана, тя провокира нов порив, амбиция, страст. И оптимизъм.

Божидар Манов. „Хора с прякори”. Известният кинокритик ме изненада със своите „тъжни разкази”. Това са силно социални истории, почерпани от най-ниските етажи на обществото. Освен нерадата им съдба, тези хора имат и още един „белег” – техните прякори. Манов твърди, че точният прякор е повече от името на човека. Той живее заедно с него, идентифицира го, отиват си с него, пък и не рядко остава като фамилно име за следващите в рода. Историите на малките хора са прочувствени, нетипични, запомнящи се. Още не напускат въображението ми „Ербапа”, „Разпопения”, „Малката (и Голямата) Фльорца”, „Ножовката”, сякаш ги познавам, взел съм нещо от тях, дал съм им… Споделям напълно казаното от Владимир Зарев за разказите: „Порази ме тяхната автентичност, сякаш са преживени не само от автора, но и от мен”.

Любомир Халачев. „Защо умряха динозаврите”. Халачев е утвърден майстор разказвач. Неговите романи и сборници с разкази го нареждат до водещите имена в съвременната българска литература. Историите, събрани в настоящия сборник, отразяват проблемите на нашето време – от средата на миналия век насам. Сюжетите, облечени в цветна езикова дреха, продължават традицията от петте му сборника с разкази досега, от романите, които развълнуваха обществеността при появяването им. Халачев разказва увлекателно, сюжетите му са стилни, фразите изчистени, без досадни фантифлюшки и залъгалки, езикът е красив, образен, сочен. Творческата индивидуалност разбива схемите на новите влъхви в литературата и му позволява да постига своите творчески цели. В десетте разказа е отразена историята на три различни епохи от развитието на България: преди 1944-та; непосредствено след това и тази днес, която ни разтваря в големия свят и погубва нашата идентичност.

Банко П. Банков. „Раним свят”. Богатият житейски опит определя богатия литературен свят на Б. Банков. Плод на непрекъснатите житейски митарства са неговите романи, разкази и новели. В сборника „Раним свят” той ни кани да го последваме в пътешествието му към детството и младостта, към времето, когато предците му слизат от Балкана към Ловеч, за да съединят селския свят с големия свят на града, да го омешат като тесто, от което да „бухне” човешката смешност, и тъжност, и страшност. Майсторски е предаден процесът на бавното, но необратимо превръщане на селянина в гражданин. Освен професионално познатия предимно мъжки научно-технически свят, Б. Банков описва със завидна вещина света на жените в „Недочакана дума”, „Временен подслон”, „Майчин двор”, „Народна пенсия”. Колизията тръгва от скромен битов проблем и стига до съдбовни политически колизии, които владеят живота ни в преносния и прекия смисъл. Уж строго индивидуални, оказват се и общочовешки. Мои фаворити са: „Споделена загуба”, „Заявка за бащинство”, „Ваксина за живот”… Сборникът „Раним свят” ще поставя спокойно на лавицата до книгите на най-добрите разказвачи от вчерашния и днешния ден.

Стоян Чобанов. „Муска от небе”. Тук авторът разкрива част от личното си пространство. Разказите са животопис на неговия голям род, на историята, бита, традициите на Тунджилъка. Историите на Чобанов текат спокойно, напоително, което не значи, че не вълнуват и не предават с хирургическа точност животът от вчера и днес. Те показват школуваното перо на автора, умението да вае образи, да предава дълбоки чувства и драматични сюжети със силата и възможностите на българския език.

Атанас Звездинов. „Дико Илиев”. Безкрайната поредица „Дълг и чест” на издателство „Захарий Стоянов” ни поднася още една чудесна книга – портрет на майстора на българското хоро Дико Илиев. Атанас Звездинов е вложил много от себе си, за да изгради жив, плътен, цялостен образ на големия музикант. Да възкреси неувяхващо му дело, за което ни напомня „Дунавското хоро” в началото на всяка Нова година. Да разкаже за трудния път на твореца, но и за голямата му мечта, която го кара да притиска душата си към бодлите на своите желания. Да ни представи един български страдалец преминал през фронтовете на голямата Европейска и Междусъюзническа война, един мечтател за свобода и музика, човек, който няма възраст, защото още първото му хоро „Искърското” го слива с вечността.

Йордан Йорданов. „Най-честната птица”. Новелата „Най-честната птица” на Й. Йорданов изненадва с ясен писателски почерк и стройна композиция, с увлекателни колизии, с гъвкав език и ясни послания. Кара Тодор и особено Семо ни покоряват със своето ярко присъствие, с делата си, с поуките, които оставят за нас. Нерадостната участ на престъпника Семо ни изпълва с въпроси и с един-единствен отговор, който свикнахме да приемаме, едва ли не като оправдание за тъмните пориви на аутсайдерите – обществото било виновно, за да стигнатдъното. Подобна мантрата „всички са маскари” е ефектна, но не върши работа. Авторът поставя големия въпрос за правдата и пита: може ли чистата птица във всеки от нас да остане чиста докрая?

Людмил Леонидов. „Спомням си”. Пише интересно, пише умно, стреми се да мине границата на „позволеното”, до която науката е стигнала и обявява за еретик всеки дръзнал да я премине. „Спомням си” показва ръст на мислене, неукротимо любопитство, стремеж да се търси изгубената памет за самите нас под люлеещите се пясъци на забравата. Търсачите са иманяри, музейни работници, скулптори, реставратори, хамали, филмови продуценти – все хора, способни да стигнат до съкровището, да го открият и пренесат в хранилището на нашата памет, да съединят липсващи брънки в националната ни история. Интересна е трактовката на Леонидов за Христос, Орфей и Буда…

Светла Андреева. „Преди Рождество”. Криминалната нишка, която минава през разказите на Светла Андреева, подобно на червена линия, не ги разделя, а обединява композиционно. Предизвиква нашия интерес, събужда нашето любопитство. Дознателят Драголюб Михайлов ни допуска в своята професионална лаборатория, за да открием, че той е по-скоро следовател към полицията, който бори кражби, измами, битови скандали, икономически шмекерии и други дребни престъпления, при това поет, а не някакъв си там следовател. Разказите се четат с удоволствие, предвид нашето предразположение към криминалето.

Крася Титянова. „От кладенеца на времето”. Трудно ми е да добавя нещо ново към казаното за книгата от Юлия Пискулийска в доклада й „Разкази 2020”.

Янчо Михайлов. „Разминаване с огъня”. Късите разкази на свещеник Янчо Михайлов са наистина къси, описващи битието на неговите събратя по расо. Написани са с чисто човеколюбиво слово, изпълнени с доброта и христолюбие. В тях има радост, тъга, хумор, закачки. Пропити са от родолюбие, човешко достойнство, чест, преклонение пред моралните устои на семейството, църквата, държавата. Почиват върху една идея или една случка, разказани са със завидна лекота. Писателят сваля расото от света на свещениците, за да го покаже като обикновен, драматичен, щастлив, нещастен, нормален човешки свят.

Иван Николов. „Срещи по пътя ми”. С радост откроявам разказите на 29-годишния учител Иван Николов от гр. Елена. Те потвърждават максимата, че младият писател наблюдава света с повече въображение, възрастният – с повече знания. Затова от тях блика младост, непринудена чувственост, ненатрапчива религиозност и емоционалност, близка до природата и живота. Впечатлява диалогът, който се води между стари и млади, между история и минало от една страна и енергия и бъдеще от друга. В разказите си Николов използва библейски мотиви и деликатно противопоставя митология и съвременност. Авторът се отнася с респект към българското слово. Предлага ни да помълчим преди да бъдем чути.

Димитър Петров. „Тайната на дървото”. Тук писателят „изолира” хормона на щастието, но преди да ни го „инжектира”, предупреждава че не е изключено да падне тухла върху главата ни от покрива на съседната сграда, край която минаваме всеки ден. Това са най-необичайни истории, подобно на градските легенди, показващи романтиката и поетичността на провинциалния живот на хората от Лудогорието. Тайната на дървото е тайната на самия живот.

Петър Доневски. „Където лъкатуши Скът”. Запустелите родни села, зачеркването на постигнатото в „старото” време, безсърдечието и неутолимата алчност на политици, чиновници и приватизатори, празните обещания, безогледното ликвидиране на елитни стада – всичкото зло от периода на ликвидационните съвети оживява в разказите на Доневски. Моите фаворити са: „Асфалтираната ферма”, „Сърната”, „Шепа мъжки сълзи”.

Светла Стефанова. „Фаетон”. Авторката демонстрира завидни познания за дълбоката древност, за света на митовете и легендите. Книгата е философска, написана есеистично и с желание на авторката да твори нови думи и фрази, да ни изненадва с интересни обобщения за човека и света, за смъртта и безсмъртието. Книгата не е разказ.

Пейчо Кънев. „Писма до Цветаева”. Интересна гледна точка. Със своята поетична проза авторът обогатява епистоларния жанр. Писмата му до руската поетеса и писателка звучат искрено, вълнуват с откровенията за два живота – на Цветаева и Кънев. В изказа личи рутина. Зад външната простота е скрита вътрешна сложност.

Иван П. Митев. „Напред, назад в свят познат”. Авторът е селскостопански специалист, човек който познава до болка българското село. Разрухата от прехода, стоварила се върху земята, която ни храни, върху труда на селските труженици, в т.ч. и на неговия личен труд, му причинява болка. Тя прозира във всяка страница на книгата. Съвсем естествено, Митев за това боледува, за това и говори.

Тотко Найденов. „Хапче за сърце”. Тотко Найденов е талантлив, пробивен човек, автор на множество лекарски истории. Познавам повечето от тях, публикувани и преди, затова се учудвам, че не са излезли от диагнозата „любовни”, за да станат и художествени. Кратки разкази, на които все нещо не достига, за да са доизкусурени, пълнокръвни, завършени. Заслужават, защото са много повече от виц и плачат да се превърнат в литература. Авторът им по-добре от мен знае, че колкото по-малко бъдеще има в един живот, толкова по-бързо изсъхва неговата емоционална основа. Няма време!

Радка Атанасова-Топалова. „Споделените пространства”. Интересен поглед, но само толкоз. Въпреки че предложените текстове са повече или по-малко дописки или очеркови скици, авторката е успяла да разкаже за своите видения, пътувания и вълнения от срещите с различни хора и светове. В тях обаче има недостиг на художественост, която да натовари образите с психологизъм, характер, послания…

Разказът на 2024-та е там, където му е мястото. Той продължава традицията, създадена от Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков. Щрихира живота в синтетични и точни форми, обобщава социалното и националното, вълнува ни и обогатява. Една част от предложените творби са обърнати към миналото с неговата драматичност, други към настоящето с цялата му неустановеност. Участниците в националния литературен процес, по-зрели или по-млади, със своя труд и талант продължават да го обновяват и обогатяват. Всички ценят националната традиция, приемат, че силата на бъдещето извира от миналото и най-важното, осъзнават принадлежността си към литературата, родила Паисий, Вазов, Каравелов, Димов, Талев, Ивайло Петров, Виктор Пасков, Хайтов, Радичков – и тя ги задължава към своя народ, към отечеството, не само като творци, но и като хора.