КАТЕГОРИЯ ПУБЛИЦИСТИКА – ИВА НИКОЛОВА

ИВА НИКОЛОВА

 

ОТ МАТЕМАТИЧЕСКАТА КЪМ БИБЛЕЙСКАТА ОБОСНОВКА

 

Мощен залп от книжна продукция в жанровете публицистика, есеистика, мемоаристика, документалистика и историография за 2023 г. Казано е, че когато фактите говорят, и боговете мълчат, затова ще използваме цифрите.

16 издателства са представили 33-ма автора с 39 произведения. Сред издателствата най-изобилна е продукцията на „Захарий Стоянов” – 13 книги. Значително по-назад като бройка са произведенията, отпечатани от издателство „Български писател” – едва пет. „Изток-Запад” го следва с три издания. С по две са „Библиотека България”, „Европрес” „Лексикон”, „Богианна” и „Българска книжница”. По една книга представят „Мултипринт”, „Дирум Д.А.Й.”, „Локус Пъблишинг”, „Сиела”, „Фабер” и „Белопринт Пазарджик” и „Вестник „Български лекар”.

Количествена класация може да се направи и на авторите. С най-много – три на брой книги, участва Панко Анчев. А с по две книги след него са Стоян Райчевски и Тотко Найденов, ако не броим преиздадената му трета.

Чисто математически тези количествени показатели според вероятностите би трябвало да отнесат голямата награда във въпросните пет жанра поне при един от авторите на изд. „Захарий Стоянов” и поне при един от представените с най-много книги. Уви, залегналото в основата на диалектическия материализъм прозрение на Хегел, че количествените натрупвания водят до качествени изменения изобщо не важи за литературата и дори точно обратното. Многотията в литературен план, независимо дали става дума за брой книги, брой автори или брой страници плаши и отблъсква.

Ще си позволя да цитирам сравнението на един от авторите на предговори в тези книги, които също изобилстват, както и авторите на следговори и пр. оценъчни текстове за същинския автор – Любен Дилов. Той казва, че когато седнеш в един ресторант и ти поднесат меню, в което на 20 страници са описани всевъзможни кулинарни чудесии, още на третата го захвърляш и казваш на сервитьора: „Абе, я донеси една мешана скара”.

Същото макар и в малко по-друг аспект, важи за влечението на някои автори в тези книги, в никакъв случай не само същинските, да изписват съкращенията на научните си титли и звания пред името си. С огромно прискърбие трябва да ги информираме, че ако тези съкращения имат значение в научната сфера, в литературата те не само не придават тежест на автора на какъвто и да било текст и казаното от него, а дори напротив, засилват недоумението и озадачението.

И за да приключа с изясняването на позициите при подхода в обзора на издадената в петте жанра литературна продукция за 2023 г., ще заявя колко тъжен е фактът, че значими събития от живота на Съюза на българските писатели остават дълбоко скътани само на неговата територия без да  бъдат представени на вниманието на широката публика и да се превърнат в общонационално събитие. Макар че съм готова да се закълна, че нито един от тези автори не е създал книгите си за лична или гилдийна употреба, а с жажда за обществено внимание и оценка.

 

Най-масирано застъпена е мемоаристиката. Върху твърдата й почва стъпват мнозина от авторите, представили свои книги за годишните литературни награди през 2023 г. Но малцина стъпват твърдо. И често предизвикват въпроса: кому е нужно да разкажеш живота си, освен на самия теб? Фактът, че познаваш много значими хора и че си минал през поредица от изпитания, впрочем както всеки жив човек на този свят, не е достатъчно основание да пишеш мемоари.

По тази причина вероятно на преден план излиза аргументът за самооценката – самосъзнанието за собствената ти значимост. Която обаче читателят, необвързан със средата и личностите, за които говориш, ще трябва да приеме на доверие. Разбира се, че в мемоаристиката водещ е субективният фактор – собственият ти прочит на събитията, собственият ти поглед за хората, с които те са те сблъскали. А извън тези винаги твърде спорни моменти, мемоарите са важен жанр, защото поднасят много характеристики на времето, които повечето живели в него или не са забелязали, и със сигурност онези, които идват след тях, просто не познават.

Трудно може да се говори за чиста мемоаристика с няколко изключения. В повечето случаи тя е примесена с есеистика и се опитва да клони към публицистични похвати, но никога – с документалистика и историография. Двама автори ни връщат в писателските среди преди доста години, към които принадлежат през целия си живот. Това са Благовеста Касабова с книгата си „По следите на времето. Мемоари“ (изд. „Лексикон“) и Весела Люцканова с „От хаоса на преживяното с даровити и бездарни“ (изд. „Библиотека България“). Но те са коренно различни като внушения. С майсторското си слово Благовеста Касабова разказва за случките и личностите около себе си. Ако някой ги познава, може да влезе в спор с нея за оценъчните моменти, но това е несъстоятелно, защото става дума за отпечатъка, който те са оставили в нея. Докато Весела Люцканова залага още в заглавието контекста „спомени за мен“. А фразата й в тях „С прозата човек може да каже много повече неща, отколкото с поезията“, затвърждава усещането, че в нея очевидно има и дълбока неяснота за смисъла и силата на жанровете и че това са спомени, написани с голяма любов… към себе си.

Много от мемоарните произведения са за неизвестното или за слабо известното. И в това отношение не бива да бъде пренебрегвана нито една, защото въвеждат читателя в непознати и често много далечни светове, редом с които обаче е живял. Откритие за любопистващите и огромен интерес представляват книгата на Петър Андасаров „Животът ми – надпревара с времето и промените. Книга за Теодоси Гуджуков“ (изд. „Български писател“). Питате се кой е. Не се питайте, прочетете, още повече, че е написана добре. Към тази категория принадлежи и литературно подкрепената и затова увличаща книга на Невена Проданова и д-р Иван Сърбянов „Лекарят и морето“ (изд. „Пъблишинг ЕООД“), чието заглавие предизвикателно интерпретира прочутата философска повест на Хемингуей. Боя се, че тази книга обаче няма да донесе Нобелова награда на авторите й.

Както и една шумно обсъждана, но слабо позната сфера от живота ни, представена в изданието на Димитър Копривленски „Другари офицери. Военноначалници от Българската народна армия“ (изд. „Български писател“), чието заглавие подсказва и носталгичния тон в нея по бившата сила на пагона, но и пълното неразбиране на историческите реалности, настъпили след като т.н. Варшавски договор вече не съществува. Което обаче не я прави по-малко искрена и честна, каквато всъщност е, защото отразява позицията на мнозиството военни, че честта на пагона задължава. Но най-вероятно тази книга ще достави удоволствие най-вече на привържениците на теорията, че едва ли не целият свят има една-единствена грижа – да затрие България.

В това отношение огромно озадачение буди и книгата на Милан Колев „Минали времена“ (изд. „Захарий Стоянов“), в която към мемоаристиката е добавена и публицистика във вид на очевидно старателно събирани публикации във в. „Дума“, които създават впечатлението, че са сложени в изданието, за да се постигне обем. Въздържам се от оценка за тях, защото публицистичният текст е въпрос на позиция – тя може да се оспорва, но не може да се отрича.

В същия натюрел е и книгата на Вилдирас Енчев „Животът под лупа“ (изд. „Българска книжница“) – мемоари, подпрени с публицистични миниатюри по всевъзможни теми, които очевидно авторът много цени (миниатюрите), за да ги публикува в книга, макар да е съмнително, че биха предизвикали подобен трепет и у друг. За разлика от спомените на Стоян Цонев „Лъжливо зазоряване“ (изд. „Фабер“), които са мили, защото приличат на раздумка както и където ви е приятно. Пък и научаваш разни неща, които сигурно имат смисъл.

Но ако някой се чуди защо Георги К. Спасов е издал книгата си „В сянката на миналото. Художествена публицистика“ (изд. „Лексикон“), тъй и ще си остане учуден. В началото от това, че въпросната публицистика е художествена – че каква друга може да е, след като жанрът е литературен. А накрая единственото, което може да му хрумне е, че авторът много се е зарадвал на формата, която е измислил – да каращиса до болка познатите биографии на големи български писатели с до болка познати и взети предимно от медиите парчета от съвремието, най-вероятно с умисъла да противопостави величие и падение, което обаче доказва само едно – че авторът е зрител в литературата и в живота.

В никакъв случай не заслужава да бъде пропусната книгата на Владко Панайотов „Епохата (през която живях)“ (изд. „Захарий Стоянов“) – тежко и богато илюстрирано издание в неговата „1 част“, както е обявил самият автор. Което на свой ред буди дълбокото колебание какво е по-интересно – да четеш текста, или да разглеждаш снимките. Но най-ценното в нея е това, че макар и мемоарна, в нея „аз“-ът отстъпва на заден план, водещ е споменът, което трудно може да се каже за повечето мемоарни книги от продукцията за 2023 г.

Не са достойни за забрава и двете книги на д-р Тотко Найденов в този жанр. Първата – „Изтанцувай живота си!“ (изд. „Вестник „Български лекар“), вдъхновена от 75-годишнината на медика-писател-журналист, макар в тях да има доста фактологически неточности за авторството на едно или друго цитирано произведение. А втората е „Български лекарски съюз. Кратка история (през погледа на един очевидец), в която наистина става дума за историята на Българския лекарски съюз, но е толкова романизирана, че на моменти се чудиш това случвало ли се е наистина или на автора така му се струва. Тотко Найденов е известен с това, че обича да пише. И както се казва, нека пише, нека издава и преиздава, какъвто е и случаят с третата му книга, представена като миналогодишна продукция „Мила Родино. Здравно-духовна, историческа и религиозна култура за подрастващите“.

Тук е мястото да посоча и двете най-ярки книги в този жанр. „Разкази против забрава. Анти-некролози“ на Тодор Костадинов (изд. „Сиела“) и „Безмилостно пътуване“ на Петя Вангелова (изд. „Български писател“). Първата е кристална като мемоаристика с дълбок и извисен поклон пред едни от най-ярките наши съвременници, напуснали този свят твърде рано. Стъписваща и просълзяваща книга, реализирана с много литературно майсторство. Колкото до вълнуващите романизирани спомени на Петя Вангелова, книгата й без колебание може да застане начело на класацията за най-прекрасно оформление, заради което с възхищение трябва да бъде съобщено и името на Григор Григоров.

Плавен преход към другите жанрове едва ли може да се направи по две причини. Едната е силното жанрово смесване, което издава симулативния подход на доста от авторите да се възползват от биографиите на ярки исторически личности, за да представят (ще бъда по-груба – пробутат) собствените си „размисли и страсти“, както честно бе кръстил предаването си покойният Юлиян Вучков. При писателите, използвали въпросния похват, тази честност липсва. Другата е, че няколко биографични книги с изключителна изследователска стойност правят чест на литературната продукция през 2023 г. и на техните автори, но е трудно да бъдат вкарани в какъвто и да било жанр, освен да бъдат наречени „изследване за една (съответната) велика личност“. Излишно е да споменавам, че са създадени с писателско майсторство и много мисъл за поднесения текст, тоест, с почит към читателя.

Това е произведението на Юлий Йорданов „Сплетител на бунтовния дух“ (изд. „Богианна“), както едва ли мнозина възприемат Кръстьо Пишурка след Ботевата жлъч в стихотворението „Защо не съм?…“ („Защо не съм и аз поет, / поет като Пишурката? / Ех, че ода бих написал / на баба си за хурката!“) Впрочем, много поучително стихотворение за всички писатели, които се хвърлят да пишат за писатели. Нещо, което в никакъв случай не важи за Любомир Котев и невероятно яркото му и оригинално композирано литературно проникновение „Затвори“ или българщината (Книга трета от „Записки върху записките“), изд. „Захарий Стоянов“. До която застава и будещата възхищение със съвсем различни качества, но с изследователска прецизност биография на безсмъртния Апостол Карамитев, поднесена от Олга Маркова и Момчил Карамитев със заглавието „Рицарят на доброто“ (изд. „Изток-Запад“).

Неподправен и респектиращ блясък имат и две чисто документални издания, които дължим на хора с издирваческа и летописна страст. Едната е на съставителят Петър Величков, който ни поднася неизвестен архив в изданието „Непознатият поет Трифон Кунев. Любовните писма на поета до любимата му украинка Маша Г. Крилова“ (изд. „Библиотека България“) – истинска находка и съкровищница за всеки литературен изследовател и биограф на Трифон Кунев. И замайващото издание на Павлина Пенкова-Барутчийска „145 години Български Червен кръст. (Илюстрована хроника)“, изд. „Захарий Стоянов“ – респектиращо и прецизно събирачество на факти, които поотделно и като цяло неминуемо остават в аналите, без да споменаваме качеството и оформлението на самото издание, което възхищава.

Към документалистиката трябва да бъде причислена и книгата на Яко Бойчев „Живата вода. Национален балнеоложки курорт Стрелча“ (изд. „Български писател“). Самото й заглавие подсказва, че тя е строго профилирана, родее се повече с научната литература, но историческите моменти в нея я доближават до опита за литературен разказ. При всички случаи четивото е много полезно за курортистите, които са отишли в Стрелча или умуват дали да отидат там. Яко Бойчев ги убеждава, че си струва.

Замайваща, но в друг смисъл е книгата на Димитър Йончев „Геноцидът на българите. Част първа“ (изд. „Дирум Д.А.Й“). Тя замайва с острата си нужда от коректор и в това отношение дори е трудно да си представим, че такъв текст може да се появи като книга. Някак си е обидно и за литературата, и за многострадалната българска граматика. Както и за много от фактите, като например твърдението, че Маркс е атеист, при положение, че той е автор на тежка масонска поезия, което вероятно го нарежда сред ревизионистите на религията, но не и сред отрицателите й. Стряскат и твърдения като това, че „Брюксел е поредното оръдие на сатаната“. Но всеки има право да твърди онова, което мисли, стига да го представя в книга с по-грамотен правопис.

По-скоро есеистични, отколкото каквито и да било други са три от представените книги. Мисли, породени от това-онова, някои и от желание за анализ на собствените произведения, каквото е и изданието на Костадин Пампов „По стъпките на Мнемозина. Ретроспекции“ (изд. Беллопринт ООД). Макар името на богинята Мнемозина да е пряко свързано с наименованието на жанра „мемоаристика“, тази книга не е мемоарна. А разнищването на личните текстове буди асоциация с една много известна личност, чието име няма да спомена, защото е покойник, но той толкова много обичаше да се самоцитира, че веднъж предизвика въпроса: „А ти нещо друго, освен себе си, чел ли си?“. Есеистичната тръпка на Мариана Еклесия „Спрете оръжията“ (изд. „Изток-Запад“) се опитва да грабне читателя с многозначителното подзаглавие („За какво служи числото 134,2?), но, уви, не го грабва. Колкото до книгата на Антоанета Владева „Мисля те“ (самиздат), тя просто припомня констатацията на поета Лалю Маринов-Ламар „Есето е като прасето, всеядно е“.

В двете книги на Георги Найденов„Сребърна земя“ (изд. „ЕВРОПРЕС“) и „Как желязната завеса се спусна над тридесет и осмия паралел“ (изд. „ЕВРОПРЕС“), най-впечатляваща е биографията на самия автор. Но текстът, за съжаление, остава много далеч от каквато и да било художественост и единствената стойност, която имат, е познавателна, разбира се, ако някой се интересува от какво се вълнува един човек, който може би е най-добрият юрист сред журналистите и най-добрият журналист сред юристите. Едва ли ще успее да бъде писател и д-р Росен Хаджииванов, ако съдим по книгата му „Да остаряваме пълноценно. Позитивно четиво за всяка възраст“ (изд. „Богианна“), както е озаглавена тя. Най-вероятно е точно така, но след прочитането й човек си казва: „да, за всяка възраст, но не и за ценителите на литературата“.

Едно изключително задълбочено изследване представя Ивайло Христов в книгата си „Васил Левски. Драмата на избора“ (изд. „Изток-Запад“). Блестящо написан и дълбоко полемичен текст заради една зараза, която от време на време налазва българските изследователи. Безбройни са книгите за Левски, безбройни са и издирвачите на неговия гроб – нещо, което завинаги ще си остане необяснимо за доста хора, които не проумяват как безсмъртието може да има гроб, нито какво би добавило намирането му към делото и личността на Апостола. Освен ако не бленуват мечтата за свободна и модерна България непременно да бъде погребана някъде. Но за некроманските влечения такива действия вероятно имат огромен смисъл до степен да изпълнят със съдържание и живота, и дори западналия талант на някои от издирвачите на гроба на Левски.

Достойна за специално открояване е една колкото изследователска, толкова и научна, както и невероятно задълбочена и в много отношения дори евристична книга. Това е фундаменталното проучване „Феноменология на историята“ (изд. „Захарий Стоянов“), поднесено с превъзходен стил и език от човека, който изписва думата История с главна буква – акад. Георги Марков. То е наситено с факти и пречупено през прозренията на гении от различни епохи. Това не е книга за едно четене, за нея е нужно много, много време и много, много препрочитания.

И продължаваме с пандемията от издания в библиотеката „Дълг и чест“ на изд. „Захарий Стоянов“, всички до едно посветени на велики българи. За някои от авторите, издали продукцията си през 2023 г., дори се питаш те ли бързо пишат или Иван Гранитски бавно издава. Такъв е случаят с Панко Анчев и трите му доста обемни книги, които съответстват на идеята на поредицата да представя живота и делото на именити българи. Панко Анчев ни предлага книгите „Христо Ботев“, „Св. Софроний Врачански“ и „Иван Хаджийски“. Не зная дали в замисъла на тази поредица е залегнало и интерпретативното пречупване на фактите през възгледите на авторите за всевъзможни обществени събития и явления. Но при Панко Анчев, който не може да бъде заподозрян в неспособност да пише, нито в липса на много широка и богата култура, водещи са не толкова животът и делата на личностите, колкото собствените му интерпретации на разни теми. При това направени върху пиедестала на титаните в тяхната героизирана битност, която твърде се отличава от реалността, както ни я разказва Захарий Стоянов за Ботев и Левски например, защото е силно пречупена през възгледите на автора, но не и през личността, дейността и живота, да речем, на Ботев, а през героизирания му образ, необходим на една идеология.

В такива случаи може би е по-добре да оставиш пиедестала на мира и да не си точиш перото върху него, което става особено притеснително, ако освен автор в поредицата, си и член на нейната редколегия и изстрелваш цели три доста обемисти книги за една година. Защото в обратен случай човек остава с чувството, че с обиграната си ръка авторът проявява хитрост, за да подлага читателя на собствените си внушения. Ставало е толкова пъти. Защо не и сега?

Стоян Райчевски се е разминал само с две в същата поредица – „Генерал Георги Вазов“ и „Борис Сарафов“ и при това не е в редколегията. Той представя задълбочени историографски изследвания, извън познатите, поднася и много малко известни и вероятно педантично издирвани факти. И се отнася далеч по-благосклонно както към личностите, за които пише, така и към читателя, като великодушно му спестява интерпретациите си. В крайна сметка отговорът на най-безсмисления въпрос, използван от доста литературни критици и историци: „Какво е искал (иска) да каже авторът?“, върху който обикновено разсъждават, а в случая: „Какви са тези личности и техните дела?“, няма място при Стоян Райчевски, защото каквото е искал авторът, го е казал, а като каквито те са се проявили и каквото те са извършили, са го направили.

Съвсем различна като концепция е книгата на Паруш Парушев „Кирил Христов“ от същата поредица. Това е не просто пътуване през живота на един от най-прекрасните лирици, майстори преводачи, белетристи и драматурзи в българската литература, но и на една от най-капризните и трудно поносими личности на творческия ни хоризонт. Тази литературна студия е необходима, защото убедително показва колко задълбочени и педантични изследвания е извършил авторът й. И заслужава онова молитвено възклицание пред иконата на Света Богородица, тъй като и Кирил Христов е икона в българската литература: Достойно есть“.

Още една книга от същата поредица е достойна за възможно най-сериозното внимание на всички читатели от всички възрасти и особено на любителите на конспиративните теории, че земята се върти само и само българите и България да бъдат заличени. Изследването на проф. Николай Овчаров „Цар Теодор Светослав и деспот Алдимир от великия хански род Тертераба“ е най-яркото отрицание на всякакви такива нездрави мисли, макар да третира събития отпреди 7 века. А може би именно заради това. С неповторимото си умение да разказва, историкът, дал на българското национално самочувствие огромното основание да поглежда дори с надменност повечето нации и държави, ни превежда през събития, факти и личности, за които мнозина едва ли са чували, но без които надали някой би имал правото да се кичи с произхода „българин“. Защото няма нищо българско да си скубеш косите и постоянно да доказваш, че зли сили целенасочено убиват народа и държавата ни, а трябва да копаеш дълбоко в миналото като проф. Овчаров, за да познаваш съдбата й и да си наясно, че „не се гаси туй, що не гасне“. Или поне да знаеш какво се е случило, освен на 3 март 1879 г., и на 3 март 870 г., та да не ти се привиждат сатани и намразил България Бог. Книгата на Николай Овчаров е брилянтна историография, но и документалистика. С възхитителен стил, език и разказваческо майсторство.

Започнах с математическа обосновка. Нека завърша с библейска, понеже една е Вечната книга. А тук за книги се говори. И по-точно с думите от Евангелието от Матея: Тъй ще бъдат последните първи, и първите – последни; защото мнозина са звани, а малцина избрани”. 

Последен в списъка с произведенията, участващи за годишните литературни награди в категорията „Публицистика, есеистика, мемоаристика, документалистика, историография“ е Мюмюн Тахиров и книгата му „Философия на творчеството“ (изд. „Мултипринт“ ЕООД). Най-наситеното и най-богато подплатено с факти и прозрения на велики мислители произведение, чието заглавие би могло и да подведе, че в нея се „философства“ в най-презрителния смисъл на това понятие. Нищо подобно.

Авторът изследва и дори откривателски поднася най-висшата, а може би и единствената възможна проява на хомо сапиенса във всички сфери на живота – да твори. Тахиров неопровержимо доказва в най-чистото като публицистичен жанр произведение от представените, че творчеството всъщност е съвкупността на живота и нейния смисъл. И го прави без избухвания, без истерии, без „аз, аз, аз“, тоест, без натрапчиво его, или прочутото „Булгар, булгар“, както би се изразил героят на безсмъртния Алеко, но с твърдо и коректно изразена и защитавана позиция. С изключително уважение към словото, към постиженията и прозренията на човечеството, към изследванията на науката, към актуалното състояние на проблемите. И не на последно, а дори на най-първо място – с уважение към читателя. Което прозира дори от завършващите изданието Показалец на имената и Библиография – подадена ръка на автора към него. Пък и в самото начало започва така, че да не остане грам съмнение в познаването на материята от автора изследовател и, може би, дори евристик – със шумерския надпис „Всички захванаха да пишат; и няма кой да чете“. Което би могло да се тълкува дори като самоирония, но единствено доказваща важността на това неподражаемо произведение. Както и неговата уникалност. Или най-малкото яснотата на автора, че знае защо е посегнал към белия лист и какво иска да каже, без да се налага това да бъде обяснявано.

На фона на тази книга, уви, с прискърбие ми се ще да цитирам думите на Иван Тургенев за стихотворенията на Николай Некрасов: „Поезията там дори не е преспивала“. С изключение на изданието на Мюмюн Тахиров това се отнася и за публицистиката в представените книги, излезли през 2023 г. – тя дори не е преспивала там.

Накрая искам да спомена за още едно издание и то в крайно негативен план. То се казва „Войната в Украйна. България над всичко“ (изд. „Българска книжница“) и е подписано от ген.-майор Стоимен Стоименов с претенцията да третира въпросите на националната сигурност. Но предпочитам да не навлизам в текста му заради недопустимата мимикрия на подписалия се, защото е човек с двойно дъно. Да, той е ген.-майор, да, има униформа, пагони, шапка, както се е изтипосал на снимката на първа корица до българското знаме. Но през цялата си кариера в армията той не е бил военен, а политически функционер по време на соца. И след това продължи да се забърква в политически скандали и да си опъва политически чадъри до ден-днешен. Отказвам да припознавам подобни хора като български писатели. Защото такива са Ботев, Вазов, Гео Милев, Вапцаров, Лилиев, Пейо Крачолов Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, Димитър Талев и цяла плеяда звездни таланти на небосвода на българската литература, не един от които са положили костите си по бойните полета на България без генералски униформи и лампази, а други са били убити, бранейки свободния дух на българите. Затова и издателите, в случая от „Българска книжница“, трябва да бъдат по-прецизни към подбора на авторите си.

Интересно е да се чете продукцията в тези 5 категории за 2023 г. Има много какво да се научи от нея. Но натрапчиво липсва едно – днешната дата, днешният ден, днешният живот. Произведенията изглеждат някак застинали във времето – при миналото, при извървяното, при невъзвратимото, при това носталгично обвеяно. Има един много показателен пасаж в тези книги, който доказва колко далеч от реалностите са доста от сегашните автори, и страшно се изкушавах да го цитирам. Но няма да го направя. В края на краищата нека всеки си мисли, каквото си ще, особено когато не го интересува дали това е така или не.

Да, отминалите дни оставят белег от преживяното, от емоцията, от усещането, от породените от тях размисли. Но повечето много се разминават и с документалистиката, и с мемоаристиката, защото просто показват, че някога и самите ние сме живели, ала не дават отговор на въпроса „защо“. А когато един текст става на книга, този отговор е наложителен, понеже предназначението на една книга най-вече в тези жанрове е да дава отговори или поне да полемизира. Вероятно за болната памет на нашата нация тези издания са лековита глътка, но те не лекуват още по-болното ни настояще – рецептата за този лек я няма.

Ала независимо от всичко, в колекцията са цели 40 книги, видели бял свят през 2023 г. При това става дума само за представените за годишния литературен преглед, защото има и непредставени, тъй като авторите им са пропуснали крайния срок. Такава е книгата на Бойко Коцев „Дипломатически етюди“ (изд. „Изток-Запад“) – една безценна с информацията си за много неизвестни на този тих фронт събития и личности. Но и колко ли още?

Очевидно не подлежи на съмнение, че издаването на книга е фетишизирано, както ясно се вижда от броя на отпечатаните съчинения в биографиите на някои от авторите – направо стряскащ. Но това говори и за доста безотговорно отношение на първо място към себе си. Само че книгата не е фетиш на самозадоволяването и издаването й е преди всичко отговорност – и пред себе си, и пред читателите, и пред литературната памет, и пред днешния и утрешния ден и потомствата, които ще я четат.

Може би точно това е имал предвид един от титаните  на четката в българската живопис, когато е казал, че „Най-важното за един творец е да има кош за боклук. И да го използва“. Никой не бива да се бои да препълни коша си за боклук. Но всички трябва да треперят от страх пред желанието си да говорят на хората.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post КАТЕГОРИЯ ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА – КАТЯ ЗОГРАФОВА
Next post КАТЕГОРИЯ ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА – АНГЕЛИНА ЖЕКОВА