НЕНЧО СЛАВЧЕВ
ПОЕЗИЯ 2023 – ВЯРНОСТ НА ТРАДИЦИЯТА И НОВИ ЛИТЕРАТУРНИ ТЪРСЕНИЯ
Винаги съм вярвал, че истинското стихотворение е онова, което от пръв прочит те провокира с мисълта, че е написано от теб самия. Такива са песните на Ботев, Вазов, Яворов и десетките класици на стойностната ни литература, които са запазили в произведенията си не само изяществото и силата на българското слово, но и неопровержимата истина за преживяното от народа ни в дни на величие и падения. И всичкото това – въпреки безкрайните конюнктурни опити за пренаписването и обезличаването на историята ни, дори и чрез периодичните въвеждания (в кавички) на всевъзможни модернистични течения в литературата, които по-скоро засилват и извисяват значението й. Но с всяка промяна на статуквото тези подобни течения полека са излинявали и безвъзвратно изчезвали. Останала е правдата, за която Йоасав Бдински е написал: „Човек и добре да живее умира и друг се ражда, и само писаното слово, ако и грубо са живи слова и остава навеки”.
Тук дължа на авторите и присъстващите едно малко обяснение. В опита си да представя в реалистична светлина литературната продукция на поетите през изминатала 2023 година и с цел да не бъда упрекнат в пристрастност, реших да подредя книгите по азбучен ред съобразно имената на техните автори.
Ахмет Емин Атасой още в първото си програмно стихотворение в новата си книга „ОТДАДЕНОСТ” (Изд. „Богианна“) заявява категорично: „Пиша и с никого ръст не меря.” Поет-билингвист и преводач (автор на 25 стихосбирки, 10 от които издадени на български), Ахмет Атасой е носител на редица престижни награди у нас и чужбина, които подчертават самобитността на автора и приноса му в областта на литературата и превода. Вярвам, че новата му книга „Отдаденост” ще заеме достойно място в цялостното му досегашно тврчество. Защото както сам той пише:
Само значимото е важно в живота,
останалото е фалш и заблуждение;
не съм имал никога пределна кота
в търсене на значимите измерения.
Новите книги на Антон Кабрански – „НЕОБУЗДАНА ХАРМОНИЯ” (Изд. „Захарий Стоянов”) и Александър Крумов – „БОСИ ВЪРХУ СЧУПЕНИ СТЪКЛА” (Изд. „Български писател”) изненадват читателите си със синтетиката на мисълта при Кабрански, както и с категоричността, а и на пръв прочит грубостта на метафорите в изказа при Александър Крумов. Но по този начин той заявява гражданската си позиция и отвращението си от неправдите в живота и безкрайните войни по света.
Няма пътища. Останаха кръгли гробове – мини.
Черепи, отворили своите дупки.
Оттам се подават пушки.
Ръце, крака, зъби и сива кожа – земният покров.
Знакът на войната с апостроф след апостроф.
Малцина са тези, които познават Анна Мария Петрова-Гюзелева не само като всестранно развита личност – актриса, снимала се в повече от 50 игрални филми, сериали и копродукции в България и чужбина, журналист и сътрудник на БНТ и италиански тв канали, основател и президент на Фондация „Николай Гюзелев” и др., но и талантлива поетеса, авторка на 6 стихосбирки. И последната – „СИДХАРТА – БУДА, СЪБУДИ НИ!”, (Изд. „Захарий Стоянов”), издадени в България и Италия. Тук ще си позволя да цитирам думите на поета Лъчезар Еленков, написани за книгата й „…А душата знае”: „Поезията е онова, което не се вижда в реалния живот. Но присъства в дните и нощите на съпротивата ни срещу злото и бездушието”. И ще добавя: Прочетете тази книга. Тя ще ви накара да се замислите за неща, които досега сте считали за маловажни.
Тематично книгите на Благой Делчев – „ТЪГА И РАДОСТ” (Изд. „Българска книжница“) и Боян Захариев – „ОТТУК – ОТТАМ”, „НА НЕЯ”, издадена и отпечатана от самия автор, се припокриват в съдържанието си – с предимство на любовната лирика, но се и разминават с различието на мисленето, обусловено от отдалечеността на поколенията във времето. Книгата на Боян Захариев впечатлява и с оригиналното си полиграфично изпълнение и великолепните репродукции на картини от автора на текста и художника Александър Захариев.
Новата книга на Боян Ангелов „ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ” (Изд. „Богианна”) може да бъде възприета не просто като нов етап, а по-скоро като продължение на досегашното му внушително творчество. В нея са включени както по-стари, така и съвсем нови стихотворения, вплетени и допълващи се в едно цяло.
Искам да ви оставя
в остатъка от живота ми.
Твърде кратко е времето
в сравнение с вече живяното.
Такова е неговото простичко човешко откровение за битието ни. За да завърши книгата с общочовешката истина:
Докато има майка, човекът е дете.
„Отново да ме обикнеш” е една от книгите, които се открояват в литературния поток от издания през изминалата година. Защото, както пише Атанас Звездинов, един от безспорните познавачите на творчеството на Боян Ангелов, тя „…има цветове и аромат, защото извира от душата. Изповедността му не е декларативна, а образна, изведена от проникновеното му вглеждане в битието”.
Ако останала е шепа
душа, наречена психея,
ще отлетя със страст свирепа…
Не се научих да живея.
(„Свободно падане”)
Подобно е усещането и при Валентин Дончевски – един неспокоен и търсещ художник и поет. Негови са стиховете:
Банално звучи всяка използвана дума.
Има нов начин за казване
на всичко отдавна повтарящо се.
(„Априлски синдром”)
Тук бих отбелязал стиховете от интимната му лирика, включени в книгата „ВСИЧКО СЕГАШНО” (Печат „Дъга плюс”). И невидимото продължение на случващото се, скрито зад чернилката на битието. И обратното – при Ваня Душева в книгата й „СПОДЕЛЕНО ВРЕМЕ” (ИК „Нов свят”), където „…изкуството е любов, а любовта свобода”. Това, което за мен отличава стихосбирката й е, че включените в нея стихотворения понякога звучат неочаквано – като недописан финал на вече ясно казани и изтрити ненужни думи. В тях тя събира „…късчета уют от слово”,
А българското семе
е посято във силното.
Сякаш там, във Началото
сме станали посев
за Словото.
Поредната книга на Васил Сотиров „ПРЯКА РЕЧ” (Изд. „Жанет 45”), ни среща отново с един завършен поет, който отдавна живее в света на смеха и иронията. Свят, прикрит умело зад обърнатия обратно хастар на костюма си. Но и свят, в който просветва тихата тъга на хората, смачкани от живота и захвърлени в ъгъла.
…в земята на Ботев и Левски
предостатъчно
„идиоти си имаме –
липсва ни Достоевски!” –
пише Сотиров в „Нелирична ретроспекция“. Неговата сила е в умелото съчетаване на лириката със сатирата, доброто – със злото, човешката добродетел – с низостта. Прям и безпощаден не само към другите, но и към себе си, той е категоричен:
Ще бъде краят ни
огромна бездна,
над нея –
надпис на стена:
„Човечеството ни
изчезна
поради липса
на човещина!”
(„Апокалипсис”)
Веселка Колева, автор на 14 стихосбирки, ни представя новата си книга „ДОКОСВАНЕ” (Изд. „Българска книжница”). Чувствена, очакваща и всеотдайна, поетесата намира изход в любовта, разкривайки докрай лиричната си същност на влюбена жена; впечатлява с безупречното владеене на стиха и непринудеността на изказа. За да попита в „Нежни сърца”:
Кой чува пулса им?… И кой ли ще ги разбере,
когато в тях пегасът галопира,
за да достигне до небесния адрес,
на който от любов – не се умира!
Повече гражданско звучене има в стиховете на Виолета Бедринова „АКО ИМАШ ДУША”(Изд. „Българска книжница”). За отбелязване е, че книгата се издава с подкрепата на Община Пазарджик, което рядко се случва в нашата съвременна литература. Топли отзиви за нея са поместени и от Костадин Пампов, преподавател по философия и Шами, бивш печатар в печатница „София”.
Приятно впечатление от представените книги прави и стихосбирката на Галина Вълчева „ДЕВЕТИЯТ ОБЛАК” (Изд. „Жанет 45”). С чистотата на словото, иносказателността и общочовешкото звучене, прозиращо през сполучливата метафора. Стиховете й достигат с непринудена лекота до читателя. А това говори за достигнато високо ниво на изказа, за осъзната самовзискателност и уважение към истинските ценители на поетическото изкуство. Убеден съм, че най-доброто при нея е написано с много труд до постигане на желания резултат:
…светът се е отучил от това,
че трябва във земята да се вглежда,
а своята изстрадала глава
да вдига към небето – за надежда.
(„Приземяване”)
Подобни попадения има в „Не обичах снега…”, „Под камъка на злото”, „Робинзон”, „Снежни щурци”, „Разпятие”…
Една тъничка книжка, само петдесетина страници, която ни разказва за големите проблемите на днешния ден: Колко много самотни хора. / Колко много коли на паркинга. За да си отговори сама: Само камъни тука / ми показват възможния път / и възможното знание.
Добринка Михайлова е една от „работливите пчелички” в кошера на съвременната ни поезия. В книгата й „НЕ СИ ОТИВАЙ!” (Изд. „Захарий Стоянов”), категорично се открояват две теми: любовта към Родината и ежедневието на отделния човек. И тя ги доказва с непретенциозните си стихове, написани след 56-годишен стаж в областта на адвокатурата, който, надявам се, също е осветен от искреност и търсене на справедливост.
„ЖИВОТНИТЕ НЯМАТ БАЩИ” на Евгения Динева (Изд. Sribens, 2023) е един творчески експеримент на авторката, участвала като стипендиант на Фондация „Елизабет Костова” в в созополските семинари по творческо писане. Печатала е в „Литературен вестник“ и други издания у нас и чужбина.
Необикновено е заглавието на стихосбирката на Елена Диварова – „СТЪЛБИ И ОКРЪЖНОСТИ”, Изд. („АТЛ – 54”). Обяснението е в стихотворението „Сахат тепе”:
Заща потърсих бялата часовникова кула,
която казва, че е тук от векове?
Защо чертая стълби и окръжности?
Защо съм
на Сахат тепе?.
Разковничето е в камъка. Там, където „ …облите камъни слизат като река / към устието на бързото време.“ Нейната малка книжка (едва 43 страници) приканва читателя към размисъл: „…да усетя – реката бучи. / Само камъни тук / ми показват възможния път / и възможното знание.“ А малкото стихотворения говорят за плътност и монолитност на мисъл и съдържание. Една метафора за стълбите, които тайно жадуваме да изкачим в живота си и окръжностите, превръщащи ни в тъжни самотници:
Колко много самотни хора.
Колко много коли на паркинга.
Ето как Иво Беров нахлува безцеремонно в труднодостъпния свят на поезията:
В главата ми никнат думи и звуци, думи и звуци,
толкова бързо и лесно, че не смея да ги оплевя,
не знам това при мен
откъде се е взело.
Необичайна и искрена, книгата му „СИРЕНИТЕ НА НЕБЕСНАТА ПОЛИЦИЯ” (Изд. „Библиотека България”) с подзаглавие „Песни за секс, любов, смърт и всичко останало” е първата му издадена стихосбирка. Явно сложната му и превратна житейска съдба му е дала с пълни шепи най-доброто от общуването ни с този свят, едновременно смешен и причудлив, уродлив и тъжен, жесток или благороден, понякога дори и циничен. За поетиката на Беров редакторката на книгата Камелия Кондова пише: „ Нямам никаква представа как съм живяла без шантавата поезия на Иво Беров! В случая – шантавото е безспорен синоним на таланта”.
В поредната поетична кнга на Йордан Атанасов „ МАШИНА” (Изд. „НЧ Даскал Петър Иванов”) авторът остава верен на творческото си кредо. Една лирична, прочувствена поезия, която си струва човек да съпреживее с двата цикъла включени в нея – „Сътворение” и „Посвещения”, стихотворения и поеми. И да се замисли върху въпросите, които авторът ни задава. Като в „Избор”, например:
Вратичка на кафез.
Оставих я отворена.
Поисках заека да пусна.
Но той пристъпи
до оградата позната.
Главата си подаде.
И само помириса свободата.
Рядко можем да срещнем подобна книга като „ЗВЕЗДНИ РЕКИ” на Кънчо Великов и Светла Йорданова (Изд. „Фабер”). Двама автори с необикновена съдба. Влюбени, но живели 20 години далече един от друг. И само любовта им, спасена от магията на поезията е тази, която крепяла връзката им между България и САЩ. За да се срещнат отново тук, в България, плод на което е общата им книга – свеобразен лиричен разговор за силата на поезията, възпята в песните за любовта.
На гърба на първата корица на книгата на Катя Кремзер „ДЛАНИТЕ НА ГОСПОД” (Изд. „Персей”) са изписани думите: „Единствените длани, с които Бог може да прегърне някого, са човешките ръце”. Дланите, които една влюбена жена очаква да я приласкаят, да я погалят или просто да я докоснат с усещането, че са истински, честни и всеотдайни. От чашата щастие до Космоса, който авторката отъждествява като космос от усмивки. Такава, може би, е тайната надежда на всяка жена. Жената – озарена от любов и често приютена в красиви стихове. Такива са стиховете на Катя Кремзер. Стоплящи и докоснати от всеотдайни и истински човешки ръце.
В поетичната книга на Красимир Тенев „ РАЗПРОДАЖБА НА СПОМЕНИ” (Изд. „АТЛ-50”) преобладава гротеската, закачливият хумор, но и злата съдба на смачканите от живота хора. Това я прави разпознаваема и разбираема от публиката. Със стиховете, понякога несъвършени, но искрени като огледало на случващото се вече четвърт век в милата ни България.
Поредната книга на Латинка-Златна „КЛЮЧЪТ НА ПЕСНИТЕ” – (Изд. „ИнфоВижън – Ловеч) е триезична, издадена на български, македонски и руски език. Тя е своеобразен мост между културите на трите славянски народа, в които, както и навсякъде по света, трепетът на любовта е най-великото човешко чувство. Преводите от български на македонски език са дело на Васил Тоциновски, Любинка Донева и Петко Шипинкаровски, а на руски – на Ваня Ангелова.
Не зная дали Лилия Георгиева е избрала най-точното заглавие за книгата си „ТИШИНА” (Изд. „Светлана Янчева – Изида”). Може би заради самопризнанието: „Искам да го изкрешя – не мога. / На гърлото ми думите засядат… / Къде отивам, само аз си зная, / но смисълът тъй често ми убягва. / Едно е сигурно, аз търся себе си / и знам, че някой ден ще се намеря.” Или заради вярата, че пътят, по който е тръгнала е истинският, или заради все още неказаните думи заседнали в гърлото. Сигурен съм, че „Тишина” ни среща с автор, който тепърва ще ни изненадва с поетичните си търсения. А доказателството за това са цитираните по-долу редове:
…И даже светът да се срине,
да си одраска сърцето,
ще си потърся причина
да се опра на небето.
„Без голяма личност няма голяма творба!”, пише в есето си „Какъвто човекът – такава и творбата му” професор Асен Златаров. И продължава: „Първото условие за големия поет е да има тая дарба да хвърля мост между душата си и тая на другите. Да може сърцето му да се приближи с приятелско проникновение до човека и там да довиди небето и бездната на човешката участ… Живата вода, която е мистичната същина на всяка истинска творба на изкуството се черпи само от живо сърце, за което е открит целият свят на човешката участ”.
Цитирам професор Златаров не заради точното му определение за връзката творец – читател, а заради топлата връзка на автора с литературната публика, която Лозан Такев отдавна си е спечелил със своите „лозанки”. Искрен, безкомпромисен и злободневен, поетът- сатирик презира двойния стандарт, в който живеем и с прямотата на изказа си остава верен на мнозинството онеправдани и забравени българи от своята държава. В този смисъл неговите три тома „лозанки”: „КЛИНИКА ЗА ПАМЕТТА”, „ШИЛО В ТОРБА” и „РЪКОПИС БЕЗ ДАВНОСТ” (Трета част), изд. Александрова дизайн, са своеобразен дневник на събитията в наши дни, който ще остане като летопис за обърканото смутно време, в което единственият що-годе човешки изход са пародията и смешният плач, за да провидим и ние в него тъжната си участ.
Тъничката книга на поета Людмил Симеонов „ЕСЕННИ КАМБАНИ”, (Изд. „МегаПринт” БГ), ни отвежда в един друг свят – света на лиричната изповедност. И тихата въздишка:
… Отиват си сезоните. А с тях –
уви, животът също си отива.
Преобладаващи в неговата книга са късите форми. Стихът е изчистен, двустишията – ефирни и меланхолични в една благословена самота, в която едничката молба на поета е:
…да се събудя чист като дете,
с очите на дете да се събудя.
За да се спаси, може би, от:
Все този вечен български синдром!
И орисията ни – все такава:
бъди прокажен ти и нищ, и хром,
но не – с талант! Това не се прощава!
Като свежест от три различни изворчета са стиховете на Мариана Добрева „НОТИ В КОСИТЕ” (Изд. „Български писател“), Мария В. Николова „ЗАПАЛВАМ СНЕГОВЕТЕ ОЩЕ” (Изд. „Българска книжница”) и „НЕИЗЧЕРПАН ЗАМИСЪЛ”, (Изд. „Захарий Стоянов”) на Мария Славова. Три поетеси на пръв поглед различни като натюрел, но и сходни в преценката на ежедневието на българската жена, на копнежите, въжделенията и разочарованията си, на порива за щастие и всеотдайност. Три изворчета, подобни на стотиците други, от които българският читател винаги ще очаква да отпие нови глътки от свежестта на поезията.
Книгата на Мартин Спасов „ПОДКОВА ЗА ТРОЯНСКИ КОН” (Изд. „Библиотека България”), е толкова необичайна, колкото и самото й заглавие. Необичайна, защото изцяло е построена като низ от въпроси, повечето от които завършващи със странни поанти. В които
Ще пламне истината твоя:
че всеки сам си нажежава
подковата – за кон от Троя.
За Шопкин Николай Хайтов бе казал: „Матей Шопкин е най-родолюбивият български поет след Иван Вазов”. Потвърждение за това е и новата му поетична книга „КЪМ СИНИТЕ ПРЕДЕЛИ НА БЕЗКРАЯ” (Изд. „Български писател”). Освен всичките достойнства на неговото творчество, Шопкин е и най-разпознаваемият съвременен български поет. Ще си позволя да цитирам част от стихотворението му „Дар”:
Аз много истини разлюбих
и много злоби опростих,
но, слава Богу, не изгубих
предимствата на моя стих.
Любов. Родина. Дълг. Идея.
И корен. И небесна вис…
Не, аз не пиша, аз живея
върху един огромен лист…
Книгата се издава по повод 85-годишнината на поета и съдържа 86 нови стихотворения. 85 години, през които Матей Шопкин неотклонно е вървял и върви по своята утъпкана пътека, „пътека, по която няма кал”. Осъзнал, че е един от избраните „…да бъда знаменосец на любов / и верен син на моята Родина”. Затова и стиховете му звучат понякога като химни, понякога като завет или заклинание:
„… затова от небесната вечност
Бог ми казва: Поете, дерзай!
И споделяй сега и докрай
най-великия глад за човечност.
(„Глад”)
В стихосбирката си „СТИХОАНАЛИЗА” Наталия Недялкова (Изд. ЛИБРА СКОРП), пише:
На ръба на белия стих заскрежен,
в дълбините на прасемантика,
редактирам и пренаписвам себе си….
За да трансформира, както самата тя казва, балетните стъпки в стихотворни, а живота в поезия. Поезия, която не трябва да се чете на един дъх, за да усетиш истинските дълбини на словото. Не мога да не отбележа и прекрасните фотографии на Вили Колева, които по великолепен начин допълват поетичния свят на Наталия Недялкова.
Двама художиици, отдавна живеещи в два различни свята – световете на лиричната поезия и рисунката, представят новите си книги. Николай Майсторов с „РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ” (Изд. „Захарий Стоянов”) и Стефка Попова с книгата-албум „ПЕЧАТИ НА ВРЕМЕТО” (Издател: „Сафина Дойч”). Майсторов – с вглъбеността на словото и в търсене на светлосенките в живота на човека, и очите, неговите очи, наблюдаващи с тъга същия този живот от страниците на книгата.
И Стефка Попова, подпечатала с печата на времето случилото и случващото се в битието на хората около нас и по света.
Рядко, много рядко можеш да се докоснеш до книга като тази на военния лекар Паун Тенев „ЗАВИСИМОСТИ” (Изд. ИКП „Екобелан“). Поетична книга, разказваща с обикновени думички за всичко човешко, което най-вероятно се е случвало и на теб. Без натрапчивост, без сложни обрати на мисълта и претенциозни метафори, Тенев разказва за обикновените случки, които ни натъжават или ни правят щастливи – за момичето, продаващо сланина на пазара, за двадесетте изгубени стотинки за боза, убоденото от розовия храст пръстче, за красивата жена от влака за Хисаря, за музиката, звучаща в душата в „едни красиви и щастливи дни”…
И още една великолепна поетична книга – тази на Петранка Божкова „СЕГА МИ ТРЯБВА ГЛЪТКА СВЕТЛИНА“ („Изд. „Български писател”), която би трябвало да грабне вниманието на българските читатели. Защото в нея са скрити стихиите на женската чувственост, както и тези на природата и живота. „Не търси думите, те сами ще те намерят, когато си готова” е съветът на един неин приятел, подсказани й някога. И така неусетно душата й се приютява в прегръдката на изящното слово. „Всеки от нас живее своята приказка и я разказва както може – през смях и сълзи, през радости и тревоги, трепети и надежди”, пише самата тя в кратките си прозаични откъси, вплетени като мото на отделни цикли в книгата. А това я прави още по-приветлива и разбираема.
В литературата, както и в непрекъснатия ход на на историята на планетата, има една цикличност на възход и падения в търсене на бъдещите пътища на развитие на човечеството. Между тях обаче прозират и години на безнравственост, години на лутане и застой, докато се избистри въздухът към същите тези пътища, по които трябва да вървим.
Тук трябва да отбележим, че истинската, голямата литература не е просто талантлив летопис, а един от най-мощните двигатели в управлението на този процес на цикличност. И че в него се утаяват най-низките и най-велики човешки страсти. За да имаме език и Родина, Ботев и Вазов, Каравелов и Яворов, Смирненски и Вапцаров, Гео Милев и десетките още пазители на изстрадалото българско слово. И че не под балконите на властта, а под балкона на свещенното българско слово се събира разплаканото многохилядно множество, за да попита Твореца: „Какво ще правим?”.
Но както и морските приливи и отливи, животът се променя. Паметта гасне, както и Йоасав Бдински я е усетил, за да напише: „…И само писаното слово, ако и грубо, са живи слова и остават навеки”.
Един от тази поредица ярки представители на съвремнната българска литература, творили и творящи в средата и в края на миналия век, както и в наши дни, е поетът Петър Андасаров. Новата лирична книга на автора ”МОЯТА ОБИЧ ЩЕ ТЕ ПОСРЕЩНЕ” (Изд. „Захарий Стоянов”) е поредната песенна изповед на твореца, в която най-съкровеното човешко чувство – любовта, е издигнато на пиедестал, но в него е скрито и много страдание, болка и копнеж. Не е случайно и програмното „Старомодно стихотворение за жената”. Да, Петър Андасаров е „старомоден” поет. Старомоден като най-големите ни писатели от средата и края на миналия век – поети, белетристи, сатирици, изследователи и критици, които изписаха със златни букви имената си в най-новата ни литературна вълна, следвайки заветите на българската класика.
Жанрово новата книга на Петър Андасаров е изградена изцяло в областта на интимната лирика, обогатена с великолепните репродукции на художника Кеазим Исинов.
Отдалечавай се, за да живееш у мене реално!
За да те мисля.
За да те имам винаги –
всъщност, за да те имам!
И продължава нататък с великолепните строфи в „Ноктюрно”:
…С цветен плач върви нататък
времето осиротяло.
И в прегръдка със земята
времето е спряло…
Шепнат капките дъждовни
с глас на мокра есен.
Гаснат думите любовни
като в тъжна песен…
И болката на една човешка душа, ранена от спомени, отекваща като неочакван изстрел:
…Всяка раздяла е удар на брадва,
удар на брадва в зимна гора.
Подобно на интересен експеримент са книгите на Роза Боянова ( „ПИСАНО ВЪРХУ ВОДА”, Изд. „Захарий Стоянов”) и тази на Рени Васева („МОИТЕ ДУМИ ПРИ ТВОИТЕ”, Изд. „Захарий Стоянов”). При Роза Боянова – експресивността и въображението, където „смисълът се движи по-бавно от думите”, и по-обстоятелственият поглед към заобикалящия ни свят при Рени Васева. Дали защото зеленият цвят или ярките отблясъци на синьото и златистото преобладават в двете книги, както и морето, островът, къщите, звуците на обикновените делници, комините и спрелите часовници… Както и това, че и двете живеят сякаш няколко живота едновременно.
Тристишията не са особено популярни в нашата литература. Може би заради утвърдените още от гръцките класици канони на поетическото слово. Тристишията, обаче, дават възможност на автора да изрази себе си и своята философия за живота по-свободно, и с помощта на метафората. В „СЯНКА ДО ДРУГИЯ БРЯГ” авторката на книгата Светла Йорданова (Изд. „Фабер“) умело използва възможностите на тристишието и постига целите си.
Цитираните по-долу стихове са от стихотворението „ВРЪХ” на Стоянка Митева – Балева от книгата „КОГАТО ОГЪНЯТ ИЗТЛЯВА”(Изд. „Български писател”). Тя е продължение на писателското верую, което съпътства неизменно досегашния й богат творчески опит и талант.
Все по-трудно живея –
явно, аз остарях.
Всеки ден ненадейно
се събуждам със страх.
Днес глава ме тревожи
и оставам без дъх.
Утре кръвното може
да достигне до връх.
Такава е поезията на авторката – достъпна, лека и човешка, но и навяваща малко тъга. Стихове, които остават в „олтара на душата” със своята изповедност и гражданска позиция.
В „НА УТРОТО ДА СЪМ СЕСТРА” (Изд. „Богианна”) Светла Узунова-Сандова ни предлага сборник стихове писани в периода 1995 – 2022 г. В него тя проследява досегашния си жизнен и творчески път, уханието на цветята, близостта на любимите хора. Една обич, която идва да ни каже, че всичко това не е било напразно, не е пропиляно, а осъзнато и изстрадано.
В книгата си ”ПРОРЕЗИ” (Изд. „Захарий Стоянов”) Стоян В. Сгурев в послеслова си пише: „Поетичният свят е всичко това, което реалният не е: неподвластен на правила, забрани и порядки, автентичен в бунта срещу другите, но най-вече срещу себе си.”
Поет, осенен от надеждата да намери себе си:
Прочетох всичките си стихове.
Звучат познато, сякаш
написани са всичките
в един и същи ден.
В „ПЛАНИНАТА И ОБЛАКЪТ” на Уляна Крумова има нещо мистично (Изд. „Захарий Стоянов“), загадъчно и същевременно изпълнено с живот и оптимизъм. До истината за думите и до оголената тъкан на тяхното значение. До жестоката правда в стихотворението „Памет”:
Човекът си изгуби паметта.
Ще гасне.
Ще го чакат.
Ще си иде.
Като народ, изгубил паметта си.
И трите цикъла на книгата: „Учудване”, „Улица” и „Време и пространство. Етюди” разказват за преживяното в живота. За вятъра „като изпуснат дух”, за тайните на многоликия живот на улицата, за капките човещина в битието.
Човекът също може да е бог,
но и животно става, става скот.
Пред нас – един и същи кръговрат:
Вода – живот и смърт,
човек – и враг, и брат.
Книга – въпрос, който те кара да мислиш и те разтърсва.
„РИСУНКИ ПО ВОДАТА” на Тенко Тенев (Изд. „Български писател”) е една от поредните му оригинални книги. Всяко едно от стихотворенията започва с посвещение и цитат от велики световни поети. Това прави книгата на Тенев необикновена, а топлите послания към приятелите – човешки.
Любовта към Родината е другото чувство, което властва във всичките му досегашни книги.
Следи в небето…
Път сред старо гробище.
Очите на мама
и тихия глас на леля Ванга,
която казва,
че България
ке я бъде!
Книгата на известната журналистка Юлия Пискулийска има две лица – поезия и проза, включени в едно книжно тяло. В трудния си и забързан живот тя е намерила време и за голямата си любов към изкуството, „към ония скрити пътеки, по които исках да тръгна – да рисувам, да търся думи за всичко, което срещам и което ме кара да изтръпвам от радост или страх… С поглед към себе си”, пише в предговора си тя. Така се раждат красивите й стихове в „ГОРЧИВО МЛЯКО”, повикани от душа и „ИКОНАТА” в прозата й.
„Много определения са изказвани за поезията“ – пише в книгата си „ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО” Любомир Левчев. – „…Като че ли има някакво световно състезание на тази „дисциплина”. Всеки се опитва да каже някаква крилата фраза за поезията. Освен „изящна словесност”, ”божествено откровение”, „обаяние”, „прелест”, „вдъхновение”, „хармония”, „възвишеност”, изкуството за образно изразяване на мисълта, творчеството в мерена реч е бивало наричано „изкуство да събудиш въображението на сърцето и духа на човека… Дори изпитвам някакво скрито задоволство от това, че няма ясно определение що е поезия. Както няма определение що е любов. В сърцето на любовта и поезията се крие тяхното защитно оръжие. Обясниш ли ги научно, те ще загинат.”
Подобна е и мисълта, която може да се каже и за стихосбирките през 2023 година – обясниш ли ги научно, те ще загинат. Сред тях има редица книги, които заслужават внимание и допълват картината на съвременната поезия.
