КАТЕГОРИЯ ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА – КАТЯ ЗОГРАФОВА

КАТЯ ЗОГРАФОВА

 

ПРЕГЛЕД НА КНИГИТЕ С ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА НА СБП ЗА 2023

Числото на критическите книги е 18, като двама автори (Продрум Димов и Никола Иванов) са представили повече от едно заглавие. 18 съвсем не е скромно число за жанрове като оперативна литературна критика и критика с литературноисторически, а дори и теоретични хоризонти, каквито са книгите на Панко Анчев, Боян Ангелов, Лалка Павлова, Никола Иванов, Михаил Тошков.

В началото ще се позова върху критиката на Пенчо Славейков. Макар том 3, част от събраните съчинения на класика, да е представен само за дискусията на СБП, приветствам в самото начало на обзора си издателство „З. Стоянов“ за …новорождението на класика (Пенчо Славейков не е издаван цялостно от 1959 г.!) Именно днес имаме нужда от строга (до безпощадност) критика като Славейковата, с която да се съизмерваме. Бих искала мярата на Пенчо Славейков да бъде еталон и в моята критика на критиката, макар да знам колко е непостижима е тя за нашето страхливо, угодническо и политизирано време…

Започвам прегледа си по „старшинство“. Михаил Тошков е доайенът на авторите, днес 93-годишен. Представя концептуална книга, базирана на собствения му опит на многожанров творец – поет, художник, мемоарист, публицист. „Метареализъм“ е книга, тръгваща от самопознанието чрез тълкуване на собствената творческа идентичност на писател и художник, макар да е широко отворена към европейските примери и хоризонти. Убедена съм, че ако авторът й беше на 39, а не на 93, тя можеше да прерасне в дисертационен труд, макар да не е научна в строгия смисъл на думата. Но Михаил Тошков е далеч от титломанията, цял живот и бил малко или повече аутсайдер за писателските групировки. Държа да подчертая, че темата за метаестетичното е опус витае за него, а самородното му изследване съдържа интригуващи изкуствоведски, интердисциплинарни наблюдения върху „диалога“ и „синтеза“ в модерните изкуства. Разбира се, „Метареализъм“ не е лишена от маниерни постановки, можем да спорим дори още със заглавието. Особено неубедителни са съвременните му примери за „метареалистични“ автори и липсва може би най-характерният в този план – поетът художник Роман Кисьов. Но – да поздравим Михаил Тошков със самото постижение, че на тази възраст е завършил и издал подобен амбициозен труд. По-младите му колеги може само да мечтаем за уникалното му творческо дълголетие!

Завидно 90-летие отбеляза и Продрум Димов. И може би не е пресилено юбилейна оценката на Петър Андасаров за вездесъщия, свръхпродуктивен Продрум: „С незаличима диря в националната ни литература“? Ето и в случая той участва рекордно с 4 книги в критическата продукция за 2023. „Съвременни духовни озарения“ включва многожанров букет имена от цяла България, от стари и нови времена и от сферите на няколко изкуства, не са пропуснати и юбилейните адреси и слова за автора. Други две са посветени на видни творци от пазарджишкия регион, а „Полъх от бургаския духовен бриз“ е вдъхновена от видни бургазлии.

Прави впечатление, че много от очерците в първата книга са посветени на връстници на автора, на 90-годишнините на композитора Тончо Русев, на проф. Николай Генчев, Иван Динков, Атанас Цанков, Донка Петрунова… Това не е случайно, но не е и самоцел, защото виждаме и очерк за 60-годишнината на „беззалезното зарево“ Петя Дубарова. Подкупващата е пъстротата на портретуваните – музиканти, художници, поети, театрали, учени, артисти: маестро Георги Атанасов, Димитър Гюдженов, Георги Георгиев – Гец, Милен Куманов… В раздела с рецензии усещаме, че Пр. Димов се стреми да обхване сякаш целия актуален литературен процес – от „Користните записки“ на голямата Валентина Радинска, до двете последни книги на Юлий Йорданов… В бургаската книга, дали защото все пак авторът е „външен“ за морския град, липсват имена на знакови писатели и „бризът“ някак не ни изпълва. Чудесно е, че е включен очерк за Петко Росен, но точно заради неговото присъствие се усеща липсата на Константин Петканов и Минко Неволин, а от съвременните просто необяснимо отсъства Керана Ангелова – разказвачка, получила заслужено европейско признание с романа си „Елада Пиньо и времето“, белетристка и поетеса, удостоена и с всички възможни бургаски награди…

„Пулсации от литературния ни ден“ е още по-наситена с юбилейни текстове книга, простиращи се от 70-годишнината на Романьола Мирославова до 120-летието на Ангел Каралийчев. И отново: критици (Петко Тотев) до скулптори (Величко Минеков); поет като Христо Фотев и белетрист като Анжел Вагенщайн до „унизително забравеният“ Димитър Методиев. И тук стигам до един важен проблем. Колкото и да се опитвам да разбера пристрастията на по-старото поколение критици да поставят в пантеона на литературата ни разколебани и отречени днес величини, не мога да приема убеждението на Пр. Димов, че Димитър Методиев трябва да бъде в христоматийния ред на националната ни поезия. Не само защото днес почти никой не помни името му. По мое мнение наистина силен аргумент в това „отписване“, е  моралният избор на стихотвореца партийната пропаганда да доминира над стойностите на поезията му. Не разбирам съдническия тон, с който Пр. Димов иска цялото ни съвременно общество да се чувства виновато заради забвението Методиево. Националният поетичен ред изисква високи естетически и морални критерии – пенчославейковските! Според мен поставянето на Д. Методиев всред плеядата творци от всички изкуства, които наистина обитават „Пазарджишките духовни висини“ в едноименната книга, е неправомерно…

С убеждението си да спазваме хигиенична дистанция от Властта, аз съвсем не отричам правото някой да харесва стиховете на „придворните поети“, да изследва пътя им в партийната йерархия, да се концентрира върху дружеските отношения с държавната върхушка (няма значение дали са от антуража на комунистически вожд, на цар Борис Трети или на Бойко Борисов…) Но в същото време трябва да имаме мъжеството да признаем, че в работата на литературния изследовател съществуват исторически оправдани и необходими реабилитации, възкресения на забравени или политически репресирани имена, но има и опити неетични и неестетични, с една дума –  невъзможни. Едно е да мислим идеологически обвързани, но безспорно талантливи автори като Никола Вапцаров или неговия антипод Фани Попова-Мутафова като част от голямата литература, друго е да налагаме в нея средни „пера“, лансирани заради партийни заслуги към съответния режим…

Сполучлив принос за осмисляне историческото значение за сближаване на културите и държавите (в условия на Студена война между Изтока и Запада) чрез международните писателски срещи в София (1977 – 1986), на които идват 880 писатели от 78 страни,  е монографията „Дипломация чрез литература“ на Анжела Димчева. Само невероятен литературен труженик като нея е в състояние да обработи огромния масив на отложените документи, за да се съхрани за поколенията паметта за международните форуми. И тя се справя с мащабната задача, по която работеше от десетилетия, за да напише и защити блестящо дисертационен труд, който днес е факт и като книга. Стройно композирана с академичен увод, в който се дават основанията за необходимостта на аксиологичното изследване, с плътно изложение, с анкета с участниците в Международните срещи и цели 6 приложения, с ценен документален архив. Разбира се, най-важни са интердисциплинарната методология, изчерпателността на изследването (включително анализ на грешките и пропуските от съвременна гледна точка), очертаването на персоналните заслуги за случването и успеха на форума (Любомир Левчев!). Всичко това прави книгата на Анжела Димчева незаобиколима по темата за културната дипломация на България.

И още една амбициозна дама сред критиците. Лалка Павлова ни предлага поредна книга от многотомната си изследователска поредица, дело на изд. „З. Стоянов“ – „Подир знаците на звездното мастило“. Луксозна, изискана и изящна като самата авторка. Жанровата амплитуда на текстовете е литературна критика, но с тяга към литературната история, както точно отбелязва Боян Ангелов. Подобно на критици като самия него или Никола Иванов, авторката постига по-мащабни хоризонти в прочита на съвременните имена… Впечатляват нейни интригуващи, необичайни критически теми: децата и детството, мотивът за тишината… И в тяхното проблемно поле тя съпоставя Таньо Клисуров (Царство му небесно, напусна ни съвсем скоро!) с класически утвърдени имена като Яворов и Вапцаров. Прави задълбочен структурален анализ, открива новите прочити на детството в поезията на Т. Клисуров – онова дете с топор в ръката и демони в душата, което в нашия агресивен век руши традиционните ни представи за серафичната чистота… Съпоставителният прочит на критичката, свързан с налагане на почетното място за старозагорския поет в националния литературен хоризонт е дълбоко мотивиран, в други случаи утвърждаващите патоси ми се струват някак прекалени.

Във втората част на книгата са събрани статии и рецензии, посветени на самата Л. Павлова. Не се отнасят единствено за последните й книги, а са по-разгърнати хронологично. Така се появяват по няколко текста от едни и същи автори: Христо Ганов, Боян Ангелов, Даниела Дочева. Нека видим кое е най-повтарящото се име? Христо Ганов. Л. Павлова занимателно разказва историята на срещата и приятелството си с него, взаимоподдръжката им в годините. Харизматичната поетеса и литературоведка, живееща в Плевен, заслужава и нашето възхищение за многопосочните и многотомни постижения в своята неуморна работа.

През 2023 има значима годишнина, свързана с Роза Боянова – 40-летие от излизането на първата й книга „Жадна вода“. В този смисъл идеята на проф. Росица Йорданова да събере в специален том похвалните рецензии и статии, които са посвещавали на бургаската поетеса и литературни изследователи, и братя и сестри по перо, изглежда навременна. Това е значителна отлика от Л. Павлова и от Пр. Димов, които слагат в приложения към книгите си разделите с оценки на своето творческо дело. Книгата за Роза Боянова е от типа на почетните сборници, познати ни от библиографиите на българските класици, издавани обикновено постмортем. Нека Р. Боянова и нейните почитатели да се порадват на признанието приживе!

Завършвам прегледа на критическите книги на своите сестри по перо. Макар техните имена количествено да отстъпват пред тези на мъжете автори, в никакъв случай не са и на йота по-слаби от тях, напротив – анализирам ги със задоволство, почти с гордост!

 Елена Алекова ни предлага книгата си „Моите срещи с Хасково“. Зад това обичайно, леко безизразно и „регионално“ заглавие ни изненадват срещи с един непознат свят на талантливи творци и на уникална българска природа. Алекова умело вписва писателските имена, свързани с Хасково в ценностната скала на националната поезия. Открива, но и утвърждава „еднословния“ талант на Хубен Стефанов с неговите „мисловни импресии“, доказва мотивирано основанията за възхитата си от силния поетически дух и слог на поета Атанас Капралов, преоткрива дълбините в творчеството на Никола Инджов, към чиито светове се връща нееднократно…

Книгата включва и пътеписи, в които има не само пейзажни откровения, но и публицистични страници, където се сплитат кърджалийските страхотии и злободневни скверни превращения на християнските места в тюрбета… Темата за българщината, нейното заличаване, но и нейното сърцато отстояване, е средищна за „срещите с Хасково“.

Що се отнася до улавянето на дивите красоти на региона, авторката не само е тяхна екзалтирана откривателка, но е използвала оригинален похват – описва ги в своеобразен двуглас с изразителния, но почти непознат пътеписен талант на издателя – хасковлия Александър Паскалев.

Алекова всъщност е родом от с. Мугла в Родопите, макар в новата й книга да я възприемаме като поданик на литературно Хасково. Сред обектите на доклада си обаче откривам един чистокръвен по дух и плът родопчанин – Георги Майоров. Той ни въвлича в „Петото измерение“ с проникването си в „тайния свят зад видимото слово“ на утвърдени и на малкоизвестни автори, голяма част от които са негови родопски земляци. Национално огласените са Здравка Евтимова, Румен Стоянов, Ивайло Диманов, Трендафил Василев, Йото Пацов, Димитър Христов, Петър Андасаров, Георги Ангелов. Други са от Родопите, малко или повече неизвестни за целокупната културна общественост: Георги Гривнев, Антония Серафимова, Ради Радичев, Христо Глухов, Василка Карова-Капарашева, Стоил Миховски… Има доста имена, неогласени в публичното пространство, които Майоров извежда „на светло“. Ето как звучи веруюто му: „Нека и родопските творци да получат по-широк излаз в полето на българската литература и култура и да се четат по целия свят“. Бих искала подобно чудо да се случи с непопулярните даровити автори и книгата да постигне амбицията си. Защото е не просто добронамерена, но и дълбоко искрена в своите високи патоси.

Когато говорим за „регионални“ прочити, списъкът на авторите е най-плътен. Като че ли имената на критиците от Пазарджик видимо преобладават. Вече стана дума за Продрум Димов, но Милен Спасов и фамилният му съименник Георги К. Спасов също са посветили книги на пазарджишки творци. (И в трите случая издателството е „Българска книжница“). М. Спасов ни води на „Срещи с пазарджишки творци“ като Ал. Арнаудов, Ал. Братоев, Ал. Пасков, А. Рашев, Ат. Чолаков, Ат. Шекеров, Гаро Ашикян, Д. Маламски, Ил. Михайлов, К. Галчева, К. Анастасов – Коко, Л. Търкаланов, Марин и Светозара Кузеви, Н. Колев, Ст. Лютаков, Т. Каракашев, Цв. Убинова. Макар да съм родом от Панагюрище, тоест от Средногорието със средищен град  Пазарджик и да се занимавам с литература от половин век, трябва да призная, че познавам само няколко от изброените: Александър Арнаудов, Тодор Каракашев и Цветанка Убинова… Но книгата е създадена именно за да запълни „белите полета“ върху културната карта на Пазарджик, като представи с личен мемоар и множество цветни фотоси събития и фигури на писатели, изследователи-краеведи, педагози, живописци и скулптори, режисьори и актьори, фотографи, не на последно място – създателя на прекрасния фолклорен ансамбъл „Пазарджик“. Четивна и богато илюстрирана, тази малка книжка, в която словото и фотодокументът си съперничат, е елегантно, ненатрапчиво сродяване с културната аура на един български град със завидни духовни постижения!

„Познавахме ги“ (Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата) от Георги К. Спасов ни среща с по-малко имена, но представени с по-разгърнати очерци: д-р Александър Попов, Иван Игнатов, Иван Копривщенов, Николай Антов, проф. Тодор Балкански. Вдъхновен предговор към книгата е написал поетът Иван Есенски. Мисля си, че една от мисиите на критика е – да извежда от „долния свят“ на забравата имена на творци, останали „под вода“ сред огромния книжен поток, който ни залива днес. Залогът за това обаче е самият критик да е авторитетен и четен, иначе няма как да успее да популяризира и наложи своите избраници!.. По всяка вероятност именно затова подзаглавието на книгата включва маркера „пазарджишки“, като загатва, че няма амбиция да ангажира вниманието на целокупната родна публика, а на читателска аудитория с пряко отношение към познаваните личности и съдби. Харесвам тази скромна позиция. Според мен точно тя е гаранция за по-широк интерес, защото живеем във времена на непремерени премиерни славословия на литературни случайници и арогантни платени „ревюта“ в „мрежата“, на тотално сриване на критериите и объркване на ценностите…

„Прелюдии и послеписи /Портрети – отгласи – отговори/“ находчиво е назована най-новата книга на Боян Ангелов, също родом от Средногорието и с афинитет към имена от регионалното съзвездие. В нея той ни дава образец за това как трябва да се пише критика днес. И как неусетно литературната критика може да премине в граждански протест срещу язвите на обществото! „Отговорите“ на критика на болезнените проблеми за опазването на българския език като свещен, а не като преподаван скудоумно като „чужд“ отекват в гневния му възглас „Непротивоконституционствувателствувайте“, в саркастични заглавия на интервюта като „Абсурден бал с гротескни маски“, „Ярките звезди често са станиолени слънца“, „Ние сме толерантни, а езикът на омразата е тумор в обществото“… Навсякъде критикът е с „жарка“ (по панагюрски) и безапелационна (по пенчославейковски) социална и националноотговорна позиция.

В раздел „Портрети“ откриваме приносни прочити за жизнетворческите друми на Марко Балабанов и Нешо Бончев (по същество за завършени студии), Антон Страшимиров и Асен Златаров – Аура, както и за майчински добронамерената към младите и безпощадна към литературните „насекоми“ Благовеста Касабова.  Б. Ангелов прави и типологично сравнение на двамата големи „Веселиновци“ на Пирдоп – Тодор Влайков с псевдонима му Веселин и Веселин Андреев. Един от удивителните портрети е  „Трагизмът на идеала“, вникващ дълбинно в съдбата на автора на „Партизански песни“. Целият очерк за автора на „Партизански песни“ е образцов пример как днес да се мислят „левите“ поети. Без да се спестява истината за драматичната им орис в тоталитарния режим, без да се прикрива жестокостта на сатрапите му, но и без да се отричат стоически отстояваните им идеи!

Плътни са и по-кратките рецензии, уловили портретните релефи на съвременни творци като Христо Славов, Елка Няголова, Анжела Димчева… Сред тях бих откроила този на Христо Славов, който прилича на многостенен кристал, пречупващ светлините на разнопосочните му приноси – писателски, издателски, фотографски… За мен най-ценното е умението на Б. Ангелов да тълкува жизнебитието на авторите, ползвайки така специфичната в погледа му философска категориалност, благодарение на която открива кантиански подход в погледа на Хр. Славов към наглед обикновени земни форми. В същото време в „Пробив“ откриваме разсъждения, плод на изстрадан опит, с който се идентифицираме поколенчески. Великолепно е краткото му есе за „Дървото на надеждата“, израсло чудодейно из пепелищата на Хирошима. Този текст е достатъчен, за да го докаже като майстор и в есеистичния жанр.

Никола Иванов за мен е истински литературен човек. В неговия критически подход няма място за съждения от извънлитературен, политически характер. Той може би е най-действеният оперативен критик днес. И по всяка вероятност последният, който чете надлежно, цялостно и всеотдайно литературата, както неговите колеги го правехме някъде през 80-те и 90-те, преди да се оттеглим в литературната история и документалистиката. В годините се натрупаха неговите впечатляващи поредици литературнокритически статии и студии и днес пред нас е „Подреждане на балната зала“ – книга 6. (Другата авторска поредица е „Предговори“, засега от 4 заглавия). Мисля си, че дори когато използва интердисциплинарно, културологично заглавие като „Музеи на български писатели“, Н. Иванов си остава верен на строго литературното разбиране за музея като храм на словото! А музеят по същност, обхват и функция всъщност е по-различно място. Зная това от многолетния си опит в НЛМ.

Но като че ли Н. Иванов търси жанровата чистота на текстовете си, още когато определя „балните зали“ като литературнокритически, макар на места да се вижда отчетливата трансформация на Залата в литературноисторическа… Това всъщност е умение не само за разбиране и адекватно интерпретиране на млади творци от други поколения, а и за издигането им в по-висок ранг, за приобщаване към надвременното. Имам предвид рано напусналия ни поет Ивайло Иванов или автора на „Трънски разкази“ Петър Делчев. По умението му да превърне регионалното в национално той е съпоставен не само с „Пернишки разкази“ на Здравка Евтимова, но и с майстори на късия разказ като Елин Пелин и Йовков.

Защо вярваме на критическата му преценка, когато открива и ни посочва пропуснати имена и творби и категорично ги вписва в престижния христоматиен ред на литературата? Ще забележим, че по страниците му има твърде много преразкази – анотации и поетически цитати от влезлите в балната зала творци. И може прибързано да отсъдим, че това се дължи на недостиг на аналитичност. Всъщност Н. Иванов прави т. нар. близък прочит на избраните автори, придържа се плътно към текстовете, сякаш се бои да не строи самоцелни критически тези. Критикът следва прецизна технология на прочита, която оправдава и осмисля многото цитати на знакови откъси, целящи да ни убедят в качествата на автора…  Те са своеобразна христоматия за все повечето читатели, които не познават изходните текстове. Следват елегантни коментари на словесните образци, а оценката идва накрая, за да се посочи и мястото на изследвания автор в балната зала на българската литература. Апропо, балната зала е условно название, защото в родните предели тя прилича много повече на бойно поле, нежели на галантен салон, както ни бе предупредил още пионерът на родната критика Нешо Бончев.

Хронологичният обхват на интерпретираните от Н. Иванов автори е от 20-те до 70-те години на ХХ век. Така имена на класиците се срещат с „белите врани“ като Палми Ранчев и Методи Джонев, с „тихи поети“ като Янаки Петров, с поети и преводачи емигранти като Георги Белев… Обединяващото в този разнообразен подбор е чистотата, хуманизмът, детското сърце, дори когато не става дума за автори на детска литература.

Мнозина утвърдени изследователи са посветили вдъхновени страници на делото на изключителния поет и гражданин Иван Динков, но когато днес го споменем, първото критическо име, с което го свързваме, е това на Никола Иванов. Може да се каже, че той е избрал като своя мисия апологията на поета! Затова с неистова страст ни преподава „Уроците на Иван Динков“ в едноименната си книга! И отново чрез гореспоменатия подход – първата част е аналитична, втората антологична – стихотворения – образци из стихосбирките на Ив. Динков, наредени в хронологичен ред. В първата част откриваме изповед за литературнокритическите критерии на автора. Тя настоява за живата днес литературна критика, спори с отрицателите й, прави своеобразна 10-бална скала на литературните постижения на поети и белетристи – от стихоплетците до гениалните.

За Н. Иванов Ив. Динков е „не поет, а поетище“, „един от стожерите на българската литература, един от пазителите на нейните скрижали“, „машина за метафори“, сравним с гении като Ботев и Яворов… Дори да не можем да приемем това за допустимо, няма как да не се възхитим от пиетета на критика пред „неговия“ класик. Така уроците на Иван Динков се превръщат и в уроци на Никола Иванов – уроци по критическо проникновение и дързост да се опиташ да преподредиш не само балната зала, но и пантеона на българската литература.

Стигаме и до най-младия колега по критическо перо – Петър Михайлов с книгата „ОРЕС (Очерци, рецензии, етюди, статии върху съвременната българска литература.“) Едва ли в СБП го познават по име и творчество, затова бързам да подчертая, че този млад човек се е учил от най-добрите: любим преподавател в СУ му е бил проф. Симеон Янев, сред първоучителите му са проф. Никола Георгиев, проф. Дора Колева, доц. Вихрен Чернокожев. Той не само пише, но и се школува във висок ценностен критерий, морален избор и майсторство на критическия изказ именно от тях!

За мен е знакова и почитта на П. Михайлов към проф. Милена Цанева – еталон по вникване в световете на Патриарха на литературата ни и не само. Думите, с които младият ни колега я характеризира, са и мое критическо верую: „Погледът на Милена Цанева бяга от идеологическия изказ, така заразен за времето на нейния дебют в българското литературознание – първите й статии са публикувани през 1959 г. И успява да го удържи в руслото на високото, естетическото, научно адекватно споделяне за литературните събития, процеси, поетови и писателски личности“. Аз също съм щастлива, че имам учителка като проф. Цанева и ще  я зарадвам на нейните почтени 90 лета, като й посветя предстоящата си книга „Вселената ВАЗОВ“…

Ако Н. Иванов е озаглавил втората си книга „Уроците на Иван Пейчев“, според мен П. Михайлов би могъл да постави под общ знаменател очерците си и да ги озаглави: „Уроците на Валери Петров“, „Уроците на проф. Милена Цанева“, „Уроците на Мерсия Макдермот“ и т.н. Колко различна и толерантна е гледната му точка към политическите обвързаности на класиците ни от тази но по-старото поколение критици, когато подчертава, че В. Петров е верен на „левите си уклони“, но това не му пречи да засвидетелства уважение към Блага Димитрова, когато са политически опоненти. Няма „фронтова“ политическа линия между големите, литературата побеждава партийните пристрастия –  това е позицията на истинския критик! В същото време той решително не приема за достоверен факта, че аристократичният проф. Симеон Хаджикосев е бил доносник на ДС, дори това да твърди зловредната мълва…

Когато пише рецензии, П. Михайлов внимателно подбира книгите-явления и книгите-приноси, не се нахвърля с „ловна“ страст на всичко наглед изкусително, което се появява на литературната стъгда… Очерците му за Ал. Вутимски, Ал. Геров, Недялко Йорданов и споменатите любими университетски преподаватели, са забележителни. Неговото истинско призвание обаче е вмислянето в литературноисторическите фигури, „архивирани“ от културното безхаберие или от политическите режими, превърнати в непростимо забравени или трайно подценявани имена. Безспорни са приносите му в преоткриването на плеяда женски имена като Яна Язова, Санда Йовчева, Вела Благоева, Евгения Димитрова, заради които спори дори с корифеи на литисторията ни като проф. Светлозар Игов!

Не бих определила Панко Анчев като литературен критик, защото той е литературен мислител! Вдъхновяваща е тезата му, изречена (и доказана с примери) в „Литературата и преображенията в общественото съзнание“, че: „литературата свидетелства и изразява явления и идеи в обществото, преди то самото да ги е осъзнало и да е започнало да се вглежда в тях…“, обследва своеобразните „зони на ускорение“, формирани в преходните епохи, които със свръхчувствителните си „сензори“ долавя първо литературата.

Харесвам противостоенето му срещу отричаната от редица изследователи връзка и приемственост между средновековната и модерната литератури! Панко Анчев дръзва да опонира на учени като проф. Боян Пенев, Гео Милев, та до Боян Ничев и Георги Д. Гачев в убеждението им, че средновековната литература не е художествена. Подобна полемичност е чиста проба пенчославейковска…

Особено значим е прочитът на критика на „Чудото на 60-те години на ХХ век в българската литература“. В него се рушат евтини политкоректни постановки, правят се „еретични“ съпоставки между могъщия поток на произведения и идеи в България, в СССР и Западна Европа – с проникновението, че „човечеството е изправено пред предизвикателството да се види и осъзнае като едно цяло…“ Впечатляващ е анализът на 60-те като край на епохата на Просвещението и залез на буржоазно-капиталистическата система, като „отказ от просвещенската парадигма на разума и навлизане в неолибералната парадигма на егото“, освободено от почти всичките си задръжки…

Що се отнася до българския писател, през 60-те той се изживява като част от човечеството. И отново се появява фигурата на Л. Левчев, чиято поезия „първа открива и показва здравите връзки, чрез които българският свят се включва без комплекси и предразсъдъци в потока на световните дела“. До него се нареждат поетите Вл. Башев, Ст. Цанев, К. Павлов, Н. Инджов, А. Германов, М. Берберов, разказвачът Васил Попов… Историческата проза също изживява огромен разцвет благодарение на обществения интерес към националната тема, към измеренията на патриотичното. Бум изживява и литературната критика, в която се извършва истинска „революция“, благодарение на която писателите се мислят не само като певци на личните си светове, но като свидетели и изразители на обществените явления! С философска дълбочина и включване в литературата в контекста на националната история се откроява името на Цветан Стоянов, „най-големият мислител от втората половина на ХХ век“. П. Анчев назовава книгата на Иван Мешеков „Ляво поколение“ блестяща, възхищава се от проникновенията на Иван Хаджийски, така че не е трудно да изброим учителите му, както и да признаем, че в някои отношения може би ги е достигнал… Със смелите си, често изненадващи, но винаги блестящи анализационни обрати. Като този в главата „Съзнанието на буржоазния човек и литературата“, описваща раждането на революциите, когато неочаквано е въведена фигурата на „буржоазния човек от епохата на социализма“! Какъв противовес и провокация към идеологическите и социологически клишета, с които традиционно бива характеризирана т. нар. тоталитарна епоха на НРБ…

Ярък е всеки ред от книгата „Литературата като обществено съзнание“, включително финалът, посветен на мемоаристиката, с характерното подзаглавие „Вариации върху теми от „Път през годините“ на Константин Константинов“. Тук словото сякаш постига полифоничната многозвучност на музикална партитура.

 

 

ДРАМАТУРГИЯ

 

Представените книги в този раздел са 4. Струва ми се редно да започна с дамата, още повече тя е единствена сред тазгодишните драматурзи. Магда Борисова ни представя „Най-най куклени пиеси“ (За деца от 3 до 103), като и 4-те текста, и оформлението на корицата са нейни. Пиесите си младата авторка е създала за две години –  от 2021 до 2023 г. И вече е успяла да спечели конкурса на БНР за радиопиеса със своята прекрасна „Хипоприказка“, както и да получи награда за „Авторски прочит“ на Международния фестивал „Друмеви театрални празници“ с „Кай, тигърът от шуменското езеро“. Но най-голямата награда за един творец е интересът на зрителите и читателите, удоволственото им въвличане в приказните светове чрез театралната игра. Куклените пиеси на М. Борисова несъмнено го постигат. С богатото въображение и безспорно словомайсторство, които я сродяват с ненадминатата ни детска писателка –  Дора Габе. За мен като професионално изкушен литературен историк най-интересни са „Баснословни приключеня“ – заради артистичното изпитание да боравиш с дълбоките афористични пластове в басните на трудния, философичен и сатиричен класик Стоян Михайловски, като едновременно с това бъдеш понятен, благозвучен и интригуващ за най-малките. Но …авторката е театрална магьосница, сякаш призвана да изкуши децата, доведени от родителите си на нейните спектакли, към сцените на голямото изкуство. Малчуганите, запленени от куклените й пиеси, завинаги са спечелени като почитатели на Театъра! Затова запомнете името Магда Борисова! С него не ще се случи онова, което в духа на суровия Ст. Михайловски по собствените й думи очаква всяко бездарие: „…всяка слава без дарби и заложби е лъжовна и скоро се превръща в гавра всенародна“…

Истинна, а не лъжовна е и драматургичната слава на Златимир Коларов, събрал своите „Сценарни вариации“ в книга трета – сценарии за документални филми. Тежък е жанрът, съвместяващ съвестното научно дирене и многопластова биографична информация с понятния прочит и динамичен киноезик. Мисля си, че проф. Коларов притежава комплекс от качества, които го сродяват с патрона на Дружеството на писателите лекари и му гарантират успех във всички жанрове, към които посяга. Надарен е с методичен ум и хуманно сърце на медик, с разказваческо майсторство, с доказана опитност на сценарист в киното (благодарение и на съратничеството с режисьорката Валентина Фиданова-Коларова). Успех са и неговите 9 сценарии „за достойни българи“. Първият е „Триптих за Димитър Димов“, следва „Почит към Иван Динков“, третият е посветен на Ангел Каралийчев и носи заглавието „Сълзи от мастило“, перифраза на знаменитата му приказка „Майчина сълза“. Това са сценариите, вдъхновени от големите български белетрист и приказник, както и от мрачния гений на поета Иван Динков. Навсякъде сценаристът е постигнал баланс на визия и слово, изградил е цялостните съдбини и творчески приноси на героите си, при това без да премълчава драматичните обрати в битието им при тоталитарните режими, без да пропуска и недоизяснените, щекотливи биографични моменти, предадени обаче със забележителен финес и отказ от евтина атрактивност… В галерията достойни българи, създадена от проф. Коларов и неговия екип, очаквано място заемат и несправедливо забравени имена на негови колеги, занимавали въображението му от детството – д-р Стефан Черкезов, загинал от обгаряния при спасяването на 47 души от горящ автобус през 1963 г., съседът му „чичо Илия“ – ген. Илия Дончев, увлякъл огнеборците в смъртноопасната мисия да изгасят горящия танкер „Ерма“, натоварен с хиляди тонове нефт и да предотвратят с риск за живота си взиривяването му и нечувана катастрофа на пристанището, заводите и жилищните сгради на брега, които биха последвали; не по-малко героичният „Бранител на Добрич“ (от бомбардировките на руски миноносец през Първата световна война) – кап. Георги Радков… Поразителен е и образът на „Митко“ от едноименния сценарий, чийто герой е персонификация на непобедимия човешки дух, обитаващ тяло с ампутирани крака… Димитър Андонов от гр. Девня е 24-каратов боец, устоял на безрадостната си съдба, нещо повече – отстояващ правата на хора в неравностойно положение. Един герой, открит за нас с професионалното вдъхновение на медика Златомир Коларов.

Струва ми се, че заслугата сред неговите образи да има и една достойна българка, е на съпругата му  –  режисьорката, в случая и съсценаристка –  Валентина Фиданова… Става дума за документалния филм за първата българка, световна рекордьорка по лека атлетика – голямата Йорданка Благоева, многократна национална, олимпийска и световна шампионка на висок скок. След този сценарий тя няма как да не заеме мястото си и в продължението на моите „Бележити жени на/за България“! Що се отнася до сценариите Коларови, вярвам че и онези, които още не са заснети и наградени, ще получат за реализация. Публикуването им в сборника „Сценарни вариации“ е предизвестие и шанс за това.

Другите двама драматурзи, представили свои творби, са Банко П. Банков и Александър Хаджихристов – син. Първият е утвърдено име, автор на няколкостотин произведени във всички литературни жанрове, носител на множество национални награди – за детска, за научнопопулярна литература, за белетристика, за драматургия. С първата пиеса, дала заглавието на сборника с пиеса за възрастни и с детска радиопиеса – „Недописана страница“, той вече е лауреат на първото издание на конкурса за българска драматургия „Антон Страшимиров“ – Разград, 2022. Книжното тяло на пиесата е ущедрено от проникновен предговор на Благовеста Касабова, която тази година празнува висок юбилей!..

За втория драматург не знаем много, а и той не ни улеснява в съставянето на биографичния му профил, защото е оставил корицата на книгата, озаглавена недотам драматургично „Песента на сърцето за съдбата на душата“, без дори най-кратка справка за автора и творчеството му. Все пак уточнението „Хаджихристов – син“ ни подсказва, че това е потомък на един от съзвездието на старозагорските поети – Иван Хаджихристов. Задължаващо родство!

Има все пак има общо между  Банко Банков и Хаджихристов – син. Зад на пръв поглед битови сюжети, се разкриват мащабни исторически, дори вселенски хоризонти. Подзаглавието на пиесата на Ал. Хаджихристов е „Трактовка на Библията според автора“. Неподправено чувство за хумор пронизва сценичната драма (с игрова размяна на души и роли) между Мъжа – Жената, „режисирани“ от Дявола и Бога. Библейската рамка не е попречила на жизнената сочност на сцените, не ги е свела и изсушила до канонична схема.

Банко П. Банков е по-близък до реалните житейски параметри на времето след т. нар. демократичен преход, на драматичната смяна на режимите, поколенията с техните мирогледни позиции и сякаш непримирими противостоения. Зорка, проницателна и богата е гледната точка на драматурга – съвременник и тълкувател на процесите. Тя не щади нито тоталитарния, нито посттоталитарния режим, но едновременно с това запазва ведрата си усмивка и оставя финала отворен към светлината. Избрал сложен политически и морален казус като център на драматургичното действие, авторът го разрешава със завидна дълбочина и сценична похватност. Диалогът е брилянтен, езикът – индивидуализиран до нюанс. „Недописана страница“ на Банко П. Банков красноречиво дописва щедрата му и успешна творческа библиография, доказва го като един от безспорните съвременни драматурзи на България!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post КАТЕГОРИЯ РАЗКАЗ – СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ
Next post КАТЕГОРИЯ ПУБЛИЦИСТИКА – ИВА НИКОЛОВА