АНГЕЛИНА ЖЕКОВА
ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА – ГРИЖА И ОТГОВОРНОСТ
Самото понятие детска литература съдържа в себе си спецификата на този органически дял от общата художествена литература. Двата компонента очертават рамките и характеристиката на произведенията от този дял на художествената словесност: литература за деца. Истинските автори за деца знаят, че това е сериозен творчески процес. Неслучайно само майсторите в поезията за деца отдават творческите си сили на едни от най-трудните, но необходими жанрови форми за ранна детска възраст – залъгалката и броилката (да си припомним Асен Разцветников и Дора Габе). Всеизвестна е максимата, че за деца трябва да се пише като за възрастни, само че по-добре. Изисква се грижа и отговорност за създаденото, което да докосне детето, да го накара да види себе си днес и какво иска да бъде утре. С такава нагласа и убеждение започнах четенето на издадените през 2023 година книги за деца.
Сборникът на Анита Тарасeвич „Жабки зелени” (ИК „Труд”) среща читателя с околния свят по един оригинален начин. Дали описва магданоз, коте, куче, лапад, гъсеничка, жабка, ежко, „бандата” комари или костенурка, поетесата изгражда образа живо и интригуващо. При това с топло отношение, което завладява и детето.
Гледай, сива костенурка /край пътеката топурка./ Май под здравата черупка /тя тревица свежа хрупка./ Хрупкай, мила, пак остана – /имаш цялата поляна. (Костенурка)
Запомня се молбата на поетесата към децата да не солят толкова много яденето си, защото морето ще остане безсолно, а това ще бъде трагедия за неговите обитатели. Интересно подбраните теми са реализирани по достъпен начин, съобразен с малкия житейски опит на читателя.
В поезията на Анита Тарасeвич детето не е само наблюдател. Често то е двигателят на действието: „Художник”, „Жабки”, „Магданоз”… За възприемането на творбите спомага намереният верен езиков начин за общуване с читателя, спазването на ритмиката и не на последно място – звучните, точни и интересни рими.
Борко Бърборко (Борислав Ганчев) е представил 4 книги, издадени от ИК „Скорпио”: „Меца младоженка”, „Разкъсаната черга” и два сборника с гатанки „Аз съм Досетливко”. Първите две съдържат приказки в стихопроза. Героите са познати на децата (Меца, Вълчо, Лиса, магарето Марко, Свинка), които уж се стремят да променят себе си и начина си на живот, но в края Мецана пак си е дебелана, големецът Марко си е пак глупавото магаре, Вълчо единакът се връща в глутницата. Мерената реч сякаш ускорява развитието на случката, което поддържа вниманието и интереса на детето. Моралният извод е поднесен естествено, без да се натрапва. Детето само разбира, че разкъсаната черга не е донесла богатство за никой от братята. В цикъла „Морски приказки” героите са по-различни: тюленче, делфин, пингвинче. Обединява ги желанието да пораснат, да извършат геройство и всички да им се възхищават. Това ги приближава до детската душевност. Борислав Ганчев е включил и две „Приказки любими, претворени в рими”. И докато „Сливи за смет” е запазила своето нравствено и емоционално внушение, то при „Майчина сълза” на Ангел Каралийчев „претворената” приказка е изгубила и красотата, и силата на въздействие.
Двата сборника с гатанки за пореден път доказват, че авторът е овладял тази трудна жанрова форма. Гатанките му са отражение на заобикалящия детето свят: учение, игри, спорт, мечти, професии, здраве… – организирани в 20 тематични кръга. Класическият модел, завършващ с въпроса „Що е то?”, се редува с гатанки, в които търсеният отговор е част от поетичния текст.
Нека да вали и духа! / Не ме плашат сняг, вихрушки… /Че на топличко и сухо /са краката ми с ……….. .(ботушки)
Сборникът „Зима” на Галина Божилова ни среща с един поет, който е потопен в красотата на природата и неговият предпочитан сезон е белокосата, блестяща зима. Очакваният от малчуганите „разкошен, пухкав сняг“ е видян и през погледа на други: за мишлето той е сирене, а за котето е мляко с ориз („Сняг”). Понякога стиховете са породени от пейзажа, който поетесата „снима” в момента, но понякога това е живият спомен от детството. Галина Божилова не го крие, напротив – тя споделя с читателя си, че вече е пораснала, „пише за деца”, дори уточнява професията си – „писател е и журналист”, но бърза да добави, че „детството е в нея, с всеки нов, изписан лист”. И това не е флиртуване с малкия читател. Достатъчно е да прочетем „Разходка”, „Като свещичка”, „Роднини”, „Шапка”, „В парка”, за да усетим сливането с детския поглед и възприемане. Обикновено използваните дълги стихове (над 12/14 срички) не са за предпочитане и в класическата, и в съвременната поезия за деца, тъй като затрудняват малкия читател, да не говорим за слушател, при възприемането и осмислянето на текста. Затова бих отбелязала като истински постижения на поетесата стихотворения като „Клонче” и „Мече”, които завладяват с краткия стих, точната, интересна рима и емоционалната си плътност. Като се добави и художественото оформление, което също е на Галина Божилова, можем да определим стихосбирката „Зима” като сполука за авторката.
Книгата на Евгения Миловска „Приказки за Мърко и Джаф” запознава читателя с приключенията, пакостите и поразиите на двамата приятели – котето Мърко и кучето Джаф, за които разказва Ивовата майка. Всъщност историята започва съвсем обикновено – принудена дълго-дълго да храни злоядия си син Иво, майката прибягва до познатото средство – разказване на приказка, а темата на всяка от тях се определя от Иво. Интересна е композицията на творбата: редуване на картини от живота на семейството на Иво, заедно с баба и дядо, с приказните приключения на Мърко и Джаф. Следва кратък коментар върху разказаната случка или възникнал въпрос за поведението на героите. Свързващо звено на отделните моменти е поставянета на темата за бъдещата приказка. Такава организация на повествованието дава възможност на авторката да реализира възпитателните си задачи във връзка с поведението на детето, без да се натрапва със скучни нравоучения. Благодарение на приключенията на героите тя говори за нравствените добродетели: честност, доброта, силата да признаеш вината си, силата на приятелството, готовност да помогнеш на изпадналия в беда и др.
Иван Вунчев е озаглавил стихосбирката си „Мили весели дечица”, явно за да заяви своето топло чувство към малките си читатели и то наистина се усеща. Той ги води сред природата, показва им нейната красота през различните сезони, сам възкликва „Колко е красиво!” и очаква неговото чувство да премине и оцвети детското възприятие. Но самите деца не са част от творбата, дори когато „стягат ските”, „цял ден плъзгат се, играят” или „сладко спят си… чак до утро в ранина”. Пейзажът, емоционално пресъздаден от Иван Вунчев, често остава настрана от светоусещането на малките „мили весели дечица”. Например в „Есенна мъгла”, тя, мъглата, „носи самотата над чувства и над сетива”, след което четем: „Пълзи безчувствено студена / над спящи хълми и поля…” Емоционално-образният рисунък е за съвсем друг адресат.
Неуточнен е адресатът и в книгата на Илина Кирина „Приказки за българските владетели”. Авторката се е водела от родолюбиви подбуди, разказвайки за Великите владетели на Първото българско царство: кан Омуртаг, княз Борис І, цар Симеон Велики, цар Петър, цар Самуил. Сред тях се открояват имената на Светите братя Кирил и Методий. И това е чудесно! Към познатите от учебниците факти тя добавя и нещо ново, но потопено в приказната фабула, то си остава просто там. По-големите читатели биха направили справка за имената Църхо и Страхота, с които се наричат помежду си Солунските братя, но за по-малките това внася излишно объркване. Да не говорим за употребените титли на държавните мъже от онова време, които не са обяснени. Въпреки това приказките, които по традиция разказва бабата, са извор на родолюбие и гордост от едно героично съзидателно минало на народа ни. Интересен е образът на Джордж – момчето с български корен, присаден на чужда земя. Не мога да преценя с какво чувство го възприема съвременното българско дете – съчувствие или завист, а авторката не ни помага да разберем.
Катерина Кирянова е познато име в литературата за деца. Този път се представя с малката книжка „Римувани приказки”. Четирите приказки с нищо не надскачат познатите ни вече нейни творби. Самите им заглавия като че говорят за тяхната непретенциозност: Случка с куче, Случка с коте, Случка с мече. Както може да се предположи, това са малко тъжни, но завършващи добре истории. По-различна е четвъртата приказка „Невидимият звяр“. Това е една весела история за войната на Зайовата чета с неприятеля – „много зъл и страшен звяр”, който се оказва един обикновен комар.
Още със заглавието „Живи дрехи” Магда Борисова привлича вниманието на детето и провокира въображението му – какви са те, от кое ли приказно царство се купуват, само за принцеси ли са… Но въпросите секват след като лекарят открива алергията на Магда и разкрива нейния причинител. Оттук започва по-интересният и от приказка разказ за естествените материи, от които трябва да бъдат нашите дрехи. Увлекателно авторката споделя как се добива коприната, вълнения и памучния плат, как се използва конопа и гъшия пух… Разказва за тъкани, които се получават от бамбук, водорасли, соеви зърна. Приказната атмосфера превръща делничните истини в нещо необикновено, защото е разказано я от пеперудата, я от овцата, я от гъската. Знания, поднесени леко и интригуващо. В края на книгата са приложени илюстрации за източниците на нишки за „живите” дрехи, както и мостри от вълнена, копринена, ленена и памучна тъкан.
Мариана Добрева и Борислав Мирчев представят приказката–поема „Чудна горска веселба”. Тя среща читателя с любимите горски приятели, които бързат да се присъединят към веселия празник. На всеки от героите авторката е отделила достатъчно внимание, а описанието става словесната основа за песните на композитора Борислав Мирчев. Настроението е ведро, детето се потапя в атмосферата и дори не забелязва неточните рими, които при пеене почти не се усещат. Но както често става, не всички са поканени на горския празник. Не, това не е „сладкото Червейче”, а малкото вълче:
Чакайте! Какво се случва? /Там, във горската ми къща / няма как да разбера, / че се готви веселба. (Други използвани рими за веселба – „кавга”, „уста”).
Към книгата е прибавен диск с десетте песни на Борислав Мирчев, в изпълнение на вокална група „Смехоранчета”.
Макар че поетесата Мария Маринова е избрала заглавие „Горско представление”, стихотворенията с горска тематика са само две-три. В останалите са пресъздадени вълненията, игрите и „бедите” на Детето. И то не от някой, който го наблюдава отстрани или отвисоко, а споделени от самото него. Първоличната форма придава искреност на изповедта за преживяното или пък на сериозните умозаключения, до които достига сам героят. Слушаш, слушаш заръките на мама, но ти е ясно: „без да се изцапаш цял, / все едно не си играл”. Важно решение взима и палавникът, който почти не е виновен за счупената ваза („Който лъже”), но вижда, че нослето му май почва да се удължава: „…на мама всичко ще призная / така ще си спася нослето!” Мария Маринова познава децата, умението им да одухотворят всичко около себе си. Затова съвсем естествено те разговарят с дъжда, с мишката, с врабчето, с Мечо, водени от желанието и те да посъветват или да упрекнат някого. В стихотворенията си поетесата обича да включва и задачки за развитието на вниманието ( „Баба Тодора”, „Отзад-напред”), да провокира детското мислене и въображение – и всичко това с добре овладяна ритмика на стиха и звучни рими.
Както сам отбелязва Милен Иванов, книгата му „Сълзата на вълка” е създадена за читатели от 6 до 66-годишна възраст. Повествованието се води от Котьо Смотьо и това недвусмислено определя романа към литературата за деца. В същото време сериозната проблематика и включването на необикновени персонажи го отнася към друга възрастова граница. Но детското любопитство и желание да се докосне до страшния свят на голямата фантазия повеждат малкия читател да съпреживее страховете на Котьо и опасностите, през които трябва да премине той с приятелите си: кучето Пенчо, котаракът Мандахуц и Светла. Облягайки се на най-доброто от фолклора – наш и славянски и на освободеното си въображение, Милен Иванов внушава на читателя си изконни истини за живота: какво е воля, приятелство, героизъм и най-важното: да правиш добрини за другите – това е смисълът на живота. Отговорите на тези въпроси са разпръснати из романа и се преповтарят в различни ситуации и от различни герои, което ги прави убедителни. Романът зарежда с оптимизъм и самоувереност, защото „щом някой е дошъл на тази земя, значи е важен, специален е!” Трябва да повярваш на себе си („Аз мога! Искам! И ще го направя!”), трябва ти тази вяра в доброто, за да успееш. Това казва и Маг Боян: „Живата вода – това е вярата. Няма ли вяра, няма живот!” Колко необходими са тези истини в нашия агресивен свят! Обичта към приятеля Гошко, заради спасението на когото преодолява всички изпитания, превръща Котьо Смотьо в красив котарак – типичната развръзка за фантастичните приказки тук звучи обосновано. Като роман за деца „Сълзата на вълка” е спазил най-доброто от характеристиката на приключенското четиво. Същевременно повдига въпроси за възпитанието на подрастващите и отношението на порасналите към тях.
Книжката на Милко Марков „Сладкомол” представя един отрязък от всекидневието на малкия първокласник Боян. Игри на двора, игри с маминия смартфон и предстояща подготовка по четене за „изходното ниво” в училище. За да избегне прекия дидактизъм, Милко Марков прибягва до познатия и ефектен похват – вмъкване на съня в реалистичния рисунък. Дълбокото разочарование да не получиш желания сладкиш, защото не можеш да прочетеш етикета му, може би ще промени отношението на малчугана към задълженията му. Всъщност това е подзаглавието на книжката: „Който не знае да чете, сладко няма да яде”. Върху това може да размишлява малкият читател, докато оцветява страница след страница.
Милко Марков е представил и книгата „Дядо Коледа, цветето коледниче и котаракът Милчо”, която е само за дискусията.
В приказната си повест „Тадуф” Павлина Павлова предлага на читателите си една вълнуваща поредица от случки със странното момче Тадуф и неговите приятели. Между тях се откроява долетелият (всъщност пренесен в клетка) от далечните Галапагоски острови синьокрак рибояд, наричан от Тадуф Синьоботушко, на чието спасение е подчинен сюжетът на творбата. Има за какво да си разказват двамата, все интересни и непознати неща за единия от тях. И макар че действието се развива в незнайна, приказна страна, малкият читател открива своето семейство, своите близки, без които животът му е невъзможен. Детската наивност и неопитност се преодоляват постепенно с помощта на големите, преди всичко на Баба, която винаги има готови съвети и дори правила. В езика на героите детето долавя свои може би позабравени думи или изрази: фчела, мухуху, буболецам, което го приобщава към случващото се. Надявам се, че на въпроса дали им е харесала повестта, децата биха отговорили като Синьоботушко: „Много даже! Дори повече от даже!“
Двете книжки на Стефка Данева я разкриват като грижовен учител и приятел на децата. Стихотворенията са изворчета на знание за околния свят. Неслучайно едната книга носи заглавие „По Млечния път”. В нея поетесата беседва не само за близките на детето обекти: гората, реката, цветята (от едноименните стихотворения), но и за далечния Космос. Самото слънце („Слънчовите планети”) ни запознава със своите деца – планетите, показани с най-характерните им белези. Понякога обаче фактите изместват поезията. Така е в стихотворенията „Първият космонавт”, „Българските космонавти”, „На Луната”. По-различна е книжката „Училище „Наука”. Използвайки приказната фабула, Стефка Данева показва необходимостта от наука чрез думите и действията на горските жители, обичаните от децата художествени герои. Те дружно строят горското училище, за да „дойде пременен / първият учебен ден”.
Приказната повест на Фани Цуракова „Фетко” проследява изпълнените с напрежение приключения на домашното порче Фетко. Напуснал спокойния и уютен дом, където е обгрижван от малката си стопанка Тончето, Фетко се озовава в един непознат за него свят, който крие много опасности. Читателят прави несъзнателно паралел в композицията на тази повест с класическата вече анималистична повест на Емилиян Станев „През води и гори”. „Фетко” не е просто приказка за горските обитатели, а разказ за изпълнения им с опасности живот. Реалистичният рисунък се налага над приказния: порчето не се връща при Тончето, както приказката би предпочела. Фетко остава верен на натурата си и в края на пътешествието го виждаме да лови мишки за своята съжителка Поорет, „тъмнокафяв изящен женски пор” и заедно да отглеждат много поколения порчета.
И в последните си две книги Цвета Брестничка си остава любимият детски разказвач, независимо дали в проза или в мерена реч. В книгата „Костенурко иска да лети” авторката убеждава децата, че и най-смелите мечти могат да се сбъднат, стига да си смел и да вярваш в себе си. Разбира се, нужна е и малко помощ от по-опитен приятел. Костенурко полетява на гърба на орлето, а после го разхожда върху корубата си по зелената поляна, за което крилатото приятелче е мечтало.
„Раче юначе” е стихотворна приказка за един странен подводен свят. Поетесата прави чудесна сплав от позната на детето обстановка с непознати герои. Действието се развива в „хол със кресла и бюфет / и маса с покривка, / и ваза с букет.” Именно тук попада рачето, при добродушните стопани – двойката риби-балони и приключенията започват. Динамиката на стиха съвпада с динамиката на действието. Героят печели симпатиите на читателя със своята неподправеност на поведението – едно палаво, добро дете, но с рачешка опашка. А когато смело защитава своите домакини и прогонва акулата от уютния им дом, получава заслужена похвала: „Не си като друг! Ти си истинско чудо!“
Представените творби от 2023 година в повечето случаи показват грижа и отговорност към задачите на литературата за деца: обогатяване на познанията за околния свят и възпитаване на човешки добродетели, при това с богат художествен език.
ХУМОР И САТИРА
Ще бъда кратка в коментара си за книгите от раздела „Хумор и сатира”. Не защото нямам чувство за хумор, но смятам, че хуморът трябва да завладява читателя със своята спонтанност и той да отреагира естествено, без да употребява усилия, сякаш се бори с интегрално уравнение, за да достигне до вложения замисъл.
С удоволствие прочетох сборника на Атанас Звездинов „Атанасни басни” – и не заради римата ще добавя: ясни и прекрасни. Атанас Звездинов е запазил безупречното стихосложение на творбите си и майсторското, интересно римуване. Богатата тематика и огромният брой басни – без малко 500 заглавия, не принизяват нито една от басните до нивото на елементарно и безотговорно създадено произведение.
Поетът живее с проблемите на нашето безвремие, преживява разпадането на нравствения облик на човека, подмяната и дори липсата на честност, достойнство и идеали. Къде е човекът – истинският, стойностният? По-лесно е да си един от стадото („Какъв народ”), да сложиш капаците като кон и да вървиш несмущаван по пътя с душа, непознаваща приливи и отливи в живота, а „животът, ангел да го вземе, / е такъв – със време и до време.”
Книгата „Извинете! Аз съм англичанин!” на Клери Костова – Балцер беше изпитание на чувството ми за хумор. Започнала с добродушни закачки по повод поведението и по-точно – общуването на англичаните с непознати, постепенно иронията преминава в сатира, езикът става нападателен, а книгата се превръща в особен, заядлив вид справочник за проблемите на страната, насочва се към точно определени личности. В края на книгата си авторката твърди: „…аз си ги обичам англичаните… Но ги обичам по английски.” Честна дума – не бих искала някой да ме обича по този начин.
С „лозанките“ на Лозан Такев, събрани в сборника „Лозанки на консигнация”, се върнах у нас, потопих се в нашенски води: малко/много мръснички, подлички, двуличнички… Сатирикът е подложил на прицел политическите ежби, ежедневните гафове, на които всички сме свидетели, но не можем и не смеем да ги огласим. А Лозан Такев и може, и смее.
Книгата на Тильо Тилев „Изгасете осветлението” е сборник от афоризми, които авторът нарича „квантови”. Това са негови наблюдения, обобщени и синтезирани. Понякога звучат като съвет за нашето поведение, понякога като откровение, до което Тильо Тилев е достигнал без да се интересува дали му вярваме, или не. Независимо от тона, с който се обръща към нас – сериозен или не, той ни кара да се замислим, защото както сам твърди: „Шегата е врата за истината”.
