Радка ТОПАЛОВА
„Плодът на дървото на мълчанието е мирът”, казва една арабска поговорка. И си мисля, колко силно трябва да е усещането за този вътрешен мир, за да се предаде и на отсрещния човек. Вътрешният мир на един автор, дълго мълчал…измълчал даже и обичта си. „Измълчана обич” на Таня Николова, сякаш като измълчана болка, като скрита и внезапно бликнала мълчана вода…
Пътувах в словесните дебри на нейната „Измълчана обич” в едно мое състояние на безтегловност, когато светът ми се срути. Опитах се да чета подарената ми книга, но това се случи след повече от месец. Едва тогава открих философията на пътуването… към себе си. Защото не бях същата. Ала срещнах вътрешния мир на Таня Николова в бурите на героите ѝ – силна, извисена като скала, спокойна, бликнала животворно изворна вода. Една капка вода авторката насища с красота, философия, чувства /“Яна и капката”/.
Словесните си картини Таня Николова рисува като нов „духовен пейзаж”, както се е изразила редакторката на книгата акад. Благовеста Касабова всеобхватно, с две думи. И бих казала, че в поднебесния свят на книгата капе лунно мляко и ухае на дива теменуга, иглика и нарцис – нарцис на човешкото достойнство. На много места го има в нейните творби.
Събирателните образи носят голяма и ненатраплива, но поучителна сила.
В „Бурята” са събрани спомените за обичта, селото, къщата и бурята в душата. В разказа „Калоян и въгленът” чрез красотата на изказа и метафорично-философското звучене на творбата прозира ефимерната собствена саможертва на едно въгленче…на един живот. Разказ за смисъла на жертвата и новото ѝ превъплъщение.
Разказите на Таня Николова са разнопосочни и водят читателя към минало и към бъдеще – хоризонтно насочени към размисъл. В „Родова памет” бягството към корена се усеща в казаното за планината, която „ухае на събуден живот”. „Избяга ли, или се завърна в себе си?” – е недвусмислената поанта.
В „Потрепни бабо…” болката и нежността хващат за гърлото и връщат в детството и ненаправеното в забързаното ни време, в спомена за пропуснатите мигове на близост.
Обичта – тя, измълчаната, напира и в едноименния разказ неудържимо. Както и вярата, че всеки някъде е очакван и ще стигне своя щастлив и спокоен пристан /„Червени рози”/.
Времето при Таня Николова е помъдряло и узряло, дава плодове в цялост и в частност. Мисля, че нейната книга е бряг за хоризонти. Тя е път, от който се завръщаш сякаш от друго измерение – по-добър и обогатен с нов духовен натюрел.
Благодарна съм за огъня и мъдростта, за красотата и последователния, търпелив и спокоен ход, с който читателят тръгва в света на непреходното!
Една татарска поговорка гласи: „Изминалият живот е изтекла вода”. Но в „капкописите” на Таня Николова има движение и надежда… че винаги изгрява един слънчев лъч, който ще улови цветовете на дъгата…над всеки от нас.