* * *
Думите рисуват картини…
В сърцето, в душата, в безкрая.
Картините оживяват…
И търсят изява –
във всичко, до което се докоснат.
За да се превърнат отново в думи.
Думи, които разказват…
За морето, което разлива водите си
в безкрая на нашата същност…
За звездите, които дават криле на душите ни,
за да познаваме полета…
За светлината, която въздига ни,
ако забравим кои сме
и чертае пред нас хоризонти…
За земята, наш дом и убежище,
гарантиращ престоя ни,
в отрязъка,
за който дошли сме…
* * *
Стига ми и мисълта
за някакво вълшебство…
Потънала в безмълвието
на безбрежното море,
пречиствам се
и се зареждам
пак с надежда
за нещо трайно
и красиво,
което някога
и някъде
на моя път ще спре.
* * *
Не знам коя съм
и къде съм.
Времето е спряло.
Дървета – великани,
като на стража –
бдителни,
загадъчно стърчат…
Молба отправям
към небето,
в себе си събрало
синята прозрачност
на изначални истини,
да ми посочи път…
КОРЕНА ДА СЪХРАНИМ…
Живот без корен трудно се прихваща…
Но в днешното разделно време,
когато толкова стихии ни обграждат,
се разпиляхме, корена изтръгнали.
Превиваме души в безмълвие,
опитвайки да присадим телата си.
Внушаваме си, че сме същите
и търсим пътя в непознатото.
Но коренът се бори с камъни,
приспал въздишките по родното,
стремейки се към оцеляване,
сънувайки земята топла…
АНГЕЛСКИ КРИЛЕ
Заспах на рамото ти… Толкова безсилна се почувствах, поела тежестта на болната земя – потъпкана от хорските дела безумни, изчерпана, загърбена, сама.
Измислих рамото ти… В тъмна нощ беззвездна. И за да просветне мъничко надежда, нарисувах си звезди. Посипах сляпото небе с искрите им вълшебни. Прегърнах рамото ти. И заспах в мечти.
Сънувах хоризонта… В утрото. По изгрев. Розови листенца ръсеха безмълвна светлина. Като перца от ангел, нежни и ефирни, просветлиха мрака с тайнствени молитви, с доброта.
Денят, в позлата, шеметно се втурна. Трепетно прегърна болната угрижена земя. Повдигна хората до висотата си. В очите им се гмурна. Пося в душите им вълшебни семена.
С капки светлина поля обилно скритите останки светост и любов. Слънчеви усмивки падаха безмълвно. Докъдето стигнат… И земята равномерно върна своя ход.
Всичко прероди се. Въздушните сирени запяха песни дивни, вълшебен еликсир. Сменили грешните си кодове, земята преоткрили, вървяха нови хората – с пречистени души.
Събудих се безмълвна… На липсващото твое рамо. Над мен – в нощта, оплетена от глухи сенки, потрепваха рисувани звезди. Очите си повдигнах плахо. Потърсих хоризонта с поглед. И провидях сияние – от ангелски криле и светлина.