* * *

Думите рисуват картини…

В сърцето, в душата, в безкрая.

Картините оживяват…

И търсят изява –

във всичко, до което се докоснат.

За да се превърнат отново в думи.

Думи, които разказват…

 

За морето, което разлива водите си

в безкрая на нашата същност…

За звездите, които дават криле на душите ни,

за да познаваме полета…

За светлината, която въздига ни,

ако забравим кои сме

и чертае пред нас хоризонти…

За земята, наш дом и убежище,

гарантиращ престоя ни,

в отрязъка,

за който дошли сме…

 

 

 

* * *

Стига ми и мисълта

за някакво вълшебство…

Потънала в безмълвието

на безбрежното море,

пречиствам се

и се зареждам

пак с надежда

за нещо трайно

и красиво,

което някога

и някъде

на моя път ще спре.

 

 

 

* * *

Не знам коя съм

и къде съм.

Времето е спряло.

Дървета – великани,

като на стража –

бдителни,

загадъчно стърчат…

 

Молба отправям

към небето,

в себе си събрало

синята прозрачност

на изначални истини,

да ми посочи път…

 

 

 

 

 

КОРЕНА ДА СЪХРАНИМ…

 

Живот без корен трудно се прихваща…

Но в днешното разделно време,

когато толкова стихии ни обграждат,

се разпиляхме, корена изтръгнали.

Превиваме души в безмълвие,

опитвайки да присадим телата си.

Внушаваме си, че сме същите

и търсим пътя в непознатото.

 

Но коренът се бори с камъни,

приспал въздишките по родното,

стремейки се към оцеляване,

сънувайки земята топла…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АНГЕЛСКИ КРИЛЕ

 

Заспах на рамото ти… Толкова безсилна се почувствах, поела тежестта на болната земя – потъпкана от хорските дела безумни, изчерпана, загърбена, сама.

 

Измислих рамото ти… В тъмна нощ беззвездна. И за да просветне мъничко надежда, нарисувах си звезди. Посипах сляпото небе с искрите им вълшебни. Прегърнах рамото ти. И заспах в мечти.

Сънувах хоризонта… В утрото. По изгрев. Розови листенца ръсеха безмълвна светлина. Като перца от ангел, нежни и ефирни, просветлиха мрака с тайнствени молитви, с доброта.

Денят, в позлата, шеметно се втурна. Трепетно прегърна болната угрижена земя. Повдигна хората до висотата си. В очите им се гмурна. Пося в душите им вълшебни семена.

С капки светлина поля обилно скритите останки светост и любов. Слънчеви усмивки падаха безмълвно. Докъдето стигнат… И земята равномерно върна своя ход.

Всичко прероди се. Въздушните сирени запяха песни дивни, вълшебен еликсир. Сменили грешните си кодове, земята преоткрили, вървяха нови хората – с пречистени души.

 

Събудих се безмълвна… На липсващото твое рамо. Над мен – в нощта, оплетена от глухи сенки, потрепваха рисувани звезди. Очите си повдигнах плахо. Потърсих хоризонта с поглед. И провидях сияние – от ангелски криле и светлина.