Калина Тельянова е завършила Музикално училище „Проф.Панчо Владигеров“ в Бургас и Висша школа по култура в Санкт Петербург. Издала е книги със стихове, интервюта, книги с утилитарен характер, съставител и редактор е на поетични антологии и сборници, преводач на художествена литература от руски език.
Автор е на стихосбирките: „Писмо върху пясъка“ (1999, изд. „Христо Фотев“, София);
„Предпочитам“ (2000, изд. ателие „Аб“, София), „Разпознаване“ (2001, изд. „Демараж“, Бургас); „Лични пространства“ (2004, изд. „Захарий Стоянов“, УИ „Св. Кл. Охридски“, София); „Времена“ (2007, съвместно с К. Ангелова и Р. Боянова, изд. ателие „Аб“, София),
„Новородени небеса“ (2021, изд. „Фабер“, В. Търново). Книгата е отличена на Националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ – 2022; „Споделени светове – 59 интервюта с бургаски творци“ (2012, изд.„Фабер“, В.Търново)
Превела е от руски език книгите: „Имената на любовта“ (2003), лирика – Галина Климова; „Докато сме живи“ (2013), разкази – Георги Каюров.
Съставител и редактор е на следните антологии и сборници: „Приливна вълна“ (2010), хайку антология; „Дом за рибите“ (2010), сборник със стихове и есета; „Огледало за калинки“ (2011), сборник с детски стихове; „Свято слово. Антология“ (2016), стихове и проза от славянски творци (съвместно с Р. Боянова); „Солени мехурчета“ (2016), сборник със стихове и есета; „Бургаско синьо“ (2020), сборник със стихове и есета.
Има издадени три книги с утилитарен характер.
Сценична реализация: „Мисли“ (2006), спектакъл по неин текст, постановка на Владо Кецман (Босна и Херцеговина) в Малък морски театър – Несебър, получил Голямата награда на Националния фестивал на малките театрални форми в Свищов (2007) и Първа награда на Националния фестивал, проведен под патронажа на президента на РБългария в Нова Загора (2008).
Участва в антологии и сборници, в т. ч. в издадените в Москва „Славянска поезия ХХ – ХХI. От век на век“ (2005), „Север – юг“ (2005) и др., в антология на съвременната световна поезия „Планета на поетите“, издание на Международната асоциация на писателите и публицистите (2009).
Нейни стихове са публикувани в Северна Македония, Русия, Латвия, Полша, Украйна, Молдова, в Евразийски журнален портал „Мегалит“, преведени са на арабски и унгарски.
Носител е на юбилеен медал на Международната общност на писателските съюзи (Москва, 2008) и на национални награди. През 2007 г. като координатор (2007 – 2010) на Славянска литературна и артистична академия поставя началото на ежегодното издание „Свято слово – майски срещи на славянски творци“ в Бургас. През 2009 г. е почетен гост на празниците по случай Световния ден на поезията във Варшава, провеждани под егидата на ЮНЕСКО.
Член е на Съюза на българските писатели.
ЗАЛЕЗ
Слънцето – пчелна пита
изцежда мед
зад планинското било.
Сладко свечеряване!
Сменя горчивината
от един свят,
изгубил способността
да разговаря тихо.
ДЕНЯТ
Нощува в саксиите.
Събуди ли се,
ще разцъфне,
ще се понесе
с крилата на пеперудите
и водните кончета
над пълноводни реки
от изгнаници
и осиротели родини,
над овъглени блянове
и несбъднати ембриони,
над жертвените клади на атома…
Накрая
ще скочи в портокаловия сок
на залеза,
ще ме остави да сънувам
с отворени очи
света като любов.
СЛЕД БУРЯТА
Трепти просветленото небе
в очите на минувачите.
Слънцето обхожда покривите,
изпива влагата от въздуха
и той отново
се къпе в птича олелия.
Тревата се изправя –
повдига се на пръсти
да огледа света.
Насред възвърнатото равновесие –
повалено дърво –
мъртъв свидетел,
че бурята
е минала оттук.
СЕЛО
Къщите –
самотни старци
с ревматични кости.
Отеква в мене тихото им охкане.
От комините димът
не сочи пътя към небето,
а ниско над земята
с мастило избеляло
преписва овехтели мъдрости.
Забравени от милостта човешка
са вратите –
дори случайността не праща никой тук.
Животът буди се преди да съмне сутрин,
присяда уморен на прага вечер
и няма от кого да вземе,
и да даде на никого не може.
Месечината ще пита цяла нощ
надеждно ли е зрънцето надежда.
Спи времето с превръзка на очи.
Историята, счупила перо,
извън бездушните си страници
ще го остави. И –
било ли е, не е ли било?
МОРЕ
С очи, пристиснати по азиатски,
жаден за докосване,
хоризонтът трепти над синята гръд.
По брега театрално се разхождат гларуси.
Стъпките им –
пясъчна поезия,
рунически знаци, с изгубен в дълбините
ключ за разчитане.
Гласовете им кибритено простъргват
в опит да запалят изгрева.
Иззад единствения облак
Бог навярно гледа и се радва,
че няма
какво да впише в черния тефтер.
Тук съм, за да вдишвам първозданието.
И ще бъда, докато
всеки порив на деня ме ражда.
ЗИМАТА – СТАРА ПРИКАЗКА
задигна от мен
каквото и колкото
можеше да носи.
Сега е март.
Капчукът
последни капчици тъга изцежда.
Надничат иззад облаците късчета небе,
врабци разтребват
чуруликащите улици,
хорският поток разплисква
светло пълноводие.
Камбанен звън
врата в душата ми отваря –
да влезе пролетта
с безшумни стъпки
и с ръце зелени
параклис на надеждата да вдигне,
крилата ми да вдъхнови за полет
след шарената циганска каруца,
която
по небесната дъга пътува.
РАННО ГРОЗДЕ
В деня на Преображение Господне в църквата
се освещава първото узряло грозде.
Зърната като родилка носят
слънцето в сърцевината си.
Сочност кръгла и мъглица бяла,
полепнала по тях,
вселяват чувство за покой
и сладост.
Покоят е привиден: на тъмно в бъчвите
сладостта ще прекипи във вино –
същото,
лудувало във киликсите
на тракийските царе,
небесен огън
в чашата на тайнството Евхаристия,
крепостна стена
за храбростта и отчаянието.
Пък и нали е той дете на сънищата,
а тя не посещава често
небцето на живота.
Но,
благословени, тези вечни гроздове,
връстници с праисторическото време,
изпълват надяващите се души със светлина,
повеждат размишленията по вертикала,
спорят с краткостта на пътя към забвението.
А мене известяват за близостта
на есенното ми прераждане.
ЦИГАНСКО ЛЯТО
Тополи – ковани
от криви гвоздеи игли,
кърпят кожуха
на калаеното утро.
Два гарвана,
врабчета,
кон.
И думи,
пърхащи в гърлото.
ЕСЕН
Листата боядиса в меден цвят,
тревата – камуфлажно,
дим йероглифен
над комини завъртя
и приключи
обновяването на пейзажа.
Мислех, че ме няма в него
до момента,
в който тя
тъга преплете в мене,
и неусетно ме сроди със тишината,
поискала ми някога смирение.
ЛЮБОВ
Пясъкът задава посока на стъпките.
Морето ги трие.
Вълните търкалят обръчи към брега,
въртят времето
ведно с неговия непреодолим навик
да разказва истории.
Запътени към теб, стъпките ми
са по-леки от перца –
сините перца
от птицата на Метерлинк, която
може би търси моето рамо.
Те тръпнат –
всеки миг
ще се превърнат в крила,
надмогващи всички меланхолии,
съмнения и болки.
Умът къде ли се е запилял?
Оставил е сърцето
наум да срича твоята непредсказуемост,
да следва повика ти
с невиждащите си гледци.
Твориш ме всеки миг,
заклеваш ме във святата си лирика
и ме превръщаш в ням свидетел
на неизбежните ми корабокрушения.
С моята саможертва –
или без нея –
безсмъртието е на твоя страна.
Ах, това море
ще ме спаси ли?
СПОМЕН ЗА СЪН
Някой ден светлината ще посочи
точно този спомен…
М. Стоянова
Мълчанието ти –
изоставена къща.
Влизам от стая в стая,
търся изхода
към песенната улица на устните,
където от думите –
зелени стръкчета трева,
падам в най-синьото небе.
Ръцете ти изгребват пясъците
на безпокойството
и през сърцето отново потичат реки,
превръщайки пустинята
в злачно място.
Пиеш роса
от разлистените слънца.
Под клепачите ти небето си почива,
по челото пробягват удивителни.
Храня гълъбите от твоя сън с нежност.
Тишината звъни тържествено.
И струи от нашите светове
светлина към всемира.
МЕЧТИ
Летят с крилете на Икар –
с порива на ветровете, птиците
да стигнат Седмото небе,
където
свободата съчинява
великите си радостни поеми.
Родител тъжен е душата:
не след дълго
ще види как една след друга
по разтопената следа на восъка изчезват.
Накъсва се от болката дъхът.
Очите изваляват небесата
над залезното възпаление.
Една вълна, родена от самотна мисъл,
приютява капка восък
да презимува в бялата ѝ пазва.
Цикълът имаго е завършен.
За да започне отначало
в мига, когато
вкуса на свободата
душата си припомни.