КАЛИНА КОВАЧЕВА

(9.ІІ.1943 – 10.VІІ.2010)

Родена в с. Божурлук, Плевенско. През 1950 г. семейството ѝ се премества в Свищов, където през 1961 г. завършва гимназията „Алеко Константинов“. На два пъти започва да следва, но прекъсва: през 1961 г. в София, в Минно-геоложкия институт и през 1963 г. – в Стопанска академия „Димитър А. Ценов“, Свищов. През 1964 г. става студентка във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Между 1968 и 1978 г. работи във в. „Народна младеж“, след това – в сп. „Лада“. Взима участие в разширения състав на националния отбор по алпинизъм и прави три пътувания из Хималаите: през 1985, 1987 и 1988 г. При третото пътуване сама изминава над 550 км. Превежда от руски език „Криптограми на Изтока“ на Елена Рьорих (1995).

Издадени книги: „Трябва да те има” (1970), „Бюлетин за времето” (1977), „Лични стихотворения” (1981), „Моята Сара” (1983), „Аз” (1993), „Имах приятел просяк” (1995), „Дa не забравя…” (1996), „Какво за любовта“ (1999), „Стихотворения” (2001, 2004), „Малките жестове на внимание” (2004), „Докато ме няма” (2005), „В планината на голямата маймуна. По хималайските пътеки” (2008).

ВЪРВИ ЕДИН ЧОВЕК

и артистично-дръзко,

неистово, накъсано,

несвързано, навъсено

говори – бързорек.

Той знае всичко. Той

в сърцето ми е влизал,

видял ме е без риза,

нервирана – сред криза,

озъбена – в застой.

В дома ми пие бира

и моли за съвети,

и само аз му светя

с очите на детето,

с безсмъртната си лира.

Така говори. После

говори друго. Нека.

Не е човек човекът,

ако не слъже леко,

отиде ли на гости.

И слушате го вие:

атракция световна,

петно върху икона,

изритана от трона –

къде ли да се скрия?

Не мога. Нямам право,

ни храстче, ни хралупа.

Търпя си. Нека трупа.

Оплюта – но прочута,

спасена от забрава.

Слава!

Открития си поглед – как да не го помня!

На двадесет и повече (навярно месец – два).

И чистотата в него – неистово-огромна.

И добротата в него…

Но аз ли бях това?

Все още неокаляна – настръхнала от трепет.

Все още неизлъгала – кълна се! – и без грях.

Все още непотъпкала по старите павета

безумието светло на светлия си смях.

На двадесет и повече. Красива – не! – сияйна.

Така ме помнят Дунавът, Дженагал и Ботев връх.

Какво ме чака? Ясна, планински-бистра тайна.

И, боже, колко бързах, останала без дъх.

Не стигнах.

Никъде.

Сега се моля

пред детския ти поглед като пред олтар:

о, сине, нека дойде фаталната ми болка,

когато си на двадесет.

Но не и след това.

Такъв да те запомня – и честен, и достоен.

И в спомена си вечен за теб да съм спокойна.

ОТЕЧЕСТВО

        На Александър Геров

Вървя – и ме спъваш по камъни ръбести.

Вървя – и ме удряш о ръбести ъгли.

И дъжд ме вали – не вали, а размива.

И пия водата ти – горчиво-резлива.

И въглен ме пари, и удря обида.

Но все пак от тебе не ще си отида:

пред безсмъртие чуждо, пред чуждата ласка

искам: кратък ден, сив пелин, татко.

Пред чуждите вълци (рана за рана)

аз прашка си правя за нашите гарвани.

ОБЯСНЕНИЕ

От лъжите се изприщвам

и ставам морава.

Не ме лъжете за нищо –

сакат и кьорав

Ви приемам – какъвто сте,

сте ми влезли в сърцето.

Моля Ви, не предъвквайте

думи, назаем взети.

Чела съм ги. Понякога

даже сама ги измислях.

Не казвайте, че сте чакали

само мен. Не е истина.

Не казвайте, че съм хубава

и от бога белязана.

Не казвайте, че сте влюбен

и разни.

Просто постойте.

Никога

няма да Ви докосна.

С поглед ще Ви обичам –

страшно и просто.