СВЕТЛАНА ХРИСТОВА – САНА
Вариации на критическото мислене
Можеш да създаваш, само ако си запазил своята автентичност, честта, достойнството, човешката си същност.
Тоня Трайкова
Тоня Трайкова ни напусна на 11 април 2022. Само три седмици преди това, на 16 март тя написа в своята ФейсБук страница: „Но на мен ми е все едно. Вече не пиша. Аз не съм амбициозна.“ Трябваше да се досетим, че това за Тоня беше заявлението Ј за напускане – не на литературата, на живота. Защото тя не можеше да живее, без да пише. Все пак, тя остави проект за стихосбирка, включваща 19 стихотворения, сред които и 4 непубликувани. Те, допълнени с творби от по-ранните Ј стихосбирки „Прашните контури на светлината“ (1998), „Понякога поглеждам към небето“ (2003) и „Над болката“ (2008), са в основата на последната Ј поетична книга „Какво има зад ъгъла“, издадена посмъртно от съпруга Ј, художника и писател Борислав Ждребев.
Сега, когато Тоня вече е казала всичко и наистина е приключила с писането, време е да погледнем ретроспективно и да се опитаме да видим какво има там, зад ъгъла и да направим опит за обобщение на творчеството на една от най-филигранните съвременни български поетеси, извайваща ефимерни пространства, изпълнени с тъгата на отлитащи пейзажи, кънтящи от прошепнати изповеди и все по-мрачни прозрения. Да, Тоня Трайкова е един от най-тъжните гласове на изгубеното поколение на прехода, времето, когато от тежките догматизирани авторитети скочихме направо в ерата на културното всеядство. Но за голяма част от българите този преход се оказа просто една „сляпа уличка“ (Сляпата уличка) – без изход, без перспектива. Все пак, в нейните умислени стихове, макар рядко, избликват и жизнерадостни тонове (Самичка с морето щастливо се смея и плача – от „Над болката“, 2008), където човешката сетивност прелива в природната безкрайност и обещание за вечност:
Самичка с морето щастливо се смея
и плача,
разтварям ръце да посрещна
вълните високи,
и сякаш политам,
когато нагоре подскачам,
и сякаш изчезвам,
когато се гмурна в дълбокото.
Сега съм напълно безгрижна
и толкова волност
в соления мирис
и в лекия вятър усещам.
Вълните прииждат,
връхлитат и бързат надолу
подобно на бели коне,
устремени към нещо.
И толкова сила излъчват,
с разпенени гриви
нарастват, прилични на хълмове
от изумруди,
и после с внезапно бучене и рев
се разбиват,
и теглят така, че след тях оцеляваш
по чудо.
Изглежда, че всичко е само игра,
но у мене
надига се радост,
възторг и безкрайно блаженство
и тялото следва душата
без капка съмнение,
душата ми в тялото чувства се
толкова женски.
За няколко мига с море и небе
се преплитам,
сред синия ден се разтварям
и губя се вече,
и стигам дотам,
докъдето ми стигат очите,
и още нататък –
далече, далече, далече…
Цитирам цялото стихотворение, защото в него откриваме тенденции, които очертават оригиналния принос на Тоня Трайкова в развитието на българската поезия: плътната, почти материализирана сетивност, в която е преодоляна вечната философска дилема между душа и тяло, както и толкова характерното за модерната култура разделение, дори противопоставяне между човешко и природно. Тук всичко е слято в хармонично цяло и в този жив природен пантеон – сама в развълнуваното море под небесния купол, лирическата героиня открива единството на човешката душа в женско тяло и на човека, преплетен с море и небе. Това е може би най-синкретичният женски образ на постхуманизма1 в българската поезия от началото на 21 век.
Постепенно обаче творбите Ј придобиваха все по-отчайващо звучене, с все по-мрачни нюанси. Поезията Ј се насищаше с все по-тежки предчувствия (Ще се стопим ли, сняг, ще се стопим ли), изливащи се във все по-детайлни образи на изчезването и на живота след това. Такова е стихотворението Балада, една езотерична картина на превъплътеното в пеперуда отсъстващо присъствие на жената, изчезнала от света и оставила безутешни съпруг и син. Темата за преходността на живота е трайно озвучена в стиховете – от първата Ј стихосбирка до последната. Тази тема има много превъплъщения: от директното предчувствие за наближаващия край (Далеч отлитат птиците от стихосбирката „Над болката“) през преживяването на неизбежната раздяла между хора, които се обичат (раздялата между баща и син в Стела) до празната безкрайност на отдавна отминалия живот (Пред статуята на аврига). Тук цитирам първите два куплета от стихотворението Далеч отлитат птиците…
Далеч отлитат птиците на дните
и като лодка на брега познат
ще ме катурнат някой ден водите
на времето и ще ме отнесат.
Усещам вече как се приближава
реката тъмна, но не ме е страх.
И ще я срещна, както подобава,
защото досега така живях.
Нейната поетическа чувствителност я правеше едновременно силна и уязвима. Тя страдаше от липсата на разбиране и от социалното лицемерие, но именно в поезията откриваше своя психологически „парапет“ (стихотворението Парапет от първата Ј стихосбирка „Участ“), който я предпазваше да не политне в нищото. Средата постепенно я превърна във вътрешен мигрант, каквито сме мнозина днес – кандидати за бежанци от този живот… Независимо от желанието Ј за бягство отвъд ограниченията на света („Как искам със светлите точки и с мрака да слея/ онази начупена моя крилата душа и да чувствам,/ дори и когато викът ми съвсем занемее,/ вкуса на летене след краткия миг на безумство“), Тоня беше от онези рицари на дълга, който до последно изпълняваше своите професионални задължения. Светът все повече я отдалечаваше от поезията, затова тя създаваше свой свят, населен с литературни персонажи – мимове, гидове, старци и ангели, конници, препускащи в нощта – извън времето и пространството.
Колкото и да ни е близка като светоусещане и чувствителност, Тоня Трайкова остана за света странник, чужденец. Израснала между две, а дори – между три култури, владееща свободно френски, тя така и не научи езика на притворството, не усвои жестовете на високомерието и превзетостта, онези разпознаваеми знаци в българския литературен салон, които трябва да удостоверяват таланта на техните носители и да гарантират достъп до славата и признанието. Чувството на неудовлетвореност нарастваше като тумор, който я убиваше бавно. По повод последния Ј роман „Тихата светлина в процепа под вратата“, който получих като ръкопис още през февруари 2016 г., се срещнахме за разговор и отпуснахме души в едно кафененце – нещо, което си позволявахме изключително рядко, защото винаги бързахме обратно към семействата и професионалните си задължения, а при Тоня това означаваше на първо място – при сина Ј Наско. Усетих, че се намира в едно особено състояние на тревожност и си позволих да я „диагностицирам“ – вероятно като опит да я извадя от нейното отчаяние – и прибързано заявих, че преживява криза на идентичността. В моето мислене (а и повлияна от Ерик Ериксън, с чиито изследвания се занимавах професионално) това не беше проблем, а по-скоро естествена социално-психологическа реакция, характеризираща всеки индивид или човешка група, преминаващи през изпитанията на поредния жизнен преход. Тоня преживя обаче моята констатация като тежка критика и на 8 март 2016 г. ми отговори по електронната поща:
За моята криза на идентичност. Събудих се призори и се замислих. Смятам, че има криза, но тя не е свързана с идентичност. И не е моя. Защо? Защото от дете знаех наизуст много стихотворения на Ботев и Вазов и още ги знам, защото не си напълних джоба по време на хиперинфлацията, защото не аз напуснах страната през 90-те, за да се уредя в Бостън или в Калифорния и сега да си кича стената във фейсбук с българското знаме на 3 март, защото останах тук и преживях всички кръстни мъки на тоя народ, защото преди да бъда патриот съм просто един нормален човек.
Позволявам си да цитирам публично част от нашата лична кореспонденция, за да разкрия една малко позната страна на Тоня, която със своя изключително скромен, „непараден“ живот ни остави напълно непреднамерено изстрадания урок на ненатрапчивия, всекидневно отстояван патриотизъм на българина-като-нормален-човек. Още повече, че това е и една от големите битки в нашия живот днес, когато национализмът е превърнат в разменна монета в политическите игри на плутократичната ни система. Родината – бедна, измъчена, с одрипавели пазви, майка, обсебена от лудост, която души децата си – е тематизирана в цикъл стихотворения в „Над болката“, книгата, която със своята трагична диагностика на социалния разпад в България от времето на прехода се доближава до по-късната поезия на Иван Методиев. Едноименното стихотворение от книгата, от което са цитираните по-долу два куплета, рисува безнадежден градски пейзаж на абсолютното социално отчуждение, достигащо до пълна емоционална вкочаненост, превърнала човека в „безучастна статуя“:
Какво ли е да не боли, когато
подминеш просяка на тротоара,
а той седи направо на земята
и с погледа си тежък те изгаря.
И с кишавия сняг, с калта се смесва
и вкочанен мълчи, глава обронил,
а над града виси като обесен
студът и стига чак до хоризонта.
Тоня остави скъпоценни стихосбирки, три романа, две пиеси, чиито следи се губят във времето. В послеслова си към стихосбирката „Понякога поглеждам към небето“ (2003), Светлозар Игов я свързва с традицията на Атанас Далчев и на някои поети от 40-те години, а сред съвременните поети той открива „близост с автори като Иван Методиев (в метафизическите пейзажи) и с Борис Христов (в концептуализирането на библейска образност).“
Нейната поезия, която води диалог с вечността, опредметена в най-миниатюрните детайли на преходното, притежава особена изисканост и напомня финеса на поезията на големия руски поет Николай Гумильов. Мощен мотив в поезията Ј е обречената ограниченост на човешкия живот, който изтича безпощадно и кара да изживяваме като свръхсетивен концентрат всеки миг, в който ни има. Тук можем да търсим паралели с поезията на Георги Рупчев, която тя ценеше изключително високо. Най-добрият познавач на нейната поезия, синът Ј д-р Атанас Ждребев в разговор с мен отбеляза паралелизъм между последните й стихотворения и по-ранните: един дълбок екзистенциален трагизъм, в който се слива ужаса от фалшифицираната социална действителност и човешката преходност във времето, водещи до усещането за пълна невъзможност да се разкъса кръга на обречеността:
Защо сред тоя странен свят
не смогнах,
наместо неизменно да присъствам
на цялото умиране убого,
да се порадвам на едно възкръсване?!
(„Светът и аз“)
Творчеството на Тоня Трайкова тепърва ще се радва на възкръсване, то заслужава да бъде изследвано, изучавано и анализирано, за да получи признание по достойнство в съвременната българска литература.
1 Постхуманизмът е сред новите еколого-философски течения, които преодоляват антропоцентричната гледна точка, поставяйки знак на равенство между човек и природа, и на тази основа утвържадавайки биоетиката.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“