Георги Н. Николов

Във всички епохи литературата е плод на възприятия, оценъчност и художествена интерпретация в рамките на обществото. И като негова палитра се движи в границите му. Подчинена на закони, тласкащи поредния исторически етап напред. Самото общество не е явление, битуващо статично в свят на обогатявана с познания традиция. То осъществява приемственост на своите модели между минало и настояще, за да прелее най-ярките им образци в бъдното. Така хора и битност се вписват в естетическата матрица на времето. Съзиждат пирамида от нравствени ценности, завещавани на идни човешки същества. Които на свой ред ще вградят пулс в скрижалите им, преди тленно да избледнеят в спомена.
Лириката на Андрей Андреев цветно, в дълбок философски контекст, илюстрира тези послания. Авторът е дарен с неспокоен дух, вникващ жадно в земните дела. Опитва се да разплете вечния въпрос: „С каква мисия тъпчем гръдта на планетата?” Да отгатне времето и пространството ли моделират съдбата, или сами избираме оброчния си кръст? Или се раждаме само за да умрем? Изпълнявайки библейската повеля: „От пръст си и на пръст ще станеш…” А може би, увлечени в делнични тегоби, не разбираме космични внушения, създали ни по свой образ и подобие? Може би:

И в планетата ни, зелената,
със всевиждащо будно око
векове се заглежда Вселената.
Търси някого, но кого?
Невъзможно е да е забравила
оня миг или ден, или век,
в който някого тук е оставила
само с голото име човек.
Как мълчанието на всевишните
ние, смъртните, да разберем,
или те, или ние сме нищото,
във което до днес се кълнем.
„Сираци на вечността” – 2

Лирическият герой на Андреев е смирен бунтар. Търсещ, изследващ, проумяващ себе си в света. Мисията му е на скиталец по хребетите на родовата памет и динамиката на съвременността, преди да открехне дверите на бъдеще време. Дарен с тленно безсмъртие, олицетворено с мисълта. Тя е в кръвта между нас и предците. Тя и ще ни надживее. Щом бъде втъкана в гена на онаследеното познание, без което приемственост не е възможна. Пътят на героя е труден, лъкатушещ, радостно-горчив. Хората са несъвършени и мерят доверието в сребърници. Завист разяжда нечутите им викове „осанна!” В „разпни го!” блика гнилото доволство на индивида, надживял своя брат с още ден. И все пак поетичният апостол на Андреев върви. Като упорит орач, разбиващ целината от апатия, егоизъм и дребничка злоба. Назад остават спомени за скъпи същества, изпепелени идеи, въжделения, станали реалност. Напред е мамещият хоризонт на универсалното познание. Сливането с него е подчинено единствено на дарените от вечността мигове. Те имат свои дълбоки корени. Дремещи в етносъзнанието – от зората на личното „аз” в тъмни времена. Сред утвърждаващ се в историята национален монолит, та до днес. Логично е авторът, български гражданин на света, да черпи сили първо в изконно родното: пъстра шевица, минаваща през цялата му лирика. И набор от теми, умело откроени в графиката на стиховете. Или кодирани в иносказание от фолклорни символи. Сдобряващи в човешкото съзнание разбиранията за живота и смъртта. Като за два полюса върху сцената на космическата безпределност. Върху й човек има кратка роля. Но се убеждава, че трябва да я напусне едва когато сложният микс от гордост, щения и мимолетност се утаи в душата му. Символите в лириката на Андрей Андреев са заимствани от вечността. Тя е в често ползваните от него митологеми за кладенеца, водата, моста. С внушенията за Харон и Лета. За посрещането и отлитането на щъркелите. За въздуха, земята, небето. И разбира се, за пътя до родния дом. Пред който в търпеливо очакване бди споменът за мили образи. Кому са потребни след толкова години? Разпръскват ли мрака на самотата, или я правят още по-лепкава и тъмна?

Мътно слънце. Стъпкани гробове.
Гарвани тършуват в пепелта.
Тихо падат в празните дворове
унизени есенни листа.
Живите заминаха. Протяжен
към небето се издига дим.
Но на мъртвите какво ще кажем,
мъртвите с какво да утешим?
„Есенна смола”

Поезията на Андрей Андреев е илюстрация на трескаво-спокойния делничен пулс. На орис, която завлича малкия човек във въртоп от нечакани митарства. Далеч от България и от тишината на спокойно съществуване. Дошло е време разделно. За света, за родния край, за човека със славна история, но с неясно бъдеще. Всъщност, уязвима прашинка в свят на тлеещи пожари. На възродени притчи за мъст и кръвнина. Нима стъпваме в уж отречен от разума коловоз? Нима единствено атавизмът в душите се радва на безсмъртие? В стиховете страната ни и планетата са скачени съдове. Във вените на които опасно тлеят пожарите на обществено безумство. Природата е изправена пред парадокса да се подчини пред барутните начинания на своите чеда, или да ги смачка. Експерименти с живота и надеждите на неизброима сива маса навяват аналогия с библейския потоп. Но кой е зван да бъде новият Ной? Кой е сочен за негов продължител пред хладния поглед на Вселената? Безспорно – поетът. Неведнъж, по различни поводи е търсено мястото на интелектуалеца в жаравата на съвременния антагонизъм. Поставят хората на перото в първата редица на кръвни стълкновения. Върху барикади и хилядни демонстрации. Не, мястото на осенената мисъл не е в уличната кал. Защото всеки творец е месия за времето, в което е пратен да съществува.
Той трябва да озарява истината за добро и зло. Да пресява зрънца нравственост,
почтеност и доверие от купчини материална излишност. Да отправя анатема към апологетите на идейна непримиримост. Просветлявайки съзнанието за неотмиращи Божи заповеди. Дарени на людете, за да грешат в мир със себе си. Последвалото разкаяние блика от сърцата винаги късно. Но отправено искрено, ще бъде чуто от космичния разум и простено. Негов посредник на земята е поетът: чувствителен, болезнено-раним и… твърд като стомана. В творчеството си Андреев е рицар на българското послание към света. И едновременно изповедник на човечеството в олтара на духовността. Тематичният му обхват е с условни географски понятия. Родината при него диша равнозначно с нашия общ планетарен дом. Те не могат да съществуват дистанцирано и отделено. Такава е повелята на Създателя, който ни поставя пред разрешима дилема: да изберем меч, или маслинено клонче…

Светът?! И той е суха ланска слама,
пални му клечката кибрит и ето:
гори, гори отвсякъде, а няма
глави безумни – да гасят морето.
И няма край. От векове така е.
И векове ще бъде, щом човека
за себе си и за света нехае
пред своите Йерусалим и Мека.
И ти кому да кажеш свойто сбогом,
презрял и клеветата, и елея…
Уверено към бездната и Бога
върви светът… И пее. Пее. Пее.
„Оптимистично”

Цялото творчество на Андреев е осмислено върху панорамата на философския пейзаж. Илюстрация на лирично сфумато. В което живата импресионистична картина и човешките сезони разкриват обща перспектива за човешкия индивидуум. С финал за тленната обвивка на интелекта, безсмъртен в мисловната си същност. За поета всичко, до което се докосва, е израз на променлива статичност. Природата в цветните си мантии е и позната, и по новому различна в поредния лист от календара. Земната орбита е привидно стегната във физични формули. Но ще ги разкъса веднага по даден от Вселената знак. В посоката, която сега ще избере, човечеството няма да е неин спътник. А може и самото то да се стреми към точка в апогея си напред и нагоре. За да се върне в праисторията, започвайки всичко отначало. Страстта към унищожение е заложена дълбоко в биологичната програма на личността и не се нуждае от мотив.
Заличават се цели поколения още преди рождената им дата. Изтриват се неписани страници от всемирната история. Въздигат се от руините Содом и Гомор, за да бъдат разрушени отново. Човекът сред нас е навярно паднал ангел: посланик на мъст и богохулство от библейски времена. Или неразгадана икона, забулена в противоречия. Нещо трябва да се направи, за да бъде спасен животът… от поляризацията на самия живот. Вместен между богатство и нищета. Между ситото доволство и гладния бунт. Сред хармоничното доверие на брат към брата и скрития в пазвата нож. Отново се намесва времето – най-верен съдник на нашите помисли и дела. Защото людете са вулкан от спяща противоречивост. А то – студена разсъдъчност, черпеща извод в дима на минали години. Можем и трябва да му се доверим, за да избегнем бъдещите грешки на обществото. Можем и да му се присмеем, защо не? Портите на Едем са отдавна хлопнати зад нас. А цивилизацията е красив декор, зад който хора-роботи крачат ежедневно към миражи и химери. Ще се преоткрием ли отново в лика на сивите тълпи? Готови ли сме да се лишим от анонимност, за да познаем болката на зачатието? От чаканото раждане, чистата любов и неизбежната раздяла? Кой ще отговори, ако не пак поетът. С душа, поела в себе си горчилката и плахите очаквания на целия околен свят.
Той е в него и лети над него. Не дарява света с вехти клишета за святост и прошка. Не е и схимник, скрит в пустинята за изкупление. Негов е образът само на Сизиф. Тласкащ към върха на истината свое прозрение за Човека. Този свят грешник, плод на любовно докосване между космическия разум и земната плът. Митологичен сатир с нежно сърце. Упорито отбягван от божествени събратя по другите планети, за които нехае. Неговата роля в света на земното е земна: да се възпроизвежда по свой образ и подобие. Да задоволява плътта и да тича след разума, на чийто зов не може да устои. И да прекрачи знайния финал с надежда, че оставя спомен: заявка за живот сред живите много след смъртта. Но все пак:

Каквото е било, ще бъде – казва
Давидовият син Еклесиаст.
Но в този отминаващ вече август
какви сме и кои сме ти и аз?
Изчезват поколения предишни,
а чувам как отвсякъде крещят,
че са били ненужни и излишни
животът им и скръбният им път.
Дали е сляпа нашата Вселена,
или ни е превърнала в слепци?
Уж всичко се променя,
а покрай нас гъмжи от подлеци.
И ако Бог ни гледа от небето,
да прокълнем или благословим,
че битието и небитието
са глътка въздух. Или глътка дим.

Със споделената си мъдрост поезията на Андрей Андреев ясно се откроява в съвременната българска литература. Тя съчетава по редовете проверените истини на теистична и ренесансова хуманност. Надживели и надживяващи епохи. Защото са положили смисъла си в нозете на Човека от всички времена. Осъден на клада светец. Слизащ от пламъка по-ярък и пречистен в копнежа за грях, земни радости, небесна прошка. Сам той малка вселена и дихание свише, слети в неразбираемо за „зрящите” единство. Лириката на Андреев носи печата на уморена, неуморима борбеност. Черпеща нови сили в неантагонистична полемика със своя лирически герой. Простено му е всичко, ако бъде осезаем, от плът и кръв. Ако помни образите на баща и майка и тревясалия път към техните гробове. Ако се сеща за България, макар прокуден далеч от нея неволник. Творбите на автора са сплав от традиция и модернизъм. От класически стих, в който мултиплицираното за бъдеще време послание изгрява още днес. Далеч съм от мисълта, че това е само българска поезия. Нейната елегичност, философски обхват, достъпна метафора и подкупващо откровение са дар за света. И катехизис за младите творци, тръгнали да го покоряват. Че светът не може да бъде покоряван, а само опознат. Вярно приобщен към лирата ни, ако ни се довери. Тогава и ние ще останем в аналите му. За добро, или не съвсем… Самият Андрей Андреев има един основен грях: премного обича Човека, света и всичко, до което се докосва синовният му образ на праотец. Затова нека получи наградата, която сам помоли в стих:

Макар пребродил много векове,
човекът няма други брегове
освен Земята – майчица рождена…
Не исках и не можех да съм друг.
И сянката ми погребете тук,
Където свършва цялата Вселена.

Но не бързай за наградата, поете! Потребен си ни още дълго тук, на земята.
Убеден съм, че разбираш защо…