Преди години в мой отзив за големия роман на Павлина ПАВЛОВА „Спартак, гладиаторът“ нарекох авторката „явление в българската белетристика“. Както е обичайно, потекоха злодумки към мене: зная ли коя е тя, какво пише, защо така я определям?

Изтече време. Самата Павлина Павлова не бе смутена, а продължи да работи и да публикува.

С новите си три обемни (и по съдържание) книги – за Петър Дънов, за Боян Мага и за Климент Охридски, тя оправда изреченото за нея, доказа, че с основание може да се нареди в числото на най-добрите български исторически романисти.

От цялото й творчество извира благородно историко-патриотично чувство: гордостта, че сме българи, че и „ний сме дали нещо на света…“. Авторката се стреми да доказва това във всичките си творби на историческа тематика.

Не може човек да не се удиви на нейното усърдие и неизтощимо трудолюбие: да прегледа и прочете хиляди страници изворови документи, жития, апокрифи, библейски и евангелски текстове, за да проникне в епохата и да я представи с многобройни факти и свидетелства, с нейния бит, атмосфера, навици, обичаи, традиции; да издири, да намери и да поднесе на читателя тъкмо необходимите редове, пасажи, строфи, слова, стихове, цитати, които да подкрепят тезата и изводите й за онова далечно минало с неговите борби, козни, интриги и пр. Трудът е много богат с познания от всякакъв род.

Главният герой в най-новата й книга е учителят всебългарски Климент Охридски. Заедно с него тя представя и образите на светите братя Кирил и Методий, на княз Борис Покръстител с историческото му дело, на неговия продължител цар Симеон, припомня приноса на Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, на Константин Преславски и Черноризец Храбър и на десетки други забележителни люде от вече много далечната епоха – книжовници, учени, войни, строители на българската държава. Връща се и към заветите на тракиеца Орфей. Основателно въвежда и личности от другата страна като Анастасий Библиотекар, Николай Мистик, патриарх Фотий и други с голямо въздействие в тогавашните църковни и верски дела. Тя съумява да покаже процеса на присъединяването на България към християнската цивилизация с всевъзможните трудности, мъки, препятствия и прегради по този път.

Като изтъква революционното значение на делото на Кирил и Методий и на техните ученици во главе с Климент, писателката с гордост подчертава българския принос в културата на славянството, на Европа, на човечеството.

Обичаната от авторката Аз-форма засилва усещането за непосредственост и автентичност на преживяванията, чувствата и мислите на героя.

Към трудолюбието й (знам, че си почива само когато се занимава с цветята в градината си) неизбежно трябва да се добави и дадената й от Бога дарба, защото без нея нищо не би могло да се получи.

За да съм откровен с читателя, ще споделя, че книгата не е лесна за четене. Но кой е казал, че лесното е гениално? Та това не е залъгалка за комикс, не е и битова селска история, която може да се разкаже кратко и просто. Това са върховите за епохата проблеми за борбата с триезичната догма, автокефалността на българската православна църква, ролята и суверенитета на държавата, мястото й в тогавашния свят, принадлежността й към една или друга цивилизация, за пътя на развитие на бъдните поколения. И още: това са сложни философски въпроси от религиозен и мирски характер, съперничеството между вероизповеданията, надпреварата между католицизма и православието, отношенията държава – църква, правото на народа да слуша словото Божие на свой собствен език… Съзнателно авторката привежда споровете на Константин Философ с хазари и сарацини, пренията и диспутите в Рим, гоненията на Методий и другарите му от немското духовенство…

Така тя винаги е по гребена на вълната.

Климент на Павлина Павлова е непримирим борец и проповедник, но още стратег и дипломат, оратор и полемист от висша класа, доказано в споровете му с прелатите от папската Курия. Той е силен с твърдостта на духа, с вярата в правотата на делото, което върши. Това му дава мощ да понесе хули и ругатни, гонения и побои, изтезания и тъмница. Животът му е богат на житейска и творческа мъдрост. Със словото си става „тръбач на истината“.

Климент е не само превъзходен преводач от гръцки и латински език на основни богослужебни книги, сочи авторката, но е и личност с писателски дарби, бележит автор-творец на произведения, легнали в основата на българската писменост и на славянската книжнина (Похвално слово за Константин Кирил Философ, Пространно житие на архиепископ Методий и още много стихири, жития, похвални слова, църковни химни…). Незабравимо за вековете негово дело остава създаването на Деволско-Охридската книжовна школа – първият български и европейски университет.

Ще трябва да добавя, че писателката го рисува и като човек с неговите радости и скърби, стремежи и страдания в тъмницата и извън нея. Достатъчно е да се позова на страниците, където описва мъката по смъртта на майка му, на учителя Константин Философ, на раздялата с другарите му, бащинските грижи за Юлван…

Обогатяват книгата множеството библейски, евангелски и житейски мъдрости, които авторката привежда в контекста на повествованието: Най-добре виждат очите на завистниците; Човек се очиства чрез плача на разкаянието; Огънят изпитва златото и среброто; Щастието обича свободата; Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство; Тъмнината на света идва от тъмнината в сърцето…

Исторически приносен момент в труда на Павлина Павлова е аргументираното й твърдение, че реформирането (осъвременяването на глаголицата) не е дело на един човек (който и да е той), а е колективно дело, започнало още при Константин-Кирил и с негово участие. Важен е припомненият факт, че Климент още от 13 годишна възраст е послушник при двамата братя в манастира „Св. Полихрон“, което му осигурява сериозна подготовка и го прави техен основен съратник в предприетата реформа. Цели 33 години той е с Методий, който го оставя за свой заместник.

На много места в книгата се срещаме с умението на белетристката Павлина Павлова, напр. редовете за противоборството в душата на княз Борис-Михаил – между владетеля и родителя: владетелят ослепява Владимир, за да не отклонява народа му от верния исторически път, а през нощта бащата, изпил горчилката, тихом плаче, опрял глава до стената на двореца.

В писанията си авторката, според мен, съзнателно се стреми към стилистиката на житията и похвалните слова.

„КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ е нов ценен влог на писателката Павлина Павлова в нашата художествена и историческо-документална литература.