СПЕЧЕЛИ ПЪРВА НАГРАДА В ПОЕТИЧНИЯ КОНКУРС
„БИНЬО ИВАНОВ“Тазгодишният победител в националния конкурс за поезия „Биньо Иванов“, организиран от Читалище „Братство“ – Кюстендил, е поетът от Стара Загора Йордан Пеев. Жури в състав: димитър Христов – председател и членове Надя Попова и Георги Славчев определиха победителя сред повече от 300 участници и над 800 стихотворения. Йордан Пеев спечели наградата със стихотворението си „Съвременна реалност“. Предлагаме на вниманието ви награденото и други стихотворения от талантливия поет.
ЙОРДАН ПЕЕВ
стихотворения
СЪВРЕМЕННА РЕАЛНОСТ
Да чувстваш как си ничий и си чужд
на всичко, дето считал си Родина,
и нуждата да стяга като клуп
надеждата от тук да не заминеш!
Да виждаш как богатия краде
от залъка на бедния без милост
и като бурен алчността расте,
изсмуквайки последните му сили!
Да срещаш талантливия сломен,
бездарния – до пръсване изпъчен!
И честния да крачи унизен,
а на морал лъжеца да те учи!
Да чуваш Властния с престорен глас
как за съдбата ти безспир се грижи,
опиянен от звездния си час,
а ти безхлебен зъзнеш в свойта риза!
И смелостта със кървава уста,
от воя на страхливия разбита,
сломена да съзираш сред калта,
а ти без вяра в себе си да скиташ!
И нямаш сили даже да боли,
и няма смисъл даже да проклинаш…
По дяволите всичко да върви!!!
Но как се сменят майка и Родина?!
07.05.2020
ЕТАЖНОСТ
Живея в най-високото, над Нищото
и Бог ми е съсед, и наемател.
Недей ме гледа, сякаш не ме виждаш!
Не си ли срещала до днес мечтател?!
Подай ръка и да вървим по стълбите!
Не стъпвай тихо, няма да ни чуят!
На първия етаж живеят влъхвите,
но те са оглушали от бездумия…
На втория е танца на циклопите,
но ти не се страхувай, те са слепи!
Очите им от взиране в шпионките
завинаги в едно око са слети.
На третия живеят двойка щъркели,
забравили къде зимува лятото.
Защо ме гледаш сякаш съм побъркан?!
Аз също съм от щъркелово ято…
Затуй ме дръж и да вървим към Горното!
Четвъртия етаж е на светулките.
На него облаците пускат корени
и ветровете разговарят с мъртвите.
На него никой стих не е измислица,
макар да вярват в него само птиците.
И стигнем ли четвъртия – ОБИЧАЙ МЕ!
А другото ли?!
Другото са приказки…
ГОДИШНИНА
Витрина. Маса. Вино. Той и Тя.
Годишнина. Петнайсет бели рози.
Оркестър. Блус. И рокля на цветя.
Разсеян поглед. Скучни диалози.
Децата. Къщата. Нова кола.
Пътуване: Дубай, Париж, Женева.
А зад стъклото – други Той и Тя.
Безгрижна младост. Погледи премрежени.
Квартален нон-стоп. Евтино мерло.
Сумрачен парк. Целувки. Пейка. Есен.
Животът разделен с едно стъкло:
каквото бяхме и което днес сме…
НАДЕЖДА
Когато те накацат отчаяния
като дърво от жлъч и самота,
от най-далечното ти разстояние
една звезда ти праща светлина.
Когато в теб са мъртви всички кораби
и е пустиня всякое море,
и като в кула в себе си затворен
стоиш без изгреви, и без небе.
Когато масата ти е богата,
а пък в душата ти върлува глад
и покрай теб, макар да бъде лято,
от студ трепериш като в зимен хлад.
Тогава в тъмното за теб се ражда
една светулка да те утеши
и като с обръч твоя свят огражда,
и свети вместо тебе… И лети…
ПРОВИНЦИЯ
Небръснати мъже. Жени по чехли
отскочили за миг до магазина.
Живот без лабиринти и вълшебство.
Студени вечери. Протяжни зими.
Премръзнал влак. Дими зад хълма селото.
Тревясали пътеки между гробове,
но само тук усещам как от звездното
гърба ми мери мама… за пуловер.
СЪВЕТ
Той сигурно ще бъде по-добър,
по-млад навярно, може би по-верен
и всеки път в беда, като чадър,
над теб грижовно длани ще разпери.
Той може би ще бъде по-успял,
по-силен, по-богат, по-ларж, по-нежен…
И с него хляба ти ще е по-бял,
от този с мене: загорчал и черен.
Ще пита дълго как живял съм с теб
и как си ме търпяла, сив и скучен,
как от тъгата съм изплитал плет,
зад който после вил съм като куче.
Той дълго ще се чуди за какво
си страдала по мене и ридала,
щом слабостта съм умножил по сто,
а ти стоиш, и пак съм ти начало!
Нима не виждаш: той е по-красив,
по-слънчев, по-внезапен, по-различен?!
И само да те гледа – е щастлив,
И само да е близо – те обича!
Надявам се това да разбереш,
преди късмета ти да се разпръсне,
че вместо него, мен ли избереш,
знай:
после да се върнеш – ще е късно!
МАВРУД ОТ СТАНИМЪКА
Мило мое, и аз една Коледа имах хвърчило.
Вънка трупаше сняг, вътре в мен бели вишни цъфтяха.
Още помня как татко ми каза: „Ах, мине ли зимата,
ще излезем навън и ще вържем хвърчилото с вятъра!”.
Помня също как ровех в нощта с очи звездните улици,
по които внезапно в небесното мама бе минала,
а до мен в доверчиво златисто лежеше хвърчилото,
и, макар опаковано, да я настигна ме вдигаше…
Зад прозореца виеше вятър, а стенеше в бъчвите
Станимъшки мавруд, който татко ми тежко преглъщаше
И, прегърнал в леглото хвърчилото, слушах как мъката
той превръщаше в песен, а мама отгоре я слушаше…
Но дойде пролетта и, залисан в игра с пеперудите,
той забрави какво в оназ коледна нощ обеща ми,
после цялото лято се гмурка в най-нежните приливи,
а хвърчилото скрито в килера ни все ме очакваше.
Неусетно над нас есента си разпръсна къдриците
с аромата на грозд, с кехлибарено топли зеници
и на пръсти по тях, като въжеиграч, дойде зимата.
И за миг тате литна към мама подобно на птица…
В мрака сгушил хвърчилото слушах сам долу във бъчвите
как мавруда за тях вдига тост, а след туй дълго стенеше
и реших да го сипя в снега, за да стигне до мъртвите,
и след миг чух над мен как баща ми на майка ми пееше…
Много пъти кръвта си смени виното между датите.
Пак е сняг, а в косата ми вишнев цвят бавно се стели.
Мило мое, навън да излезем, чуй как вика вятърът
с песента на баща ми хвърчилото ти да се слее!
ТЕРАСА
Ти може би не знаеше, че аз съм
късмета ти и чакаше все друг,
но виж: стоя под твоята тераса
от цяла вечност премалял от студ!
И цяла вечност в дланите си стискам
букет от незабрава и копнеж,
и само Теб от всички живи искам,
Единствена…Повярвай, само Теб!
Че няма кой в света да ни повтори,
тъй както кой да ни спаси от тлен,
ала защо зад спуснатите щори
прегръщаш него, а бленуваш мен?!
И за какво стрелките на живота
наивно се опитваш да възпреш,
додето даваш всичко на идиота,
без обич с който гаснеш като свещ?!
В безкрайния си мъжки оптимизъм
надявам се, че в някой бъдещ ден
ще видя сянката ти да излиза
на таз тераса, взирайки се в мен.
И като водопад ще се разпръсне
гласа ти възхитен, че ме откри,
но пак съм сам…И май съм те измислил?!
И сън са, и терасата, и Ти…
