ЙОРДАН ПЕЕВ
МАВРУД ОТ СТАНИМАКА
Мило мое, и аз една Коледа имах хвърчило.
Вънка трупаше сняг, вътре в мен бели вишни цъфтяха.
Още помня как татко ми каза: „Ах, мине ли зимата,
ще излезем навън и ще вържем хвърчилото с вятъра!”.
Помня също как ровех в нощта с очи звездните улици,
по които внезапно в небесното мама бе минала,
а до мен в доверчиво златисто лежеше хвърчилото,
и макар опаковано, да я настигна ме вдигаше…
Зад прозореца виеше вятър, а стенеше в бъчвите
станимашки мавруд, който татко ми тежко преглъщаше
и прегърнал в леглото хвърчилото, слушах как мъката
той превръщаше в песен, а мама отгоре я слушаше…
Но дойде пролетта и залисан в игра с пеперудите,
той забрави какво в оназ коледна нощ обеща ми,
после цялото лято се гмурка в най-нежните приливи,
а хвърчилото, скрито в килера ни, все ме очакваше.
Неусетно над нас есента си разпръсна къдриците
с аромата на грозд, с кехлибарено топли зеници
и на пръсти по тях, като въжеиграч, дойде зимата.
И за миг тате литна към мама подобно на птица…
В мрака сгушил хвърчилото слушах сам долу във бъчвите
как мавруда за тях вдига тост, а след туй дълго стенеше
и реших да го сипя в снега, за да стигне до мъртвите,
и след миг чух над мен как баща ми на майка ми пееше…
Много пъти кръвта си смени виното между датите.
Пак е сняг, а в косата ми вишнев цвят бавно се стели.
Мило мое, навън да излезем, чуй как вика вятърът
с песента на баща ми хвърчилото ти да се слее!
***
Не разбрах, че до вкъщи си идвала
по безлунни и тайни пътеки,
а след туй цяла нощ не си мигнала,
разговаряйки дълго със сенките.
И додето в морето от сънища,
като сал без посока съм плувал,
в тишината стаена и влюбена,
устните ми с очи си целувала.
И когато стрелките в будилника
като сърп тъмното са ожънали,
по най-първия трепет на утрото
от дома ми без сянка си тръгнала…
***
Недей забравя никога момчето си!
Онуй момче със бялата жилетка
и сините, широки панталони,
което на дивана спи до тебе,
но всъщност в теб… И топли те с дъха си.
Това момче, което в свойте сънища
разлиства от разнеженост душата си
и всички нейни страници изпълва
с усмивката и светлото ти име.
Недей забравя никога момчето си,
което диша тук чрез твойте дробове
и с пулса на сърцето ти живее!
Момчето, дето зарад тебе може
небето като камък да обърне,
когато ти внезапно се изгубиш
в мастилената пелена на тъмното.
Това момче, което може всичко,
а всъщност му е трудно да признае
на глас, че теб… и само теб обича!
И всяка сутрин по ръба на утрото
върви с копнежа си да те прегърне…
Недей забравя никога момчето си,
затоплено от бялата жилетка,
със сините, широки панталони,
което те прегръща звездопадащо
с дъха си, с мислите си и с надеждата,
че няма никога да го изпратиш
зад дългата завеса на забравата
дори когато вече тук го няма
и мислиш си, че то е привидение!
Че само сън е и не се е случвало
и може би сама си го измислила,
за да разпръснеш мигом самотата.
Но то отново ще лежи до тебе,
отпуснало глава на коленете ти.
И щом с очи опиташ да го видиш
в невидимите трепети на нищото,
жилетката му бяла ще въздъхне.
И ще се сгушиш в нея да се стоплиш,
защото то оттук не си е тръгвало:
това момче със сини панталони,
това момче в последния ти вопъл…
СИМЕТРИЯ
На Алек
Ще ти разказват може би за мене
чудати, ала истински неща.
Очите ти след тях ще са солени
и странно ще е, че съм ти баща,
щом всеки жест от мене в теб ще чувстваш,
като от жив приятел и връстник,
додето по небето съм разпръснат,
а в спомена възкръсвам като миг.
Момчето ми, не е случайна среща,
която с тебе Бог ни отреди
и ако виждам смисъла във нещо,
е туй,
че Ти съм Аз,
а Аз съм Ти!
***
Разминахме си пътищата с тебе
и в спомена един за друг е мрак.
Морето вече не е до колене
и любовта ни е изпуснат влак.
И в рехавата сянка на нещата
мълчим и пушим като в скучен филм,
и ти си Лаура, но без Петрарка,
а аз съм път без своя пилигрим.
Защо ни бяха клетвите, безкрая
и онзи стар таван със сив матрак,
щом нищо никога не се повтаря
и с никой същото не почва пак…
И всеки в своя навик се завръща
като река без дъно и без бряг,
а есента е безадресна къща
с ненужен стар таван и сив матрак…
РАПСОДИЯ В СЕПТЕМВРИ
Аз съм джуджето, което държи барабана
в дългия ред на безсмъртни, но мъртви поети.
Аз съм вълната, която се скита пияна
и върху камъка пръска пенливо сърцето си.
Аз съм безброя от нежните думи, с които
мъртвият „Лека нощ” казва на свойта любима.
Корените съм под камъка, дето се вплитат,
и съм дъгата, извита над него без име.
Аз съм това, от което безкрай се лекува
болната сянка на светлото, дето обичам,
и съм безпътица, вярваща, че съществува
изход от мрака, към който задъхано тичам.
Аз съм, което подобно на смърт изравнява
и опрощава деня ми, преливащ от клетви.
Аз съм и кръста, на който разпънат оставам
и съм последният удар, отекнал в сърцето ти…
СЪВЕТ
Той сигурно ще бъде по-добър,
по-млад навярно, може би по-верен
и всеки път в беда като чадър,
над теб грижовно длани ще разпери.
Той може би ще бъде по-успял,
по-силен, по-богат, по-ларж, по-нежен…
И с него хляба ти ще е по-бял,
от този с мене: загорчал и черен.
Ще пита дълго как живял съм с теб
и как си ме търпяла, сив и скучен,
как от тъгата съм изплитал плет,
зад който после вил съм като куче.
Той дълго ще се чуди за какво
си страдала по мене и ридала,
щом слабостта съм умножил по сто,
а ти стоиш и пак съм ти начало!
Нима не виждаш: той е по-красив,
по-слънчев, по-внезапен, по-различен?!
И само да те гледа е щастлив,
и само да е близо те обича!
Надявам се това да разбереш,
преди късмета ти да се разпръсне,
че вместо него, мен ли избереш,
знай: после да се върнеш ще е късно