Йордан Димитров Пеев е роден в Стара Загора, завършил е „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“.  В съавторство издава през 1990 г. първата си книга„Сълзите на гнева“, в която негови стихотворения са обединени под заглавието „Каруцата на ветровете „, за което получава  награда „Златно перо”.

През месец януари 2014 г. издава самостоятелен сборник със стихове „Когато смъртта ми прогледне „, а в края на месец март 2016 г. излиза  стихосбирката му „Стъклена кожа” в издателство „Български писател”. В края на 2015 г. издава и  първия си роман ”Пощальонът”, а малко по-късно – и втория си роман, който той определя като книга  за деца и възрастни „Последният Адам” .

През 2017 г. излизат последователно стихосбирките му: ”Любовни вертикали” и  „Детонатор за глухарчета”.

През 2019 г. излиза от печат стихосбирката му ” Филантропията на един варварин”.

Носител е на множество литературни награди от национални и международни литературни конкурси, сред които се отличават тези на името на: Георги Давидов, Биньо Иванов, Добромир Тонев, Усин Керим, Петко и Пенчо Славейкови и др.

ЖЕНА

Минава тя с походката на дъжд.

От отражението й прозорците са слепи.

Пред нея улицата е протегнат мъж

с милиард ръце, жадуващи нозете й…

Очите на хлебаря са замесили

в гърдите й тестото на надеждата

и тя наместо с поглед, с птича песен

под тънките си вежди го поглежда.

Шивачът на квартала от бедрата й

ушил е  най–красивите си блянове,

а тя върви и бавно отминава

през сънищата му, без да остане…

И само мирисът й като лента

след сянката й бавно се развива.

И от безброй мъже единствен слепия

видя зад ъгъла при кой отива…

ЪГЪЛ С ЧЕТИРИ СТЕНИ

Мъжът помежду две жени стои

и пепелни ръце към тях протяга,

опитващ се докрай да устои

на огъня, от който не избяга.

А те в солена, сребърна печал

по овъглената му гръд се стичат,

че той е като дънер изгорял

по третата, която друг обича…

 ЕДНОРОГ

Ей, почакай за малко!… До мене поспри !

Знам, че бързаш за работа или за друго…

И аз бързах така в много ранни зори

да догоня живота в надежда за чудо.

И аз тичах така, запъхтян и сънлив,

с разкопчана тъга, с подпетена тревога,

ала виж ме сега: уж съм здрав и съм  жив,

а бере в мен душа уморен Еднорога.

И превързвам нозете му с бинт от лъжи,

и го милвам с последните думи за сбогом,

но нали Еднорог е – тъй страшно  тъжи,

че  да махна сълзата едва ли ще мога.

Затова се поспри, че не знаеш как в мрак

точно тъй се задъхва до смърт твойто  конче.

Всеки миг е изпуснат завинаги влак,

а след него е пукот на счупено клонче…

х х х

Аз сам света съм… И в света съм всичко.
Причина за възторг съм… И омраза.
И май ще трябва тъй да се обичам,
че всеки е със себе си наказан.

И сам съм си награда… И съм довод,
че грешките са навик… И не учат,
че да си чувство не е нужен повод,
че обич не се търси, а се случва.

И нищо, че редовно не понасяш,
това, което съм… И провокирам
от мене без багаж да се изнасяш
и на отломки в теб, да се събирам.

Лицето ти с копривни пръсти милвам
да махна бръчките и върна младост.
Аз знам, че да простиш е нужна сила,
а всяка сила е втвърдена слабост.

Не си отивай!… Нищо, че съм всичко
и само ти от мен ще ме опазиш.
Единствено такъв ще ме обичаш,
ако съм по-добър, ще ме намразиш.

ВЛАК ЗА САМОТНИЦИ

Този влак за самотници, в който с теб чужди седим,

но в различни купета без номер и място, без име,

преминава през гари, където в табели висим

безпощадно изписани с всичко, което рани ни.

И се гонят очите ни, вплетени в гъстия мрак,

с несъгласни посоки и думи, в които се губят.

Преминава край нас и през нас този призрачен влак

и след него безхлебни стърнища сме жънати с лудост.

В тъмнината назад отшумяват несбъднати дни

от сънувана нежност и ласки жадуващи чудо,

и крайпътни дърветата стреснато бягат встрани

осъзнали,че с тебе без обич отдавна сме друго.

Този влак за самотници няма начало и край.

Безутешно ни клатят вагоните в ритъм прощален.

Може би любовта е единствено зримия рай,

ако може да слезем от него… И пак сме начало…