ЛИСТОПАД
Порой листа… И топла влага.
И светли хора, търсещи ръце…
Градът с една усмивка блага
раздава свойто липово сърце.
Ще видиш златните пендари –
листата на липите зрели,
застлали всички тротоари
с един килим шумящи трели.
Погалвай тези падащи сърца,
тъй както гали се една жена,
тъй както галят се деца –
във сън дълбок, във тишина.
И цяла нощ, макар нощта да пада,
не ще заспиш, богат на чувства.
От векове при нас така се случва:
това е времето… на листопада.
БЕЗВРЕМИЕ
те обхвана, Животе.
В душата ти тайно навлезе.
Променя мечтите ти злото,
върви – не прощава, не глези…
Изгубваш се бавно – мънисто
в тревата отровна на дните.
Мъглата мислите втриса.
Което ще идва, е скрито…
И вместо… манна небесна –
пристига врагът ти невидим.
За ден кислорода ти взема…
И усещаш как лошото идва.
Изгубваш се, додето чакаш
Зората… Преборвай страха!
Изгрявай, Животе,
без вайкане!
Изгрей, тъмнината прецакай!
КАКТУС
Недостъпен си, странен.
Свети лъскаво твоята кожа.
Цял живот те привлича риска:
белязан-отбягван.
Но истински.
Кръв оставя, който иска
да откъсне с подлост цвета ти.
На усмивката бялото режеш.
И ще помнят нахалните пръсти
колко струват бодлите ти нежни.
ТОЗИ, КОЙТО ИДВА
Каква изнената –
на плажа – бременна млада жена.
Коремът ѝ – глобус прозрачен,
напомнящ земята:
с реки, езера, океани, държави…
И рибата, плаваща в плодни води,
готова да скочи на сухо…
(Нали най-първо риби сме били,
а не маймуни…)
Светица е тази жена –
в корема животът набъбва, заченат
от някой Всевишен,
от Поет неизвестен или мъж под чехъл.
Все едно – има семка,
разлистена в плод.
С поклон поздравих
Този, Който идва.
Две очички-звездички ще грейнат,
и Нова галактика ражда се.
И МЪРТВИТЕ ЩЕ СЕ ЗАРАДВАТ
На Петър Тонков
Изпращам врагове, изпращам близки
в небитието, в път далечен…
И страшно е, че свиквам, но –
смъртта е състояние човешко.
И виждам как се храни рака,
плътта смалена става тленна…
Дали така и злобата стокрака
душата ни ще ръфа. И ще стене тя
и след смъртта на враговете.
Заровихте ли, хора мили, брадвите си?
Побързайте, сега ги заровете!
И мъртвите ще се зарадват.
МОЯ ПРИЯТЕЛ ЦАРЯ
На Тодор Тодоров
Той беше Царя на туризма:
морета, планини, пътеки…
И аз след него – не смогващ на темпото,
силуета му бе ориентир…
Той беше Цар и в шахмата.
Аз винаги губех
или най-много – реми.
Харесвах стила му, атаките, риска
и хъса до края…
За жалост днес пешката „Ковид“ матира
Царя – моя приятел.
ДУШАТА
Дали кръгът на тялото
затваря със душата кръг?
Животът ни отрича
от началото.
А тя витае,
гнездото си пренася
в друга плът,
или сама остава векове,
додето дружка си намери тук,
или отвъд –
в ония макро светове…