На 30 ноември 2023 г. от 18.30 часа в столичното читалище „Пенчо Славейков – 1921“ ще се състои премиера на стихосбирката „Машина“  на Йордан Атанасов

 

 

 

МАШИНА

 

Събудих се от шум…

Небесата ли гърмяха?

Или ехтенето извираше дълбоко от земята?

Растеше то и блъскаше главата ми…

Бях сънен още, но разбрах –

работниците мургави по чистотата

претърсваха корема на града.

 

В машината за смет бумтяха

кутии от консерви, стъклени шишета и стъкла,

илюзии с излъскани подметки, стари вестници…

И всякакви огризки от нощта.

 

Шумът растеше,

а мисълта ми бавно идваше на себе си…

Изплуваха места, където бях завеждан от съдбата.

Сънят се смесваше с реалността,

/а казват, че Морфей не съществувал/;

дочувах думи, смях сред музика

и музика сред ругатни.

 

И виждах образите на приятели, на хитреци,

очите на жени, решили да се изповядат,

и сянката на Ерос как над тях кръжи;

подробности от дългото меню…

 

И чувах подранилите клошари

как притичват машината да изпреварят,

ръцете им да ровят – тънките ръце на бедността.

 

И гафовете свои виждах.

Но стореното можех ли да върна –

питах гордостта си?

Ще се изтрива то от паметта ми

или ще слиза там – дълбоко във депата ѝ.

 

…Олекнал от сметта на бухалските часове,

потеглям из въртопите на този ден.

И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново,

утре заран пак ще ме разнищва и гори

машината за чистота,

монтирана от някого… у мен.

 

 

 

 

ПРЕДИ ДА ТРЪГНА

 

Излязал от далечно българско селце,

Без корен, но в сърцето на Европа

В градчето Брауншвайг баща ми

Зеленчуци сеел и садил.

Димял фитилът на войната…

И кой ще го запали – кой?

Било въпрос на месеци, на дни.

Баща ми – Градинарят, не разбирал

Световните пазари и вражди.

Той хвърлял семе, стоката поил.

А вечер пиел бира и сънувал Янтра.

И нашите хълмисти равнини.

 

Редят се хладни зими с грохотни лета.

А Хитлер вече е започнал страшната война.

Заченат вече съм и аз

От семето на Градинаря. И пътувам,

И сънувам как, преди да се родя,

Аз спирам Втората война

с плача си първороден;

В утробата на мама се гневя така,

Че войнстващия свят е стреснат.

И свива знамената.

Подават си ръце войници и творци

И аз излизам да ги поздравя…

Прибирам се отново

Плацентата ме иска, трябва да раста…

Отвънка е война,

Наяве войната продължава.

 

Ще се родя във бункер от бетон,

/със болница/ и католишки поп,

Ще ме запише на латиница: Jordan

След месеци ще ходя по земята чужда,

Ще гледам идващите самолети –

Огромни гарвани, пикиращи

Над немските заводи и обекти.

 

И във разгара на голямата война

Пътува мама с мене за България,

За семена. И да ме кръсти в Янтра.

Но времето не чака седмица дори.

И става  ден Девети на септември.

Той родовата нишка къса…

 

Къде, кога и от кого омраза е посята

Между човеци и държави?

Върви войната Втора

На запад вече – към началото безбожно.

И се повтаря пак историята-майка –

От нож умира, който е извадил ножа!

Но лудият със лудостта си

Преди това във кръв земята е удавил…

 

Мирът, съдът във Нюренберг.

Но братята, бащата са оттатък,

Посоки търсят ,

А ние – зад Желязна стена.

Разпръснато е семето на Градинаря

Подобно семето на Хаам…

 

Наскоро мама се спомина.

Като свещица тя угасна във съня си

И виждам в дъщеря ми Таня се повтаря,

Защото няма залез – има приближаване.

Как искам – син на Градинаря

всичките до мен да събера:

Далечните ми братя, майка и баща…

Да събера кръвта семейна, думите на всеки,

Преди да тръгна на гурбет и да замина

към вселенските полета и градини.

Останалото ще дозасей синът ми…

 

 

 

УЛИЦА „ИВАН МИРЧЕВ“

 

На големия Мирчев – малка уличка кръстиха

след смъртта му – като за голям поет.

Тук наблизо живее и диша къщата му,

тука десетилетия той е създвал куплети.

И уличката още е с атмосфера предишна:

три-четири клекнали къщички с малки прозорци,

дворове с коприва, салкъми високи и горди;

калдъръми тревясали, презряла от чакане вишна.

Стопаните в чужбина радост и пари дирят

или пият кафето си Горе с Бай Иван Мирчев…

Висока бетонна хралупа наблизо стърчи –

тук ще живее, ще чука навярно Калвача…

Но дори да загине внезапно или изчезне,

други по-едри птици ще довършат строежа.

И къщите стари една по една в бетонната бездна

ще рухнат – старици без път и надежда.

 

На поета известен малка уличка кръстиха.

Големият, казваше той, винаги ще се връща.

 

2002

 

 

 

СМЕТИЩЕ

 

От вдъхновението – към страстта. И тъй –

до сметището на града с една жена се озовах.

Това е гробището на предметите, ми каза тя,

преди да ме целуне и преди

сравнението ѝ да разбера.

 

Захвърлени дюшеци, дим, разпорени възглавки –

опоскани предмети на бита

отнасяха завинаги семейни тайни, старческа

и млада самота; въздишки, болки, порив на сърца;

колички окуцели люлкат спомен за деца,

парченца от стъкла

крият светлините на години.

 

А там е сметището на телата –

ръката ѝ посочи хълма, побелял от кръстове.

Под плочите бетонни, под бюстове от камък

пръстта се сляга бавно в гробовете.

Земята всмуква в себе си, което е раздала.

Обратно взема чудото-живот

с възторзите и злобите ведно…

 

Димът мирише на картон и кости –

сладникавост, която мразя.

Тук духове на хора и предмети все витаят…

Но се завърта този свят: от любовта,

от грешното начало –

до млякото на космоса, наречено безкрайност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НЕ СЕ ПОБРА В БЕСИЛО, НИТО В ПЕСНИ

 

За НЕГО не бих се решил да пиша

нито обикновено, нито възвишено…

Но ме преследва споменът момчешки,

когато пръв път чух за Левски…

Прочетох ли, чух ли, не помня вече,

а може би гласът ми сам го изрече,

че всяко българче така израства:

в игрите Левски иска да се казва.

От думите той се разтваря в душите

и виж: един косата му взел, а друг – очите.

И как проклинах страшната нелепост –

да се препъне в някакво си плетче.

И виждах в сън цървула му с вървите,

последната му крачка и отскока пъргав.

Отскочил – тъй го исках да остане,

както във киното – докрай да се брани…

 

Не мога да извая във куплети

ни делото му, ни душата  светла.

И все проклинах страшната нелепост –

да се препъне в някакво си плетче.

А ТОЙ, разказват мъдри, всичко знаел:

за себе си, и за греха си, и… за края.

Нима отчаян бил е вече от народа?

И сам е търсил зимната Голгота?

На НЕГО исках много да приличам,

но със делата си дали не го отричах?

Излиза, че не е цървула с вървите

причина, а туй че не пазим първите си.

Виновен съм, че българин съм бил тогава,

макар в зародиш… и нищо не направих.

Аз не запалих както трябваше конака

и не запалих двеста български юнака –

на пътищата зимни да застанем мъжки,

да вземем Левски, заптиетата да пръснем.

Невъзможно късно е, уви.

Но времето е рана. И кърви…

 

За мен неразгадаем ТОЙ е още,

изплува образът му само. Няма мощи.

ТОЙ само дух е! Да го видя аз не мога.

Да му се поклоня. Ала къде е гроба?

Аз ще целуна тази пръст корава,

защото в нея той се продължава.

От нея образът му влиза във душите и

виж: някой му взел косата, друг – очите.

Във българската пръст от Тимок до Марица

ТОЙ е – във душата детска и в душа на птица.

За НЕГО не бих се решил да пиша

нито обикновено, нито възвишено.

Над думите и времето прескочи Левски.

Не се побра в бесило, нито в песни…

 

 

 

 

 

 

 

 

ЦИГАНКА

 

Вчера ли беше, та нося още следи.

Пускам юздите на спомена:

циганка млада и тъмна до мене седи

с бели зъби, с пендари огромни.

Светят очите ѝ – пламък и зов…

Кон изпуснат цвили във мрака.

Трънен венец и внезапна любов,

нейде край пътя изровен, в трънака.

Чувам как дебне, притиснат в нощта

циганин – топка от мъст и закана.

Тръгвам да го победя

или да парне камата гръкляна ми.

 

Вчера ли беше, та нося още следи.

Тебе, Поезийо, срещнах във пътя.

Циганка млада и тъмна си ти,

палиш телата нa живи и смъртни,

на раменете ни слагаш криле.

И там, сред думите тъмни и светли,

дебне хладното твое острие.

Тихо, на пръсти, то търси и търси поета.

Да го посочи.

И след това – прободе!

 

 

 

 

 

НОЙ ХХI ВЕК

 

Годината мека се случи – знамение още в началото.

И ето: прочистват гърлата си

тръби и колектори, шахти и ями, покрити до вчера.

И бликват води отработени:

битово-меки, промишлено-твърди…

По улици стръмни клоаката слиза,

площада централен, градчето залива.

Потопът надига търбуха си,

пълзи по стените общински, етажи изкачва –

към стола на кмета се втурва, властта му оспорва.

 

Шуми оптимизмът – съветник на шефа:

„Удавник за сламка се хваща, а до теб е бюрото“.

И сяда на плота човекът,

вратичките здраво заключва.

Какво, че водата бързо завърта кръга си –

моряшкият навик, отдавна забравен, изплува.

Въртопът във подмоли слабото дави.

Но силното плава – човекът с бюрото е Ноев ковчег,

населен със плъхове, телбод, цветя, перфоратор

печат, секретарка със важните папки…

 

Изчезва ковчегът, прехвърля баира с вълната девета.

Животът, във този си вид, ще бъде запазен навярно.

В застойната яма оставаме ние, изпаднали

от борда, по чудо останали живи…

Площада орем и чистим България.

Крачоли запретнали сеем пак вяра в душите излъгани.

Опитваме вино и завист на групи.

По-рядко се смеем, по-често се кръстим.

 

 

––––––––––––––––––––––––––––-