ОСРЕБРЕН СЪВЕТ ИЛИ КАК ИЗКАРАХ СИНА СИ ГЕЙ

На Георги Ряпов

Живях 25 години в Уредания (да я наречем така, защото там всичко е „у реду“, не по сръбски, а по тяхному). Сега живея на двете места: зимата там – в Уредания, защото разходите къде-къде са по-малки, а пролетта и лятото тук ме приласкава носталгията по родния Балкан. И не само: с приличната ми чуждоземска пенсия тук си надвивам всякак на масрафа, а остават пари – за кърпене на бащината кирпичена къща… И за жени, защото без тях животът не си струва…Скука.

Но да ви разкажа тази история:

Годината бе 1988, късна есен, пътувахме на екскурзия с колегите от отдел „Озеленяване“ на Общината. Зелени сме, но искаме да видим и по-зелено. Защо не и да пипнем банкноти със същия цвят. Къде-къде, та до Брюксел – в сърцето на Запада.

Последния ден на екскурзията, в последния свободен час за разходка, се скрих в една обществена тоалетна за по-дълго време. После излязох и отдалеко наблюдавах автобуса, който ни докара. Хората, които са обикаляли и са ме търсили, вече се бяха отказали. И видях, накрая, след четири часа, возилото тръгна. Без мен… Тръгнаха и сълзи от очите ми, защото там беше незаконната моя любов – най-хубавото нещо в живота ми досега. В България пък остана законната ми жена, бременна в седмия месец. И къде отивам аз на моите 45 години, какво ще търся?

Свободата, разбира се! Иска ли питане. Възможностите за развитие, които ти дава Свободният свят, без да те пита кой е дядо ти, баща ти, брат ти, член ли си на партията. И ще те оценява другият свят какво можеш да правиш с ръцете и с ума си. И ти казва „да“ в аванс, o’кей, действай…И – „аут“ ако не ставаш.

Това си го мислех и преди, а сега – тъмни облаци над съдбата ми. Реално – заваля мокър сняг, лапавица. За да е в унисон със самотната ми душичка. Настана сумрак. Дремех в едно кафене над черното дъно на чашата. Свечеряваше се. Наоколо танцуваха чадъри, хората се прибираха по домовете си. А аз къде да ида, при кого да подвия коляно. Но зарът е хвърлен.

Хванах едно такси и му казах само две думи на френски – към лагера. Той знаеше, пътят му беше извeстен, само ме попита дали имам пари за курса. Казах „Си“- имах дотолкова и платих. Стовари ме пред едни едноетажни бараки на обширен плац и развято голямо знаме на висок пилон. Не видях цветовете му.

Бях посрещнат любезно. Предадох личните документите, които носех.  Настаниха ме в една от малките къщички. В стаята имаше две легла, гардероб, мивка, отделно баня с тоалетна и всички останали дреболии, стандартни за хотел с три звезди например. На другото легло заварих румънец, който поназнайваше малко български, бил от Тяхната Добруджа. Процедурата нататък е тромава, но демократична, според мен.

След като ме поразпитаха (малко немски поназнайвах от гимназията) уж дружелюбно и непринудено, но изминаха три месеца, докато вземат крайното решение. През времето на изчакването ни хранеха, лекуваха, ако се наложи – допълнително разпитваха за българския ни период, за причините да напуснем, плановете ни за бъдещия живот… И наблюдаваха за държанието ни, без да разберем как. Имахме право да пътуваме на 60 километра от лагера, но вечер трябваше да се прибираме обезателно. Проверяваха ни. Въпреки това доста лагерници поработваха през деня на черно, изкарваха по някоя марка. Даже някои пращаха записи на близките си в България. Красива е истинската свобода, като жена, която ти разрешава да я ухажваш до известна степен. Пък аз нали съм малко поет-самодеец, все търсех начин да се изявя – почти на всяка жена посвещавах куплети. Такъв си бях, заплес, на моите 45 години. Но го правех добронамерено, без тайна умисъл и план за прелъстяване.

Свободата не можеш да прелъстиш, можеш само да се прехласнеш по нея… Мен красотата ме спасяваше в житейските ми перипетии. Спомен бяха годините, когато: „Внукът на кулака идва”, шепнеха комсомолците, „Не бива да следва право”, пишеше партийният секретар от село, „Не Ви се разрешава да посетите Югославия”, пишеха любезно на „Вие“ от МВР. Но ето, че сега сам си разреших… във Виена И къде съм тръгнал, да ме питаш пак, на тази възраст. Оставил дом и жена, която след месец-два ще ражда моето дете. Ако беше жив баща ми, щеше да ми стовари една сопа по задника. А той имаше здрави ръце…

Дойде време да ни разпределят. Явно бяха проучили, че не съм агент на Държавна сигурност и ми предложиха пет страни, където да отида да работя и живея… Избрах Уредания, така я кръстих, защото вярвах, че е държава уредена наистина. А не объркана като някоя балканска. И пожелах да съм там.

Шапка им свалям за социалната система. Като те поеме, бута те и те въздига. Осигурява ти жилище за една година, без да плащаш наем. Ако не си намериш квартира, оставаш за минимална месечна сума. За половината от помощта /500 долара/ си купуваш на старо кола. Към апартамента има и подземен гараж. Всичко това се отоплява, но ти не плащаш нищо. Навън е минус 40, вътре – плюс 30 – отваряш, за да се поразхладиш. Дават ти 500 долара помощ за месеца, Можеш да работиш и да си докараш още след задължителните шест часа на ден с преподавателите. Учиш езика, официален за страната. Работа се намира бързо. Ако си здрав, започваш някаква, защото виждаш, че всички край теб работят и изкарват пари. Това е заразително, а парите наистина са добри и ти дават самочувствие и сигурност. Макар че в Социалната служба се водиш безработен емигрант на помощи…

Завърших езиковия курс и започнах няколко работи: правех и продавах хот-дог, ремонтирах стари колелета и ги продавах, отскачах до съседната държава за евтин алкохол и го пласирах с 30 процента печалба… Междувременно първите години докарах в тази страна над 10 българи, които вече са нейни поданици – на първо място моите близки – жена настояща и бивша, децата от двете ми жени, родителите на жените ми, братовчеди… Карах по ръба на закона, по-точно намирах слабото му място.

Номерът, че търсиш политическо убежище не минава. Вие вече сте демократична страна, отговаряха на новодошлите и им затваряха вратата. Трябваше да се изтъкват други причини…

Всички новодошли започваха по моя път: учене на език, жилище, финансова и здравна помощ… Няма как, такъв беше редът. Имаш право на шест месеца престой, след това трябва да докажеш някаква причина, която да изтъкнеш пред властите, че връщането ти в България застрашава живота ти или доброто ти име. Подаваш молба до съответните власти. И оставаш да чакаш съдебното решение, което се проточва до 2-3 години. Живееш и работиш спокойно. Но и с лека тревожност Тези, които получат разрешение, след още две-три години могат да кандидатстват за жителство.

Това е голямо напрежение. Решава се съдбата ти. Но се намира изход, макар и трудно.

Помня, имаше един адвокат, българин, които натрупа състояние. Беше близък с някакъв шеф от Емиграционните служби и знаеше в детайли законите на Уредания. Адвокатът измисляше десетки начини да те защити (насилие, заплаха за убийство, хуманитарни, политически, сексуални и други заплахи), и да получиш удължено пребиваване. Срещу 1000 долара. Най-голям зор видях с големия син. Изкара той шест месеца в началото и трябваше да се реши – ще го върнат ли или ще остане….

След предварително  осребрен съвет, адвокатът реши, че трябва да го изкараме… гей! Хванах се за главата, стана ми гадно. Но няма накъде – това е един от начините. Започна се с писане и показания под клетва от сина за подигравки и малтретиране  още от училище заради „нетрадиционната“ му сексуална ориентация, отношението на съседите и обществото още от училище. Викали му „Гейчето“… Намериха се подходящи „свидетели“ у нас (срещу зелено, разбира се) и декларации, че те и момчето казва истината. Изтъкваха се „случки“ от училище и в работата, уронващи авторитета на младежа. Разбира се, както посочих и по-горе, затова трябваше да се плати в България на „свидетелите“, гарантиращи за написаното. Поемаха известен риск и те след като гарантираха за истинността. Рискът е най-голям за сина ми, разбира се, да го върнат…

След тази „сглобка“ той вече се води гей в страната Уредания, където животът е наистина уреден живот! С всички права и защити.

След време той преглътна горчилката от квалификацията „гей“ и забрави за нея. Ожени се за уреданка и имат две хубави деца. Защо не назовавам страната с истинското и име ли? Има опасност да ми спрат пенсийката (а тя не е малка) или да анулират гражданството на сина ми. Знам ли. Страх лозе пази.