ПО МЕТОДА НА ЛУИ КУНЕ
Автобусът пъшка нагоре, двигателят вие, ръмжи от напрягане по път, който змийски се вие към сърцето на планината.
Ето ги боровете, къпините, дивите череши и круши… Движи час и нещо. Най-после изхърква за последно, спира на километър от болницата, защото пътят нагоре е в ремонт. Продължаваме пеша. Няколко човека – раби Божии сме и всичките с дихателни болежки, пъплим нагоре към санаториума. Лек ще търсим. Високо при Него. По пътя се опознаваме: турци, цигани, българи, власи – все социално изпаднали. Кой откъде е и що е, се питаме. На пресекулки говорим, въздух не достига до целите бели дробове… И пътеката ни се вижда черна. Влизаме в един от блоковете, единственият от седемте крила, който работи, т.е. приема, лекува. Останалите са изоставени на произвола на времето и на любителите на скрап. Спираме в просторното фоайе и отправяме поглед към вратата с надпис: Приемна.
– Само по един – провиква се отвътре женски глас.
Дойде и моят ред. Една дама – администраторка на средна възраст, възпълна, с изрусени коси и уморени очи – протегна ръка и уморено изрече:
– Документите, моля: лична карта, направление, здравен картон, снимки, епикризи от лечение, решение на ТЕЛКq ако имате, за да не плащате престоя…
Пишеше някъде и говореше между това за реда в санаториума… Като привърши, ме насочи към стаята със санитарките:
– Господине, кажете им да ви заведат в 68-а стая, тя е с три легла, виждам, че сте интелигентен човек, да ви е по-спокойно. Другите стаи са с по 8 човека. Ако има нещо, може да ме питате по всяко време – усмихна се заучено и сякаш ми намигна с две очи или просто с едновременното им затваряне искаше да каже, че разговорът е приключил.
Санитарката взе, каквото ми се полага от склада и ме поведе към стаята на горния етаж. Застла и заоправя леглото като не пропускаше да се наведе така, че задникът ѝ да лъсне няколко пъти. Видяха се розовички гащички. Малко терапия за новодошлия болен все пак не е зле. Говори се, че туберколозните и гръдноболните били много активни в секса… Погалих с очи задника, макар че бих искал и с ръце, защото беше предизвикателно врътлив. Запазих почтително мълчание. Не бива още от първия ден, дето се казва – от вратата за краката… Беше ѝ задължение да оправи леглото. Тя го изпълни. Ще се дупи ли, ще прикляква ли, нейна работа. Тръгна, без да каже дума. Дори не ме погледна, обидена от мълчанието ми. Може би трябваше да я похваля. А може и да си има лични проблеми. Но тогава защо си въртеше задника?
Отворих скърцащата врата на гардероба и по забитите гвоздеи закачих якето, ризите и панталона си. Явно закачалките бяха приватизирани, а новите щяха да оскъпят бюджета на болницата. И няма гаранция, че следващата смяна няма да свие и тях. Виж, гвоздеят е сигурна работа. Чантата си оставих до нощното шкафче. Опитах се, нали съм лоялен съпруг, да се обадя на жена ми, че съм пристигнал и се настанявам успешно. Но… следващата изненада беше мълчанието на джиесема ми. На това място в планината нямало обхват, каза ми един от болните. След неуспешното действие да се свържа, слязох на партера при лекуващата лекарка. Какъвто е редът.
Д-р Стела Костова, пулмолог, пишеше на вратата. Висока и стройна, жена на около 45, със сурово изражение на лицето. И сини пронизващи очи. Документите ми бяха пред нея. Беше ги прочела и ми зададе доуточняващи въпроси. Като разбра, че съм обикновен читалищен работник, лицето ѝ се поотпусна. Назначи ми лечение. Нещо писа в болничното ми досие. И ме помоли на другия ден да отида при нея за допълнителни инструкции. На излизане получих усмивка. Преоблякох се, изпънах се половин час на пружиненото легло и реших да пообиколя територията на санаториума.
Както разбрах по-късно, макар и да се казваше болница за гръдноболни, сградата приютяваше предимно пенсионери, инвалиди, бездомници, шизофреници, социално слаби, хронично болни, хроми, слепи, куци, хора на колички с придружители… все хора извън борда на активния живот. И не обезателно с проблеми на белия дроб. Беше едно общежитие за несретници. Късен соц. Нещо като хоспис, но безплатен почти. Той не би могъл да приеме половината българи, които са на горното дередже, защото няма капацитет. А няма и толкова лекари. Съвпадение – на власт бяха социалистите. Но така е било и при предишните властници, нарекли се демократи. Само дето сега бяха сложили нов доктор за управител, ми споделиха постоянните обитатели.
И, все пак, имаше диагнози, процедури, предимно инхалации, и лекуване – с някои по-евтини лекарства. И с такива, които хората са донесли със себе си. И се бяха лекували с тях досега. Имах чувството, че заведението е оставено на произвола на съдбата. Но пък даваше хляб за двайсетина дни на бедни и несретни и поне на трийсетина медицински работници годишно, които всяко утро пътуваха с автобус от близкото градче. Към 14 часа те си тръгваха обратно със същия автобус. Оставаше скуката. Но и чистият въздух, така полезен за белите дробове…
Разхождайки се около сградата, видях, че слънцето, ветровете и студът са олющили боята по врати и прозорци. Особено по прозорците – имаше нещо като юфка, а не боя. Олуците – изгнили, сградният фонд – занемарен, плачеше за кърпежи и цялостно измазване, парокотелката – изтърбушена. Радиаторите – нарязани за скрап и изнесени, научих по-късно. Отопление с електрически печки тип „Лъч” – по часове, с режим по стаи, за да не се запали елтаблото, както е станало миналата година…
Явно нещата почти са оставени на самотек и саморазруха. Макар че един път в годината идвали проверяващи от „високо място”, нещата си остават непроменени. Постоянните пациенти, прескачащи от санаториум в санаториум, твърдяха, че картинката от години е една и съща. Близо е до ума, че някой изчаква, но и помага да се досъсипе всичко, за да се купи на безценица това здравословно и безценно място в планината. Да се направят хотели и СПА-центрове в курортна зона с доказани лечебни резултати през миналите девет десетилетия. С боровия въздух и наблизо минаваща ж.п.линия.
Нищо не мога да направя, освен да опиша нищетата в някой вестник. Малко шум ще се вдигне и следва тиха забрава. Но все пак след две седмици ще си тръгна с готов репортаж. Обещах го на себе си. Въпреки всичко. И ще го дам на ръка, за по-сигурно, в отдел „Писма на читатели” в един от двата влиятелни вестника. Пък дано…
Нещо се вживях, а не бива. Трябва да домакинствам на себе си, да се пооправя с новото място.
Добре е, че нямам съквартиранти, които да ми губят времето с празни приказки. Потискащо е, че няма осветление. Това даже ме стресна: как ще чета вечер книгите, които носех, как ще пиша… И тръгнах да хулиганствам. Отрязах една фасунга с кабела от коридора, след като проверих с фазомера за липса на напрежение. Коридорът и без нея си беше тъмен (стига да иска, човек винаги може да намери оправдание) и се включих директно от контакта. За щастие в него имаше ток. Преди това обаче отидох до магазинчето пред болницата и си купих две патрончета водка и три електрически крушки. Да има резерв. Защото често изгарят на момента, заедно с парите, които си дал… Трябваше да търся домакина, а той бил за гъби из гората и след това направо на автобуса щял да отиде, ми казаха по-старите пушки. Слизал в градчето и носел гъбите в пункта за изкупуване, докато са свежи. Утре, ако го улуча, може и да ми даде нещо за стаята – закачалка, маса, мушама, балатум за под мивката, още едно одеало, че съм зиморничав. Прозорците са без пердета. В стаята ми има още една врата към външната тераса на сградата. По-точно вратопрозорец. Терасата е широка десетина метра и дълга към 150, с южно изложение, на нивото на стаите. Отворих външната врата и тръгнах да се разхождам, минавайки като на парад край другите стаи. От тях бяха излезли хора на раздумка, изнесли столове, масички, други като мен се разхождаха. Нямаше пердета и на другите прозорци, така че, без да искам, виждах какво правят болните: някои се хранеха, макар че беше забранено да се яде по стаите, други спяха по никое време, трети четяха нещо, а една жена оправяше тоалета си. Току-що се беше измила до кръста и изсушаваше дългата си коса с хавлия. Бе с гръб към терасата, при всяко поклащане големите ѝ отпуснати цици се мятаха наляво-надясно. Не посмях да се застоя и да гледам, /не е прилично/ но направих завой и след двайсетина метра се върнах отново, за да преценя още веднъж гледката. Не беше млада – може би около шейсетте. Но полуразголена жена в тази пустош (а и не само тук), е нещо вълнуващо за мъж… Колкото и възрастен да е. Нали, както казват, окото е последният полов орган…
По-нататък двама играеха карти, един седеше до тях и явно търсеха четвърти за каре, защото ме поканиха.
Не ми се играеше, но като начало не исках да отказвам. Между раздаванията в бридж-белота ме питаха откъде съм и какво ремонтирам. Същото като вас, казвам и, за да потвърдя, без да искам се закашлях почти като туберкулозен… Играхме до залез слънце, после слязохме да вечеряме в трапезарията с телевизора. Преди това, въпреки че ми е противопоказано, изпих петдесет грама водка за аперитив. В багажа си носех един литър ракия в пластмасова бутилка от минерална вода. Камуфлаж, заблуда за проверяващите. За мезе, като няма друго – вода от планината. Не беше лошо. В трапезарията – един държавен черпак ориз с домати и купичка кисело мляко, две филийки хляб. Това за вечеря… С това ли се засилва организма на гръдно болния, роптаеха съседите. И всеки бъркаше в торбата си: сиренце, салам, саздърма или нещо друго, за да се дохрани. Аз си отчупвах парченца черен шоколад, за да ми е светло на стомаха. И на ума.
Може би тук разчитат най-вече на природния лечебен метод на д-р Луи Куне от края на деветнадесетия век. Без да са чували кой е той, нито пък за „неоткритите вечни закони на природата: чист въздух, бани, обтривки, закаляване – „единни средства за борба с болестите, понеже и произходът на болестите е единен”. Каква диалектика на д-р Куне! На първо място в лечението са парните бани, пише той – легнал, седнал, по гръб, по корем, на една страна, на друга страна… На рисунки (специално си носех книгата му) са дадени позите и начинът, по който се построяват устройствата за пара… Но тъй като тука нямаше топла вода да не говорим за гореща или за пара. В интерес на истината, само в петък можеше да се ползва топла водичка два часа. Тогава жените заемаха кръгова отбрана и я изцеждаха до шушка в банята. Поради това спокойно можем да минем към втория метод на доктора – слънчевите бани: леко облечен, легнал на рогозка или чаршаф сред природата, поемаш топлината на слънцето за час, час и половина… За по-тлъстите люде се разрешава и повече. Без чорапи и обувки да си, главата и очите се пазят с голям зелен лист (може и с два по-малки) от близката природа. Лист се слага и върху голия корем. А жените трябва да са без корсети. След погълнатите слънчеви лъчи, съветът е – следват коремни и гръбни обтривки. Това също е много важно…
Доктор Куне построил санаториум и действал по своите методи. Даже излекувал много хора, само дето не им споменава имената. Един мъж, една жена, едно дете – все безименни пациенти, с които извършвал чудо. Те идвали при него, отвратени от традиционната медицина, която с нищо не им помагала, напротив – утежнявало се положението им. Явно добре е печелил, защото за две години построил нова сграда за прием и лечение на охтичави люде. Както сам твърди. И за капак, разсъждавайки за жълтата гостенка, заключавал, че произходът ѝ предимно се дължал на полови болести. Туберкулозните били много активни сексуално и чрез семето си предавали болестта на поколението… Методът му станал известен и в България. Един пример: в село Драганово, Великотърновско още си спомнят как от ТБЦ /туберколоза/ се излекували през 1924 година писателите Асен Разцветников и Камен Зидаров. Като правели гимнастика, обтривки до зачервяване на тялото и храна: предимно топчета мас, оваляни със захар за сила… Това за предаването по полов път го разбрах, но първопричината – остана ми неясна. Вероятно и на автора на книгата…
След като изнесох вкратце тази лекция на моите нови приятели, споделих и резервите си. Но още на другия ден няколко от тях се бяха проснали на тревата. А беше хладно, месец юни в планината си е като април в равнината. В резултат – трима от тях удължиха престоя си в санаториума с възобновена бронхопневмония…
Както обещах заранта, след като ми взеха кръв и мина визитацията, отидох при моята лекарка-пулмоложка. Водихме елементарен разговор, по време на който аз разкривах себе си и връхлитащите ме всяка година бронхопневмонии. Тя слушаше внимателно и задаваше кратки въпроси. От време на време премяташе дългите си спортни крака, като ми откриваше за миг скрити прелести. Беше облякла бялата си манта на голо и формите ѝ прозираха. По някое време предложи след храна към 13 часа да направим един преход по нейния маршрут.
– Ще ти се отрази добре – ме посъветва тя. – Дори да се изпотиш, няма страшно, ще се съблечеш до кръста. Носи кърпа, за да се разтриеш до червено. Въздухът и слънцето тук лекуват по-добре от всичко, което ще ти изпишем. Естествена инхалация и ултравиолетови лъчи.
Взех да вярвам, че може би е чела книгата на онзи смахнат доктор, попаднала случайно у мен, за който говорих на част от пациентите. Или просто експериментира с новодошлите. Очите ѝ ме гледаха изпитателно. Очакваше потвърждението, на което не можех да откажа. Неволно си спомних известната реплика на Марио Пузо… Макар че ситуациите са коренно различни…
– Няма ли да изтървете автобуса – загрижено попитах.
– Спокойно, аз живея тук от шест месеца, варналийка съм, но се наложи да сменя работното място и жилището си.
Всеки ден тя си позволявала двучасови разходки. И се чувствала психически и здравословно много добре.
– Но аз имам шипове в дясното коляно и няма да мога да Ви следвам, дори да си взема една пръчка вместо трети крак – опитах да се измъкна.
– Няма страшно, ще увеличавам темпото постепенно. А и тия шипове ще се смажат или изпочупят при по-бързото ходене – пошегува се тя. – Пък и не е лошо до мен да има мъж в гората.
След обяда в 12 часа полегнах, за да събера малко сили. Бях по-млад от лекарката, но мързелив и с наднормено тегло – плюс 12 килограма.
Тръгнахме по нейния маршрут. В западна посока, срещу слънцето. Аз – с анцуг (горнище и долнище), с пуловер под анцуга и вълнен потник най-отдолу. С шапка от вестник – мое производство. И с обувки – половинки. Тя – с маратонки, чорапи три четвърти, къса пола, блузка без ръкав. Нещо като потник. Взех си една пръчка под ръка, за да подпомагам десния крак. Макар че темпото беше ниско, аз загрях и започнах да се изпотявам. По неин съвет започнах да свалям една по една дрехите си, додето останах гол до кръста. Похвали гръдната ми мускулатура и опипа леко бицепсите. Като лекар, каза. По- нататък тя свали полата си в ход, без да спира, имаше цип отстрани. И с един внезапен жест, почти като в предаването „Без дрехи” на една телевизия, остана по къси спортни гащета. Потника не свали, макар че според мен имаше какво да покаже и по-нагоре…
– Да не си помислиш, че те съблазнявам? – попита ме иронично тя.
А пък аз точно това си мислех, но тя поднесе изпреварващ ход, както се казва в криминалетата. Събличането правела редовно в самотните си рейдове из планината. И не виждала нищо лошо да го направи и сега за малко тен. Пред един културен мъж. Това ме обезоръжи изцяло. Бедрата ѝ бяха гладки, ни грам целулит. Крачеше уверено напред, типична планинарка. Вървях след нея и, няма как, очите ми бяха все в задника ѝ. Във Варна обичала да плува на воля в Черното море, спомена през рамо мимоходом…
След едночасовия изтощителен за мен преход, приближихме болницата от източна страна. Тя поспря малко, закопча отново полата. Да не ни одумват, каза. Макар че и без това щяха да го направят, си помислих не без основание. И ето ни в кафето. Шапката ми беше мокра от потта, чреслата ми – също.
– Първо иди се обтрий до червено със студена вода и хавлия, облечи си нещо сухо и ела – отпрати ме тя, сякаш чувах съветите на д-р Луи Кюне. И допълни: Кафето ще е от мен.
На четвъртото излизане в гористата планина вече взех да влизам в темпото ѝ. Обичаше да води, а и маршрутът бе неин избор. Отвреме-навреме го променяше, защото познаваше околностите. Вървях след нея и се наслаждавах на еротичната картина, като внимавах да не се спъна. От антибиотиците ли, или от слабата храна, а може би и от двете, не знам, но „самолетът“ ми не помръдваше. Гледах обаче с удоволствие. И тя се досещаше, нали е лекар.
Болните и персоналът вече къде явно, къде под сурдинка, ни одумваха. Даже някои пряко ми подхвърляха, други завиждаха. Тя обаче не си позволи да наруши лекарската етика, а аз не смеех да посегна на жената, която ме лекува. Макар че ме привличаше силно. Нещо като в оная народна приказка за гостенина, харесал много домакинята, която отрупвала трапезата с всевъзможни лакомства и винаги се навеждала така, че големите ѝ гърди сами се сервирали почти пред него над масата. Потрепвало мъжкото достойнство на госта. Това било по-силно от него. Но отмествал погледа си. И се молел вътрешно на Господа Дяволът да не го изкушава…-
-Виждам, че си напрегнат. Отпусни се, не се притеснявай – насърчаваше ме от друга страна тя, като да бе прочела мислите ми. Което окончателно ме обърка. – Почти приятели сме – заключи.
Разказа ми голяма част от живота си. В момента била в процес на развод. Мъжът ѝ бил технически директор в Драматичния театър. На два пъти го хващала с две актриси. Естествено – различни. Не издържала изневерите му и затръшнала вратата. Имала дъщеря – студентка в София. Апартамента във Варна оставила на мъжа си. Той и без това бил наследствен. Довери, че работата ѝ тук е временна, условията – непосилни и единствено природата я разтоварва. Ще търси подходящо място в страната. Пуснала депеша сред колеги и състуденти да ѝ търсят по-добро място. Наистина тази жена не е за тук, си помислих. Но нали все пак някой трябва да помага на тези нещастни и болни хорица…
В края на седмицата обаче се случи нещо, което прекрати разходките ни в планината. То нямаше връзка с клюките и подмятанията.
До болницата се появи мече, казват че било на около четири години, вече отделено от майка си, затова и самó. То се появи там, където се изхвърляха хранителни и медицински отпадъци. Беше решило, че тука има храна за него. Две санитарки, като го видели, изпискали, хвърлили чувалите с хранителни отпадъци и хукнали през глава обратно. Хукнало да бяга и мечето. И то се изплашило. Новината бързо се пръсна и всички болни и всички здрави обитатели на санаториума настръхнаха, потръпнаха и поискаха да видят зверчето. То се появяваше всяка заран за огризките. Бай Стоил, портиерът, даже му измисли името Гошо. И като че ли се сприятелиха, защото Гошо взе да не бяга от него. Появи се горският, отговарящ за района, който допълнително нагнети напрежението. Първо каза, че мечето е на четири години и не е опасно, нямало да нападне хората. Било отделено от майката и трябвало самó да се грижи за прехраната си. Но болните да внимават и много да не се отдалечават от сградата, тъй като на километър само била забелязана и мечка с две малки мечета. Това била голямата опасност. Заради малките би нападнала всеки, който се изпречи на пътя ѝ. Но пък да не се паникьосват: да си говорят високо, като се разхождат, да пеят, и животното самó ще се изтегли навреме с дечицата си. Хора от близкото село се оплакали, че мечката нападнала нощно време един кокошарник, изтърбушила една коза и две овце. Психозата се разрастваше. Областният вестник взе редовно да пише за мечешките нападения. Горският обеща да търсят начин да заловят мечката и потомството ѝ и да ги отнесат на места, далеко от села и хижи… Появи се един гъбар от село Гърково, който наля още масло в огъня. Разказа, че преди месец мечката-майка го подгонила и се спасил по едно чудо, като излязъл на ж.п.линията. И точно в това време минал товарен влак, който я отказал от преследването… Явно, че той не си е свиркал, пеел или говорил, за да не подплаши гъбите и да се скрият пак в рохкавата почва. Така пък е изненадал мечката с малките. А тя друг избор няма, вярна на инстинкта си, хукнала да защитава потомството…
С д-р Костова обсъдихме ситуацията и решихме за по-здравословно да водим разтоварващите си разговори само в кафето. А разходките – около сградата. Тя продължаваше да ме предизвиква, чисто по женски, без да го съзнава. Показваше уж невинно, уж случайно бедрата си – бели преспи, в които потъваше погледът ми по инерция… По някое време вадеше изпотеното и ръбесто шише от служебния хладилник и наливаше около 50 г българско уиски Савой. Не беше лошо. Едно двойно по американски аршин, иначе 50 грама по нашенски. Пийвахме на малки глътки и се поглеждахме задължително в очите. Като културни хора. От един благодарен болен, казваше тя, посочвайки 700 милилитровото шише. Реших за себе си, че по-достойно е да останем добри приятели. Каквото и да значи това…
Оставаха още три дни от лечението ми в санаториума. Удивявах се на приспособимостта на хората към неблагоприятните условия на живот и лечение. Повечето тук, както отбелязах и в началото, бяха несретници и бездомници от различни краища на страната. Някои от тях – окъсани, брадясали, зле облечени, но духовити, одухотворени… Други се правят на луди, за да останат, защото няма къде да отидат. Образи невъзможни… Изобретателни във всяко отношение. Например простори за дрехи няма поставени, но се налага на всеки да изпере по нещо от бельото. И къде да го окачи да съхне, в стаята – на металните дъги на леглото ли? Измислиха го: чрез две-три тояги, привързани с тел на винкелите в края на терасата и сезал между тях. Наложително бе. Защото болните от бронхопневмония се преобличат по няколко пъти през нощта. Висят потници, нощници, хавлиени кърпи, чорапи, долни гащета, сутиени, комбинезони, кюлоти… Времето постоянно се мени и хората бдят над дрехите си. Управата не предприема нищо да ги облекчи битово. Ни перални, ни бани, камо ли вани, джакузита… Преди да плисне дъжд, дрехите се свалят, дори и да не са изсъхнали. Като отмине облакът, пак ги простират. Юни е. Да си навлечен не е добре – изпотяваш се, но ако се посъблечеш, вятърът те грабва и – следва кашлицата. Явно друг вятър – този на промяната, се бави някъде вече с четвърт век…
Беше предпоследният ден от лечението ми в санаториума. Както обикновено с доктор Костова правехме следобедната си разходка, макар и с по-малък радиус край базата. С бързата си походка и с по-малкото тегло тя беше дръпнала с около 40-50 метра напред. Следвах я трудно, помагах си с една пръчка в ръката. Високата трева, бъзуняка, гъстите храсти и дивите сливи ми пречеха да я виждам, но вървях по утъпканата пътека. Спрях за малко да оправя ластичния бинт на ошипеното си дясно коляно. Зелено навсякъде, природата дишаше в зелено…
Внезапно чух мощен рев и писъка на моята лечителка. Моментално разбрах какво става.
– Назад, – извиках аз, без да позная силния си глас – назад! Пресрещнах докторката, която тичаше като обезумяла, пропуснах я пред мен и, бягайки след нея, влачех пръчката, въобразявайки си, че мога да уплаша животното. Правех го по инстинкт, помнейки приказки от баба ми, как хора, преследвани от вълци, влачели след себе си я дреха, я храст или клон от дърво. Но това беше мечка! И едва ли щеше да ми помогне прътлето, ако тя сама не беше се отказала от преследването. Но ние не знаехме това и тичахме с всички сили почти до асфалтовата площадка. Алабросът ми беше настръхнал, не усещах болките в колената, сърцето ми щеше да се пръсне. А как ли се чувства доктор Костова? Извън опасността, спрели до един изоставен трафопост, се прегърнахме, тя хлипаше на пресекулки като малко момиченце и сълзите ѝ оросяваха брадясалото ми лице. Тялото ѝ, доверило се на ръцете ми, трепереше. Галех я по косата. Постепенно се успокои. А устните ни инстинктивно се срещнаха…
На другия ден, със зачервени от безсъние очи и олекнало тяло, застягах багажа си. Забравих, че има закуска. Но не забравих нощта и мечката, разбира се. Боже, защо по-рано не ни я изпрати тази мечка, укорявах всевишния… И благорях на Луи Куне за лечебния му метод, преодоляващ най-големите настинки.