РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Димитър БЕЧЕВ
През 70-те години на миналия век ние, тогавашните студенти от Ямбол, които учехме българска филология в ПУ „П. Хилендарски“, се дразнехме от лекотата, с която наричаха Добромир Тонев „пловдивски поет“. С наивността и местния патриотизъм на земляци, не искащи да предадат лесно таланта на Добромир Тонев на пловдивската литература, където блестяха имената на утвърдени творци. Но и без нашия провинциален плам Добромир превзе с щурм многовековната крепост на пловдивската култура, само за десетина години след студентската скамейка той вече събираше шумните овации и мълчаливата завист на цяло поколение автори.
Той е роден в Ямбол на 15.10.1955 г., завършва средно образование в родния си град (ще допълня, в култовия механотехникум) и българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 1979 г. Пише още, че участва в студентския литературен клуб „Гео Милев“ (след Огнян Сапарев самият той дълги години ръководи дейността му).
Първата му стихосбирка „Белег от подкова“ (1979), която Добромир Тонев издаде на 24 години, бе посрещната с възторг, отличена с национална награда за дебют, поетът бе приет в СБП като един от най-младите му членове. Добромир Тонев се утвърди като самобитен лирик чрез стихосбирките „Нежна машина“ (1984), която му донесе наградата на СБП за поезия, „Свиждане със светлината“ (1990), „Арго“ (1994), отличена с награда „Пловдив“. През 1984 г. Добромир Тонев преведе стиховете на Владимир Висоцки, публикувани в стихосбирката „Нерв“ (1984).
Последните му творчески изяви бяха свързани с хумора и сатирата. През 1998 г. той издаде „Под седлото на Пегаса“ – поетически шаржове на известни пловдивчани, „Крахът на един кокошарник“ (2000) – хумористична новела; „Голямата лудница“ (2002) – лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излезе и книгата с фрагменти „Обратната страна на иконата“ (2001), както и том със събрани съчинения през 2007 г.
Повече от двадесет години той беше редактор в ДИ „Христо Г. Данов“ – Пловдив. Съставител бе на сборници („Поетически сборник“ – 1998, „Антология на пловдивската любовна лирика“ – 1996), участваше в журита на голям брой национални литературни конкурси.
Поезията му е превеждана на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Ще припомня още нещо. Освен заниманията си в литературен клуб „Гео Милев“ Добромир Тонев бе основател и ръководител на Националната младежка поетична академия в Пловдив, която днес носи неговото име. „Поетическа академия“ е създадена през 1995 год. към Дома за литература и книга – гр. Пловдив, като членовете на академията са избрани с национален конкурс – автори между двадесет и тридесетгодишна възраст от цялата страна, по-голямата част от които студенти в Пловдив. През 1998 г. Добромир Тонев съставя и редактира първия сборник на Поетическа академия „Друга вода“, който включва стихотворения от осемнадесет автори.
Малцина поети имат щедрия талант като Добромир Тонев да завладеят читателската публика, да наложат своята естетическа визия, да създадат своеобразен ореол около името си, да накарат хората да търсят и четат неговата поезия. „Белег от подкова“ бе заредена с юношеска съпротива срещу конформизма, с горчиво себевглеждане в моралните язви на живота. В патоса на младия дебютант впечатлява широката поетична култура, домогването до собствен стил (въпреки че в поезията му от тези години личат реминисценции от Христо Фотев, Борис Христов, чужди автори). Още тук младият поет заявяваше:
Самотата има сто лица –
скуката е със едно единствено.
И в така наречената „столица“
нищо не се различава принципно.
За да продължи този рефрен в края на самата стихосбирка, която дава отправната точка на неговите бъдещи поетични превъплъщения:
Прозорците са очила на скуката,
повярвайте, светът изглежда друг.
Сърце, голямо колкото юмрука ми –
сега ни чака тежък първи рунд.
А животът бе тежък рунд за Добромир Тонев, който той извървя с мъжество, без завист и хленч. Поезията за него бе своеобразен катапулт към един по-съвършен, но илюзорен, студен и стерилен свят, той опоетизираше обикновените житейски и морални стойности и иронизираше лъскавата натруфеност в лириката.
Вглеждаме се в невзрачните типажи, опоетизирани от Добромир Тонев. Човекът между строфите не може да излезе от невидимата рамка на социалната анонимност, той е вперен в някаква апокалиптична самозаблуда в своята самодостатъчност, обвита в космическа отчужденост („Покана за чуждоземни гости“, „Балада за разведения скулптор“, „Разказ за чиновника“, особено в „Балада за незабележимия“ и „Какво ми каза шивачът“). Неизбежен е сблъсъкът на претенциозната младост с фалшиво улегналия полуморал на лишеното от цел и смисъл съществуване, катарзисът е мъчителен и води до нощното бягство „при ямба“ след поредното скитане. Забележително е бързото и категорично домогване до своя собствен иронично-метафоричен стил, демитологизиращ празничните очила на скуката, разсъбличащ безпощадно „обратната страна на стиховете“. Бунтарският дух на поета срещу статуквото на подредения провинциализъм и ленивото удобство на навика избухва в края на „Демитологизиращо стихотворение“:
И става все по-трудно да се диша.
Отникъде искра – да те подпали.
И яростните стихове ги пишеш
с цената на семейните скандали.
Втората му стихосбирка „Нежна машина“ (1984) бе сериозно постижение в представителната лавица на съвременната българска поезия. В нея юношеският патос и младежко самолюбуване са заменени от психологически драматизъм, от безпощадната дисекция на банално ежедневното, от противоположни идейни търсения, вплетени в карнавалната тъкан на интелигентския бунт срещу житейската неправда и пошлост.
Ето как е видял живота около себе си Добромир Тонев в стихотворението „Почти ода“:
Добиваме усещането,
че не живеем себе си,
че ни живее някой друг,
но лошо ни живее…
Или:
Защо тогаз възпяваме
отделно розата,
отделно нейните бодли?
Кое ни е по-нужно?
Поетът пита тревожно себе си и своите себеподобни в един нескончаем диалог, непримирим с конвенциите, но и раним и оголен, интелектуалните търсения придобиват почти диаболична символика, захвърлени в метафизичните пространства между живота и смъртта – отчетливо повтарящи се мотиви и метафори в цялата поезия на Добромир Тонев. Понякога взема превес моралното саморазголване на идеята, понякога артистизмът на боравене със словото ражда неочаквани внушения, но твърде често могъщата асоциативност, привнесените приказно-митологични пластове раждат оригинални и силни творби като това култово стихотворение от „Нежна машина“:
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
И поантата:
Усилието винаги си струва,
дори когато ражда нова жажда.
Колхида може би не съществува.
но тихо, да не чуе екипажа.
Не са много творбите в съвременната българска поезия, които сочат с толкова безпощадна откровеност уродливия, примитивен цинизъм на двуличната човешка природа, едновременно божествена и несъвършена, всеотдайна и студено себична. Всичко това поетът вмъква като романтичен фон в своите книги „Свиждане със светлината“ (1990), „Арго“ (1994), в които са поместени поемите „Синьо равновесие“ (публикувана през 1986) и „Арго на светлината“ (публикувана през 1988).
Мнозина вдъхновени изследователи са анализирали задълбочено основната антиномия в поезията на Добромир Тонев: „живот-смърт“. От стиховете му, особено в последните му книги, наднича леденото лице на смъртта, тича обезумял ужасът на човешкото безсмислие, на нищото. И макар за Добромир Тонев това да изглежда в някаква степен трагична игра с естетически привкус, то свещената ритуалност на изобразяване, мистично отвъдното в съчетание с езическото ни карат да се вглеждаме сепнато в света около нас, да се отърсим от самодоволността на материалното битие, в своята тъмна половина.
Търсейки философско-поетичните формули на човешкото съществуване, Добромир Тонев израсна като съвременен поет с модерна визия, със собствен стил, с органична метафорика. Влагайки многопластов смисъл в поезията, той я възприемаше и като естетическа игра с неочакван край, връщайки се мислено към сакралната граница между детството и зрелостта, към символиката на съвършенството и устрема, въплътени в конната езда. Лирическият герой се лута в лабиринта, наречен живот, осъзнавайки горчиво, че всъщност „постигнатото е капан за бедни“, неговият дух бе с космически стремеж за висини, но с наранени криле. Затова и „Свиждане със светлината“, и „Арго“ бяха стихосбирки на мъдрия скепсис и неутолимост на човешкото желание, бяха заредени с печал и жажда за полет, Добромир Тонев правеше експерименти с краткия стих, лиричната поема, образите носят афористично проникновение.
Непримиримият дух на Добромир Тонев тласна неговото перо в сатиричното преосмисляне на битието. През 1998 г. той издаде своята закачлива стихосбирка „Под седлото на Пегаса“, която съдържаше шаржове на известни пловдивски творци и която имаше шумен успех в града на тепетата във времената на деноминация. А стихосбирката „Голямата лудница“, която излезе посмъртно, ни среща с едно ново измерение от щедрия талант на Добромир Тонев – тя е остра сатира срещу бездарието и алчността на новите управници.
Ще завършва редовете си за Добромир с едно от онези негови поетични послания, които надделяват времето и разстоянията и са вълнуващо свиждане на читателя със светлината.
