„И ОТВЪД ЩЕ МЕ ОБИЧАТ…“

За новата стихосбирка на Георги Драмбозов – „Интензивно отделение“, изд. КАЛИСТО-М, С., 2015 г., няма да изрека смайващи хвалби. Ще пропусна и определения като „гениална“, „неповторима“, „божествена“, „космична“, „полифонична“, „зашеметяваща“. Нека те кротко отлежават в сладкарския цех на литературната критика. Но ако в мрачното ни битие още има живи ценители на стойностна поезия, ще я открият точно в пулса на обемно малката книжица. Изтъкана от неподправена човечност, монологична полемика с околния свят, творчески тревоги за ближния и… много закачлив хумор. Сборникът е изграден от две части: „Дунавски поет“ – интимна лирика и „Ябълката на познанието“ – интимна сатира, като всяка от тях може да бъде отделно издание. Бързам да споделя, че в печатния хаос у нас се появяват всякакви чудатости. Но те не могат да подменят искрените образци на словото, поднесени от едно несъмнено дарование. В случая – това на Драмбозов, доказано в годините и в съзнанието на читателя. Мисля, че „Дунавски поет“ е цветен микс от любовна, гражданска и философска тематика. Скулптирани в общ силует на личното „аз“, отразено в плътта на неумиращото време. Георги Драмбозов е традиционен модернист. Той не се опълчва срещу новите потребности на делника. И на века, затварящ страници от вчерашното „утре“, за да открехне завесите на енигматични бъдни очаквания. Но тачи своя стародавен корен някъде в България. Изградил го като възрожденски съвременник, преди да го благослови за пътищата на света. По тях скитат, с платена от разни отворени общества анатема за всичко родно, и нашенските неомодернисти, символисти… всякакви дръндаристи. Изхвърлили чрез нищетата на духа си иконите на бащината стряха. На традицията и на националната идентичност. Но те греят в лириката на Драмбозов и са ярка илюстрация за здравите основи на литературния ни градеж. Нине и присно и… во веки веков:

Благодаря ти, Дунаве! –
от каберне-лозница
венец като на Бакхус
ще ти направя аз,
ще ти изпея мойта свищовска песенчица,
с която тук обяздвах
капризния пегас.

Благодаря ти, Дунаве! –
последен стих ти пиша,
но твоят син оставам сега
и занапред,
а вече с ЕГН-то седемдесетгодишно,
дано да ме признаеш
за дунавски поет!

„Дунавски поет“

Сериозно място в „Интензивно отделение“ отделя авторът на любовта. По страниците тя е химн с многоцветна тоналност. Едновременно отлежало вино с горчива сладост. Вливащо във вените на биологичната ни същност равносметката за изминат съвместен живот. За трепети и чувствени щения, неугасими в сърцето на поета. За новите човеци, родени от нея. Които ще ни изпратят до прага на неумолимия финал. За мъжа – вулкан от страсти, атавистични нагони и плътска страст. И за жената – тази Ева на всички епохи. За българката, приземена богиня в храм от панелни стени, под чийто купол се раздава без остатък. А щом старостта почука на вратата му? Щом олтарът му се покрие с праха от радости, съхранени единствено в забравата? Нека, нека почака! Сега тук е семейството. Вярно – понякога задушаващо барда с дребни радости и проблеми. Много по-често: пристан за духа. Уморен в скиталчества, в полет над граници, земни забрани, вехти правила. Бледнеят сезони в тленната ни орис и неизбежното сребро вплита в косите предчувствие за равносметка:

Иде зима! – огнището в нас
все по-трудно лумва,
За да сгрява плътта с непоръбени рани,
за да помним, че другият
още е влюбен
и че драска доброто зверче –Любовта ни.

И ти нося най-жълтата дюля
за спомен,
и с вкуса на отдавнашна
мъжка целувка –
овършахме хармана,
обрулихме клона,
и ти казвам, че тази любов
си е струвала.

„Есенна дюля“

Лирическият герой – авторът, рисува песните си задъхан. „Уловени“ в импресията на труден размисъл, по стъпките на сменящи се дни и години. Те търсят дъха на човешкото присъствие по улиците на делника. Открояват какво за Драмбозов е стойностно и кое – мимолетно. Къде е мястото на поета в трусовете на гражданската пирамида и защо именно там? Какъв въобще трябва да бъде жрецът на словото в страна, раздирана от съмнения, пристрастия, очаквания и стъпкани мечти. И защо е, за жалост, „безлик“ и апатичен съвременникът. Залутан в тълпата след хлебни миражи и режисирани „отгоре“ зрелища. Историческите поуки, отразени в огледалото на днешния ден, поставят болезнено въпроса за човешкото достойнство. За правото на отделната личност да бъде това, което е, по волята на Създателя. Да се чувства потребна на себе си и на ближния. Нищо, че коловозът на безизходицата я тласка към тревожна пасивност и обезличаване:

Сега сме точно Белчо и Сивушка! –
за тучна паша няма кръгозор,
аз, Белчо, още рогче в ясла мушкам,
Сивушка чат-пат ходи на фризьор…

Но седмичната дажба за овеса
е както през Балканските войни –
богатият си гледа интереса,
а бедният държавата вини.

„Белчо и Сивушка“

Не по-малко актуален и завладяващ е авторът и в интимната си сатира – „Ябълката на познанието“. За жалост всички прозрения, намерили място тук, са верни. Проверени. Изстрадани. Преродени в горещия купел на сатиричната жарава за нов живот: „В искане на невъзможното“, „Ябълката на познанието“, „Старите поети“, „Писателско семейство“, „Проблем на възрастта“, „Женски монолог“, „Кама Сутра“, „Жестока проза“… И тук делничното, вярно и картинно пречупено в плоскостта на мащабното обобщение, се запечатва в паметта ни, докато се смеем. Някъде незлобливо, като весела приятелска закачка. Другаде – не съвсем:

Похвално джентълменско поведение!
Без никакви скандали и псувни,
тоз, който ми забоде нож на мене –
извади го… дори се извини.

„Феърплей“

Всяка нова книга е илюстрация за развитието на създателя си в духовната мисия, на която е обречен. С „Интензивно отделение“ и Георги Драмбозов е изправен пред топлата критика на своите почитатели. Няма съмнение каква ще е присъдата: да пише още, и още, и още. Аз обаче имам строга забележка – често в стиховете ти се мярка сянката на старостта, приятелю. Стига! Престани! Обърни Ј гръб. Твърде ти е рано, закъде си се разбързал? Пей за нещата, които цениш. За обичните хора в сърцето ти. За значимите неща, картинно описани и в другите твои чудесни стихове. Или ругай делничните пръски по лицето на България, които тя не заслужава. Каквото си избереш. Но си наказан да младееш – проумей го и се подчини. И вдигай неспирна наздравица с бокала на живота. Ти го обичаш и той те обича. Дай, Боже, такава награда всекиму.

Георги Н. Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЗАВРЪЩАНЕТО НА ТОНЧО ЖЕЧЕВ
Next post ПИСАТЕЛЯТ АНТОН ДОНЧЕВ НА 85