Лалка ПАВЛОВА

(ФРАГМЕНТ ОТ МОНОГРАФИЯТА „ЕПИЧЕСКИ МОНУМЕНТИ НА СВОБОДАТА В РОМАНА „ВОЙНАТА СВЪРШИ В ЧЕТВЪРТЪК“ ОТ НЕДА АНТОНОВА)

Всеки роман (бил той исторически, криминален, научнофантастичен, биографичен и т. н.) има свои специфични особености и авторът трябва добре да ги познава, ако иска да създаде стойностно, запомнящо се произведение. Безспорно е, че „Войната свърши в четвъртък“ на Неда Антонова е исторически роман, тъй като в основата му са положени реални събития, свързани с Руско-турската война от 1877 – 1878 година. Това изисква от нея не само добре да познава документираните събития (от участници в тях, от историци и кореспонденти, съпътствали и отразявали хода на военните действия), но и умението да ги съчетава с фикционални сцени и герои, които да „попълнят“ празните места в хронотопа им и в същото време да придадат художествена плътност на изображението, като доизградят образите с техния духовен и емоционален свят. В творческата биография на Неда Антонова обаче „Войната свърши в четвъртък“ е нейният първи роман. Именно това изненадва читателя, защото тя е съумяла да създаде произведение, което го интригува, завладява, кара го с вътрешно напрежение да следи развоя на бойните действия, заедно с героите му да изстрадва случващото се, да се възхищава или да скърби в зависимост от конкретната ситуация. И това е така, защото авторката е представила правдиво човешките характери с техните добродетели, с таланта им на военноначалници, но и с човешките им недостатъци, които ги направят близки и разбираеми. И въпреки спецификата – войната изправя хората един срещу друг като врагове на живот и смърт – Неда Антонова не дели героите си на протагонисти и антагонисти, а търси у тях онези човешки стойности, които ги сближават като индивиди. Проучила внимателно цялата документация за Руско-турската война от 1877 – 1878 година, тя някак със сърцето си усеща, че ако Съдбата ѝ е решила да я постави в това историческо време, не би могла да стои встрани от случващото се. Любопитен момент за читателите на моята монография е включената информация за творческата история на романа, представена лично от Неда Антонова (главата „Познатата и непознатата Неда Антонова“). При създаването на образната система на романа, писателката се ръководи от становището на такъв колос в сферата на романа, какъвто е авторът на „Война и мир“, Лев Николаевич Толстой: „За историята има … герои. За художника трябва да има хора.“ Затова и тя се стреми да използва всички възможни белетристични средства, за да „очовечи“ своите герои, въпреки че съдбата им ги поставя от двете страни на военната бариера.

Детството на авторката на романа „Войната свърши в четвъртък“ – Неда Антонова – минава по онези хълмове около село Брестовец, където са били палатките на Скобелевия отряд. Затова не е изненадващ възторгът ѝ, избликнал малко по-късно в нейната поема „REQUIEM“:

Зелените възвишения…

Зелени от младост сърца…

Алена кръв,

огнена кръв –

попила кръвта им завинаги…

И един бял,

безсмъртно бял генерал

витае над тях

с коня си…

Не е изненадващо и това, че почти две трети от повествованието в романа ѝ „Войната свърши в четвъртък“ е свързано с личността на Михаил Дмитриевич Скобелев. Образът му е въведен още в първата глава чрез обобщена извадка от кореспонденциите от Макгахан, Форбс и Гранд в западната преса, преведена от Талаат бей по заповед на Осман паша. Откъсът е поднесен в различен ракурс от останалата част на текста, чрез което Неда Антонова откроява важността му, превръща го в своеобразна синтезирана програма, по която тя ще изгражда представата за своя герой в повествованието, поднасяйки конкретни аргументи, които потвърждават синтезираната му характеристика:

„Между многото офицери от щаба на великия княз има един, който би привлякъл вниманието ви, където и да се намира, и чието поприще е било винаги любопитно и бляскаво едновременно. Той е висок, с гъвкава, тънка и обаятелна фигура, с ясносини очи и голям, но изящен нос, какъвто Наполеон, гледайки своите офицери, търсел, когато искал да си избере генерал – и с едно доста младо лице на поручик… Генерал Михаил Дмитриевич Скобелев – завоевател и губернатор на Фергана. Трийсет и три годишен. Световноизвестен. Богат. Храбър. Суеверен. Честолюбив. И разведен. Владее свободно три европейски езика и счита за щастливо всяко двадесет и осмо число от месеца. Облича се винаги в бял мундир, язди бял кон и се гордее с Георгиевския си кръст втора степен, получен заедно с генералмайорския чин като награда за присъединяването на Кокандския край към Русия. Наричат го Скобелев-младши или втори, за да го различават от баща му, стария генерал Дмитрий Иванович. Намират, че прилича на Буланже, а го сравняват по храброст, пълководческо изкуство и достъпност със Суворов. За него казват, че вярва в три неща: народа, Бога и войника. Обича майка си, сраженията и любовта. Ненавижда мракобесието, солдафонщината и скудоумието. Има много врагове и непрекъснато ги увеличава. Във военните среди го уважават, но се боят от него и се стараят да го държат по-далече от стратегията. Войниците го обожават, следват го даже когато ги води на явна смърт и приемат за единствена своя награда да се наричат „скобелевци“…“

Показателни са размислите, които този текст предизвиква у Осман паша, защото те открояват новото, прогресивното начало в личностните качества на Скобелев: „И в Русия е като в Турция. И в Русия командирите се избират по това дали умеят да си служат добре с четенето вместо с оръжието, дали знаят подробности от историческите науки, вместо тънкостите на военната стратегия и дали са близки на царстващата фамилия…“ Според Б. Костин Осман паша дотолкова е впечатлен от качествата на Скобелев, от неговите умения на пълководец и стратег, че в последното сражение при опита да пробие руската блокада избира място, което да е далече от войсковата част на младия генерал – реката Вит. (Б. Костин, „Воспоменания врача о М. Д. Скобелева“, Москва, 1990 г.) Общото между двамата офицери и взаимното им уважение, въпреки обстоятелствата на войната, изправила ги един срещу друг, Неда Антонова подчертава чрез различни средства от началото на романовото действие до неговия финал с краткия им реален диалог на френски език, който зарежда тишината в последвалата пауза с констатацията: „Двамата вече не са противници.“

Началните страници на романа акцентуват спецификата на отношенията между висшите офицери в щаба на руската армия. Макар че Михаил Дмитриевич Скобелев все още не е зачислен в действащата Дунавска армия, участва в обсъждането на стратегията за преминаването на румънската граница през река Дунав. В хода на дискусиите по време на заседанието на военния съвет, Неда Антонова подчертава някои същностни характеристики на младия генерал, доближаващи го до личността на императора Александър II: „И двамата бяха еднакво високи, със светли очи, ярки профили и тъмноруси бакенбарди, еднакво властни, макар и по различни причини, еднакво независими, но единият по-стар и с отпуснати устни, а другият изопнат и пламенен. Във всеки случай трудно беше да се отгатне кой е самодържецът.“ Синтактичният паралелизъм, акцентуван с трикратното повторение на наречието „еднакви“, не просто доближава образите на двамата висши представители на руската аристокрация (императорът Александър II и генералът Михаил Скобелев), а бележи и началото на частичната идеализация на младия генерал, чийто образ поддържа „скелето“ в градежа на целия сюжет на романа. Категоричната позиция, която заема по време на дискусиите, откроява неговата дръзка аналитична мисъл, съчетана с добро познаване на руската история и умението му да я обвързва с философски обобщения, които прозвучават като житейски максими: „Войната изключва и човеколюбието, и лекомислието. Войната е страшна работа, но започнеш ли я, добротата става неуместна. Ако ние не ги задушим, ще ни задушат те. Гражданските теории тук са неприемливи. Човек, който обича ближния си и ненавижда войната, трябва така да разбие врага, че той да не може след тази война да започне друга.“ Интелигентният български читател добре познава тази философска позиция от творчеството на Йордан Йовков (военната му проза и особено „Последна радост“) и на Димчо Дебелянов (фронтовата му поезия и най-вече „Един убит“). В хода на разгръщането на сюжетното действие Неда Антонова непрекъснато допълва с нови елементи демократичните възгледи на Скобелев за войната като стратегия и тактика, философия и психология, дори и с необходимата дипломация, засягаща бъдещето на освободената държава: „Този, който е приел да бъде отговорен за политическата свобода на един народ, е длъжен да подпомогне и духовното му освобождение. Българите са природно надарени – схватливи, емоционални и хитри – но им трябват две неща: прозрение за бъдещето и усещане за собствената им сила. Това, за което е късно за Русия, ние трябва да направим за България – да дадем път за най-прогресивното, да го издигнем до равнището на законодател, да го укрепим там и да му помагаме безвъзмездно. (…) Мислейки за бъдещето на Русия, ние трябва да го свързваме и с бъдещето на България – но не в границите на задунайска губерния. Не! Русия ще бъде лош пример за освободените славяни, а и благородната мисия, за която Бог я благослови, изключва всякакво посегателство върху свободата и попрището на избавените.“

След неуспеха на първия щурм за освобождението на Плевен, Скобелев е единственият офицер от щаба на руската армия, който (в присъствието на негово Височество княз Николай Николаевич и негово Величество императора Александър II) открито сочи причината за поражението: „Аз лично се прекланям пред храбростта на руския войник, но да се разчита само на тази храброст е най-малкото неразумно. За никого не е тайна, че през цялото време на атаката не достигаха патрони и някои от ротите бяха принудени да отстъпят заетите позиции не само заради недостиг на муниции, но и заради невъзможността този недостиг да бъде преодолян. Смятам, че тези две хиляди и четиристотин убити войници от доблестната армия на Ваше Величество можеха да бъдат използвани по-разумно и доблестно.“

Грижата за руския войник! Тя не е просто първостепенна задача на Скобелев – да го разведри след сражението и преживените ужаси и загуби, да го снабди, доколкото това е възможно, с храна и тютюн – но и да му даде личен пример за себеотрицание в хода на самите сражения. При него няма разминаване между думи и дела. Сочейки отсрещните височини на своите войници, пред чиито погледи от умората, горещината и нажежената от изстрелите на оръдията земя, въздухът звъни, той произнася знакови и искрени думи: „…там трябва да стигнем, братя. Там. Половината ще бъдат избити, но те ще помогнат на останалите да овладеят възвишението. Това ще бъде честна и славна смърт. Турците ще ви отблъскват, но вие ще настъпите пак. Запомнете, няма да има сигнал за отстъпление. Атакувайте до последния човек, до последния куршум. Довиждане, братя. Ще ви чакам на възвишението.“ И войниците вярват на своя пълководец, обичат го, знаят, че по време на сраженията те наистина са братя и заедно с него посрещат куршумите, затова са готови да го последват навсякъде. Призивът му „След мен, момчета!… Напред, георгиевци…“ възпламенява у тях порива да дадат всичко от себе си, за да постигнат посочената цел. Защото знаят, че редом с тях неизменно ще бъде техният бял генерал, почти митологизиран и в съзнанието им, и в повествованието на Неда Антонова: „След мен, момчета… И непостижим за куршум или сабя, Михаил Дмитриевич препуска от единия край до другия, турците се целят в мълниеносно прелитащата фигура, целят се дълго и старателно, но фигурата му все остава някъде между куршумите, а същите тези куршуми, дето уж бяха предназначени за него, стигат до гърдите му, но мигом се връщат обратно и поразяват тези, които ги бяха изпратили. „Вай, Аллах!“ А обикновеният руски селянин, войникът Тишка Воробей, който никога в живота си не е слушал приказки за богатири на силни коне, но е видял на календара на отец Пимен изрисуван млад мъж върху бял кон с копие в ръка, пробождащо огромна змия, с благоговение възкликва: „Свети Егорий!…“ (руският свети Георги – б.а.).

Кулминационен момент в героизацията на образа на генерал Скобелев представляват баталните сцени по време на третия щурм за Плевен. След отказа на руското командване да изпрати подкрепление за отряда му, Скобелев решава да използва последния резерв, който има – себе си. Честен и всеотдаен като своя кумир Суворов, забележителен оратор, младият генерал се обръща с огнено слово към своите войници: „Братя, не искам да ви лъжа…боят ще бъде жесток…ние трябва да вземем отсрещното укрепление…живи или мъртви… Помнете – живи или мъртви… Аз ви обичам…много ви обичам…но ще бъда безпощаден към всеки, който посмее да спре пред врага, да се огъне или – не дай Боже! – да се върне назад… Момчета! Нашият час удари. Светът ще запомни единайсети септември и целият български народ ще благославя тази дата и ще почита вашата памет… Готови ли сте, момчета? … Отекна дружен и мощен вик.“  Изключително драматично, с дълбок вътрешен психологизъм, Неда Антонова представя обратния път на генерала и усещането му за лична вина, когато е принуден да отстъпи на врага завоюваното с толкова много кръв и жертви възвишение. Вътрешният монолог, представен чрез накъсано от много емоционални паузи слово, разкрива разтърсващата му покруса в момента на прощаването със загиналите. Най-страшен е обратният път! Съзнанието, че е повел напред хиляди, а връща назад стотици, изгаря мозъка му, кара го да напряга докрай малкото останали му физически сили, но да предаде заповедта за отстъпление и да спаси поне последните останали живи: „Бог може да ми прости хилядите загинали вчера и днес, но тези, които ще паднат от тази минута нататък, ще тежат на съвестта ми… На моята съвест… Защото всичко вече е безсмислено… Ние отстъпваме… Отстъпваме… Чувате ли… вие, дето лежите мъртви и чужди на всяко вълнение… ние сме бити…, нас ни предадоха своите … ние се връщаме, а вас оставяме тук… оставяме ви…вие единствени сте видели края на войната… Защо не паднах заедно с вас…“

В последната част на романа Неда Антонова представя генерал Скобелев  в една нова позиция, откроявайки негови лични качества, които дават перспективи за пълнокръвното му бъдещо участие в живота при едно мирно време. Назначен за военен губернатор в освободения Плевен, той се изявява като хуманист и демократ с изумителни административни способности. В действията си се ръководи от максимата, че „врагът е враг, докато се сражава срещу теб“, а когато вече е победен и паднал в краката ти, „ти си длъжен да го вдигнеш и да му помогнеш да живее“. Неслучайно турското население в града му дава прозвището Справедливия.

Още в синтезираната характеристика на Скобелев в преведената извадка от европейската преса, включена в първата глава на романа, Неда Антонова полага един лично-интимен щрих в неговия образ: „Обича майка си, сраженията и любовта.“ В хода на повествованието, използвайки поредица от ретроспекции, те изяснява и уплътнява художествената представа за интима на героя си, за неговите срещи и раздели, за женитбата и развода  му, за да положи върху тях яркия печат на родилата се в условията на войната любов към дъщерята на търновския търговец Никола Ранков – Зография. Въпреки усилията му да се противопостави на зараждащото се чувство в душата му, воден от логиката, че „истинският войник не бива да има семейство“, зеленото люлеене в очите на Зография и знакът на подгънатите ѝ под софата колене го разтърсват до такава степен, че го карат да разбере не само че „нещото започва“, но и да осъзнае, че „връщане назад няма“. Връзката им е усложнена от драматичните обстоятелства на войната и дълга на младия генерал към каузата, на която се е заклел да служи – срещат се, разделят се, но в края на романа публичното му признание „Аз ви обичам, Зография Николаевна!“ поражда сълзи в очите ѝ и завършва с щастлива прегръдка.