Бойко КОЦЕВ

През 2018 година предстоеше да отбележим 140-ата годишнина от Освобождението на България от османско иго. Годишнината съвпадаше и с първото българско председателство на Съвета на ЕС. Решихме да предложим на нашите партньори изготвяне на две пощенски марки, посветени на боевете на Шипка, първата от които да валидираме през август 2017 година и за 3-ти март 2018 година, посветена на 140-ата годишнина от Освобождението на България. Ако някой ми беше казал през какви перипетии трябва да минем, какво чиновническо отношение, какви форми на криворазбран глобализъм и изкривено геополитическо разбиране трябва да преодолеем за осъществяването на тези намерения, нямаше да му повярвам. Но да не бързаме с оценките и квалификациите. Нека оставим читателят сам да направи своите изводи.

Изготвянето на една пощенска марка има своите правила, характеристики и закономерности. То се доближава до принципите на плакатното изкуство. Съществени признаци са лаконичността на изразните средства, компактността и концентрираното представяне на съдържанието. Графиката на малките форми или пощенската миниатюра може да въздейства само ако тя преподнася идеите, по един стилизиран, начин, който говори сам по себе си и без необходимост от текст или разяснения. Искахме да разчупим „схемите” на съветската историография и да покажем, че България се е освободила в резултат на единадесетата руско-турска война 1877 – 1878 година, но българският народ не е стоял със скръстени ръце. Не е получил даром своята независимост, а самоотвержено се е включвал и активно участвал във войната  – кой с каквото може.

След известно обсъждане се спряхме на два типизирани момента. Българското участие във военните действия – това е преди всичко българското опълчение и извършения от него подвиг при защитата на Шипка и в боевете за Стара Загора. Другият важен момент е помощта, която цивилното население оказва на руската армия. Най-ярък пример за това е зимният преход на ген. Гурко (11 – 19 декември 1877 година) през Стара планина. В трудни зимни условия предвожданият от него преден отряд е трябвало колкото се може по-бързо да стигне до софийската долина, за да не изгуби стратегическата инициатива. Именно в този преход българите самоотвержено са помагали не само с храна, но и лично са се включвали в усилията за пренасяне на бойната техника през Балкана. Има десетки графики и литографии в Националния исторически музей, музеите в Русия и по света, които показват саможертвената помощ, оказвана от българското население – жени, деца и старци, които бутат оръдия, каруци и друга военна техника. Този факт разширяваше кръга от хора, до които можеше да стигне нашето послание.

Спряхме се на тези два момента – участието на българското опълчение на Шипка и помощта на цивилното население при зимния преход през Балкана, които да бъдат символно отразени на пощенската марка. Умелото им преподнасяне трябваше да покаже в руското общество, че целият български народ се е включил в борбата и е извоювал своята независимост, а не я е получил даром. Освен това, искахме да избегнем използването на клиширани символи – такива като Скобелев на бял кон (Н.Д. Дмитриев-Оренбургски – „Генерал Н. Д. Скобелев на коне.” 1883 год.), или дремещият войник под снега от картината на Верешчагин „На Шипке все спокойно” и други, които поради употребата им в продължение на повече от 50 години са морално амортизирани и вече не говореха никому нищо. Търсехме нови символи и послания.

През м. май 2017 година се свързахме с Федералното агентство по комуникация, което отговаряше за цялостната дейност по изготвянето, производството и разпространяването на пощенската марка и предложихме съвместно изготвяне на две марки, посветени на боевете на Шипка, които да валидираме през август същата година и за 3-ти март 2018 година, посветена на 140-та годишнина от Освобождението на България.

С агентството имахме добро сътрудничество. Бяхме издали съвместно вече 3-4 марки по различни поводи. Нейният ръководител Олег Духовницки беше добър професионалист, компетентен и енергичен представител на новото поколение. Добре познаваше историята и се отнасяше много положително към нашата страна.  За съжаление се оказа, че през 2017 година няма да можем да издадем марка, защото това не е заложено в годишния план и няма финансиране. Правилата и процедурите не позволяваха да внесем изменения в бюджета на агенството в тези кратките срокове, но имаше определени възможности за издаване на пощенски плик, с който да отбележим 140-та годишнина от Шипченската епопея. Духовницки ме увери, че за пощенската марка през следващата година няма никакви проблеми, защото техният план и бюджет още не бяха утвърдени и се включвахме във всички срокове. Така решихме да издадем възпоменателен художествен маркиран пощенски плик, който да валидираме през септември 2017 година и пощенска марка за 3 март 2018 година. Бяхме доволни. Имахме две възможности, за да отправим нашите послания. А освен това, пощенският плик имаше повече площ, което даваше възможност за използване на повече изразни средства за постигане на нашата цел.

В средата на юли в посолството дойдоха представители на производственото предприятия АО „Марка” – генералният директор Артьом Адибеков, придружен от началника на историческия им отдел и началника на отдела за художествена дейност, за да ни представят образец на пощенския плик и окончателно да съгласуваме неговото отпечатване. Разгледахме го внимателно. На него беше изобразен фрагмент от картината на известния художник-баталист Василий Верешчагин – „Шипка – Шейново. Скобелев под Шипкой”. Пликът, без никакви съмнения, беше професионално изготвен. В представения образец обаче не ни харесваше това, че няма нищо за героизма на българското опълчение. Предложихме да добавим текст до апликацията от картината на Верешчагин, който да свидетелства за победата на руската армия, но и с участието на българското опълчение над турската армия на Шипка 1877 година. На пощенския плик имаше достатъчно място, което позволяваше да направим това. Генералният директор ме попита какви са нашите аргументи в полза на подобен надпис.

Без колебание  и до голяма степен експресивно започнах да му разказвам за значението на боевете на Шипка:

„Господин Адибеков, през август 1877 година положението на фронта е достатъчно сложно. Руската армия е преминала река Дунав. Постигнала е редица успешни сражения, но се намира в сложно положение. Тридесет хилядният корпус на Осман паша се намира в обкръжение в град Плевен, но все още е боеспособен. Предният отряд на ген. Гурко е завладял проходите на Стара планина и те се намират под контрола на руската армия, но търпи поражение край Стара Загора и е принуден да се отдръпне. Руските войски са разположени по билото на Стара планина. На 5 юли отрядът на ген. Радецки завзема шипченския проход. Открива се пътят към Истанбул. В тази сложна обстановка турското командване прехвърля корпуса на Сюлейман паша от Черна гора със задача да премине Стара планина, да се съедини с войските на Осман паша и да отблъснат руската армия зад река Дунав. Ако успее да осъществи този план, това означава поражение за руската армия, а за България – отлагане за неопределено време на нейното освобождение от османско иго. Драматизмът на ситуацията се състои в това, че щабът на ген. Радецки въз основа на разузнавателна информация решава, че Сюлейман паша ще премине Стара планина през прохода Хаинбоаз, който според щабните офицери е по-подходящ и по-лесен за преминаване. Съответно основните сили на руската армия се съсредоточават там. Разстоянието между Шипка и прохода Хаинбоаз е три дни преход. Противно на всички очаквания обаче Сюлейман паша решава да премине Стара планина на трудно достъпния и проходим Шипченски проход и на 9-и август (21 август по нов стил) щурмува височините. Силите са неравни. Армията на Сюлейман паша наброява 28 000 войника и 50 оръдия. Тя е добре обучена да действа в планинска местност от опита си в Черна гора. Срещу нея противостоят 5 дружини на българското опълчение, наброяващи 2500 български опълченци и до 2000 руски войника от Орловския пехотен полк. На Шипка, в този момент, е имало един единствен висш офицер – ген. Столетов, командващ българското опълчение. Подкрепление може да дойде едва след три дни, защото толкова е времето за преход от Хаинбоаз до връх Шипка.

В тези трудни условия българо-руския отряд под ръководството на ген. Столетов показват воинска храброст, безпримерна саможертва, доблест и невероятен героизъм. Българи и руснаци се сражават смело и самоотвержено рамо до рамо. Отразяват 12 яростни атаки на врага, но не допускат превземането на височините. 11 август (24 август по нов стил) е най-критичният ден за защитниците на Шипка. В този ден турците са провели 10 яростни атаки, но са били поразени и деморализирани от безпрецедентните действия на българските опълченци – когато свършват боеприпасите и катастрофата изглежда много близка, българските опълченци използват телата на своите мъртви другари, хвърляйки ги срещу яростно настъпващите турци. Вцепенени,, турците отстъпват. Бойният дух на българските опълченци се поддържа и от връченото им Самарско знаме като самостоятелна бойна единица. Това е първото българско бойно знаме, което се калява в тези исторически боеве. За нас българите, това знаме е свещено, така както за вас е знамето на победата, което всеки 9-и май се изнася с почести на Червения площад.

На третия ден пристигат подкрепления. Но за тези почти три дни позициите се удържат от неголям българо-руски отряд под командването на ген. Столетов. Именно тези храбри мъже – българи и руснаци, решават успеха на цялата война.

Господин Адибеков, тази битка е наистина историческа и е решила изхода на цялата кампания. И тя е спечелена от малка група български опълченци и руски войници. Други не е имало. Според мен, исторически справедливо би било да се почете този подвиг, да отдадем почит на тези герои – българи и руснаци, всеки сражаващ се за своята правда, но заедно и рамо до рамо, и да предадем знанието за този подвиг на бъдещите поколения. Паметта за тази битка е свещена в равна степен както за Русия, така и за България.”

Стори ми се, че партньорите бяха впечатлени. Информацията за руско-турската война 1877 -1878 година не е тайна или недостъпна, но такъв поглед към събитията очевидно беше нов за тях. Казаха, че ще се посъветват със своите консултанти и ще ни отговорят скоро. Останахме в очакване на отговора.

След две седмици получих телефонно обаждане от генералния директор Артьом Адибеков. Той сподели, че след консултация с техните експерти по исторически въпроси са решили да ни предложат да добавим на плика, вдясно от апликацията от картината на Верешчагин, надпис: „140 лет победе русских войск и болгарского ополчения над турецкой армией на Шипке”. Веднага се съгласихме. Повече не можеше и да искаме. Предложеният текст изцяло отговаряше на нашите желания.

Какво успяхме да постигнем, може да бъде оценено само от някой, който е добре запознат с пиетета в руското общество към бойните победи на предците им. Готовността да споделят славата от победата над турските войски на Шипка е действително неповторимо събитие.

Валидирането се проведе на 12 септември 2017 година, в Гербовата зала на българското посолство в Москва. Присъстваха висши представители на министерството на външните работи (МИД), министерството на вътрешните работи, държавници, общественици и представители на културно-творческата интелигенция. Пликовете, посветени на 140-ата годишнина от Шипченската епопея бяха отпечатани в тираж 1 500 000 екземпляра и пуснати в обръщение.

Бяхме изключително доволни. За първи път се признаваше открито и експлицитно заслугата на българската страна в Освободителната за нас война и българското опълчение се третираше като самостоятелна бойна единица, равностойно по значение с руската армия в боевете за Шипка.

Не така гладко протекоха разговорите по подготовката и валидирането на пощенската марка. Тук се включи активно и Министерството на външните работи на Руската федерация (МИД) и нещата станаха прекалено „политкоректни”.

На 20 януари 2018 година, както и преди, представителите на производственото предприятие дойдоха в посолството да ни представят изготвения образец за съгласуване. Показаха ни великолепно изработен художествен блок – триптих, портретен жанр. На него бяха изобразени портретите на Александър Горчаков – последният канцлер на Руската империя и ръководител на външнополитическото ведомство при император Александър II, вляво от него портрет на Скобелев – генерал от пехотата, участник в Руско-турската война 1877-1878 година, и вдясно ген. Едуард Тотлебен – руски генерал, знаменит военен инженер. Партньорите казаха, че са съгласували марката с МИД. По настояване на министерството са включили Горчаков, защото се навършват 220 години от неговото рождение. В плановете на министерството и на фонда „Горчаков”, който се ръководи от МИД и се наблюдава от първия заместник-министър, е предвидено да се издаде марка по този повод. Решили са да не издават отделна марка, а да го включат в този художествен блок. Тотлебен е включен поради това, че е известен военен инжeнер, участник в Руско-турската война, организирал обсадата на град Плевен и поради това, че се навършват 200 години от неговото рождение. Ген. Скобелев – понеже е станал символ на Руско-турската война.

Разгледахме внимателно марката. Трябва да се признае, че беше майсторски и професионално подготвена. При това, не една марка, а цял художествен блок-триптих, т.е. три марки, портретен жанр. Подборката на портретите, обаче, не ни харесваше. Преди всичко, защото тази подборка пораждаше асоциации само с Плевенската епопея, а там нямаше значимо и достатъчно известно българско участие. Освен това, на бойното поле при Плевен не се постига успех. Такъв настъпва едва след идването на Тотлебен, в резултат на правилно организираната от него обсада на града. Разбира се, без да омаловажаваме героизма на воините, сражаващи се там и значението на Плевенската епопея, не смятахме, че тя по-добре илюстрира българското участие във войната и значението му за независимостта на страната ни от българското опълчение на Шипка. Определено не можехме да приемем и включването на портрет на канцлера Горчаков, който не само е бил против войната, но поради сенилната си възраст, на полето на дипломацията е проиграл успеха, постигнат от руската армия. Неговото име у нас, а и не само, се свързва с резултатите от Берлинския конгрес (1 юни – 1 юли 1878 година), където България губи две трети от територията, определена от Санстефанския мирен договор.

Изпитвахме и известни съмнения за включването на ген. Скобелев – не защото той нямаше заслуги, а защото неговият образ беше експлоатиран повече от 50 години и според нас, до голяма степен беше амортизиран като плакатен символ. Разбира се, че можеше да остане, но ние искахме да отдадем дан и на други успешни генерали като например ген. Гурко – най-успешният през време на войната. Освен това, с него щяхме да илюстрираме помощта на цивилното население, целия български народ, който безрезервно и всеотдайно съдейства за успеха на войната.

Консултирахме се набързо. Всъщност ние знаехме какво търсим и какво бихме искали да видим на марката. Казах на генералния директор на АО „Марка”:

„Господин Адибеков, благодаря Ви много за професионалното изпълнение на художествения блок. Ние не сме се съмнявали в таланта на вашите художници и типографи. Изготвен е майсторски и заслужава единствено адмирации. Бих искал, обаче, да обърна внимание на смисъла от изготвянето на тази марка. Според нас, с нея бихме искали да почетем личности с принос за успешното завършване на войната, освободителна за нас. При това не само с принос, но и станали легенди в двете страни. Убеден съм, че сме единни в очакването си, когато нашите граждани видят потретите на марката, те да изпитат чувство на патриотизъм и гордост за геройските постъпки на отбелязаните изтъкнати деятели за постигане на заветните цели, в случая с България – за Освобождението от османско иго. Изпитваме известни съмнения относно включването на канцлера Горчаков. Известно е, че той е бил против започването на война. Сигурно е имал своите основания за това. Всъщност народният подем принуждава чиновниците и императора да започнат тази война. След като страданията на българския народ стават известни на целия цивилизован свят при зверското потушаване на Априлското въстание през 19876 година, Руската православна църква е отслужвала в продължение на 10 месеца молебни в подкрепа на поробения български народ. Неуморни са и комитетите на Алабин и Аксаков. Именно народната воля предопределя хода на събитията. Когато решението е взето и Александър II подписва декрета за война, Горчаков казва на императора, че трябва да се води полувойна и да имат много умерени искания. На 3-ти март граф Николай Павлович Игнатиев успява да сключи Санстефанския мирен договор с Турция, съгласно който България става самостоятелно княжество в етническите граници на българската народност, въпреки че остава зависима от Турция. Положенията на този договор се преразглеждат на Берлинския конгрес (1 юни – 1 юли 1878 година). Преговорите от страна на Русия се водят от канцлера Горчаков и посланика на Русия в Лондон, граф Пьотр Шувалов, а не граф Игнатиев. Очевидно че бидейки в сенилна възраст и без да получава качествена и автентична информация от своите посланици, които много често са се интересували повече от своите лични интереси или тези на великите сили, той не успява да защити интересите на Русия. Така се получава, че руските войски постигат пълна победа на бойното поле и катастрофална загуба на полето на дипломацията. Граф Игнатиев в своите дневници посочва, че това, което той с труд е успявал да постигне в преговорите в Сан Стефано, Горчаков с лека ръка е раздавал в Петербург. Далече съм от мисълта да съдя или оценявам живота и делото на канцлера Горчаков. Нека това да оставим на историците. Просто искам да кажа, че справедливо или не, името на канцлера в моята страна се свързва с имперските интриги, с интригите на великите сили и с Берлинския трактат, който в България наричат „Берлински диктат”. Предлагам да обсъдим вместо неговия портрет в художествения блок да включим портрета на ген. Столетов.

Ген. Николай Григориевич Столетов е изтъкнат руски военен деятел. През 1877 година е назначен за командир на българското опълчение. Лично е подбирал офицерите, унтерофицерите и обучавал целия личен състав. Формирал е 6 дружини, наброяващи над 5000 опълченци. Въпреки че позицията на командир на опълчението не е най-престижната позиция, Столетов пише в своите спомени, че е приел задачата с огромно въодушевление. Направило му е впечатление, че при учебните стрелби българите, които имали износени пушки (Шаспо, купени от славянските комитети в Прусия), показвали 75% успех, докато руските подразделения едва достигали до 37%. Силно го е впечатлило въодушевлението и високия боен дух на българите. Той е командирът, който ръководи малък българо-руски отряд при защитата на Шипка. Именно успеха в тази битка се оказва решаващ за изхода на цялата война. Смятам, че неговият портрет трябва да включим в този художествен блок, защото в България той е легенда, а е и достатъчно известен в Русия. Той е символът на защитата на Шипка и в двете страни – битката, изиграла ключова роля за успешното завършване на войната, довело да Освобождението на България. Той е символът на бойната дружба, довела до победа над Сюлейман паша. Той е символът на българското опълчение – гръбнакът на българската армия след Освобождението.

Предлагам, също така, да обсъдим въпроса на мястото на ген. Скобелев да поставим портрета на ген. Йосиф Гурко. Правя това предложение, не защото ген. Скобелев не е известен. Напротив, той е много популярен в България. Неговото име и дело е увековечено в Плевенската панорама. Открит е „Скобелев парк” в град Плевен. Цялата страна знае за победния „Бял генерал”. Има улици и площади кръстени на неговото име. Проблемът, според мен, е, че неговият образ се експлоатира повече от 50 години и вече е силно амортизиран и изчерпан като плакатен символ. Няма този внушителен ефект, който ние бихме искали да постигнем с отпечатването на тази възпоменателна марка. В същото време, ген. Гурко е най-успешният руски генерал за времето на Руско-турската война. Той има най-много победи на бойното поле. Освобождава София и превзема Пловдив без нито един изстрел. Най-добре от руския генералитет е успял да установи отлични отношения на доверие и взаимопомощ с цивилното българско население. Показателно е, че по време на трудния зимен преход на Стара планина през декември 1877 година цялото местно население се втурва да помага. До голяма степен бързината на прехода и запазването на стратегическата инициатива на неговите войски и успех при превземането на град София се дължи на това взаимодействие. Тази безрезервна помощ и всеотдайността на българското население са увековечени в стотици графики и литографии, изложени в музеите не само на България и Русия, но и в цяла Европа.

Що се касае до ген. Едуард Тотлебен, то ние подкрепяме неговото включване в художeствения блок. Той е талантлив военен инженер. Постигнал е това, което ген. Скобелев не е успял на бойното поле – превземането на град Плевен и капитулацията на Осман паша. Подпомагал е руската дипломация при преговорите за сключването на мирния договор с Турция. Разработил е план за укрепване на защитата на Княжество България след изтеглянето на руските войски.

Господин Адибеков, дълбоко съм убеден, че вие и ние целим едно и също с отпечатването на тази марка – да изпратим символни послания за величието на подвига на нашите предци, довело до Освобождението на България от Османско иго. Тази цел е постижима, ако използваме образи и символи, които не предизвикват съмнения и дискусии в обществото относно един или друг аспект на личностите или техните дела. Досега сме постигали това в нашата съвместна дейност. Убеден съм, че и сега ще вземем най-доброто решение.”

Направи ми впечатление, че партньорите следяха много внимателно моето изложение. Може би бяха свикнали с нашия задълбочен подход. Не за първи път работехме заедно. Стори ми се, че са склонни да приемат нашите искания, но не зависеше само от тях. Генералният директор каза, че ще съгласува направените предложения с МИД. Изрази надежда, че ще успее да ги убеди. Разделихме се и останахме в очакване на резултата.

Последвалите две седмици бяха нещо като втора шипченска епопея. Младите колеги от МИД, дали по вътрешно убеждение или по указание „отгоре”, искаха на всяка цена да аргументират оставането на портрета на канцлера Горчаков в художествения блок. Звъняха по няколко пъти на ден в нашето посолство и привеждаха доводи в негова подкрепа. Очевидно беше, че или искаха с младежки ентусиазъм да защитят авторитета на един от предходните ръководителите на външнополитическото ведомство, или искаха на всяка цена да изпълнят решението за отбелязване на 220-ата годишнина от рождението на канцлера Горчаков с нашата пощенска марка. Фондът, носещ неговото име е важна институция и има голямо значение за Министерството на външните работи на Руската федерация. Той подпомага, организира и финансира публичната дипломация в провеждането на културен и исторически диалог, по въпросите на сигурността и актуални въпроси на нашето съвремие, преди всичко между младите хора и представителите на научните среди.

Диалогът се водеше културно и с аргументи. За наше щастие, в екипа на българското посолство имахме старши дипломат, завършил Националната гимназия за древни езици и култури „Свети Константин Кирил Философ” и истински „исторически гурман”. Той знаеше историята, в т.ч. и историята на Русия, отлично и в дълбочина, при това не по учебник, а от оригинални първоизточници. Търпеливо и системно привеждаше аргументи в подкрепа на нашето искане и оспорващи изложените от руската страна доводи. Позоваваше се предимно на руски държавни лица, общественици и общопризнати учени. Всеки път беше конкретен като посочваше точно първоизточника и страницата, където е изложена съответната аргументация. Този диалог не водехме с цел да „надцакаме” някого, а да се намери най-доброто решение и за двете страни. Решение, което да не провокира въпроси, дискусии или нежелани настроения в нито едно от двете общества. Така или иначе, в крайна сметка, колегите се съгласиха с нас на „триптиха” да останат портретите на ген. Столетов, ген. Гурко и на ген. Тотлебен.

Изпитвахме удовлетворение. Бяхме убедили консултантите по история на производственото предприятие, някои от които са изтъкнати членове на Института по история към Руската академия на науките, и нашите колеги в МИД в правилността на нашето предложение. Считахме, че всички спорни въпроси са изяснени вече по най-добрия начин и за двете страни. Очаквахме момента за валидиране на марката.

Точно тогава изникна нов проблем. В информационното съобщение за валидирането на марката се появи израза „… В резултат на войната стана Освобождението на балканските народи от Османско владичество. …”. Бяхме потресени. Очевидно, че ситуационното сближаване на иначе вековно враждуващи империи и желанието на колегите от МИД да бъдат „политкоректни” и да не дразнят нашите съседи във връзка с техните неоосманистки амбиции беше и основната причина за този текст. Не можехме да повярваме, че руската страна е стигнала дотам, че за моментни геополитически изгоди е готова да потъпква историческата истина. Обърнахме се за разяснения. Беше ни отговорено, че следят внимателно дебата в българските медии по този въпрос. Там е имало представители на научната общност, които са застъпвали тезата, че в България не е имало робство и иго, а османско владичество. Ако не беше истина – щеше да бъде много смешно!

Моят колега свърши огромна работа. Представихме на колегите от МИД обширна панорама на квалификацията на този исторически период от руски държавници, общественици, научни работници и представители на културната общност, правени в продължение на повече от един век. Преобладаващият израз беше „турско робство”. Проведохме поредица от разговори. Ако мога с една дума да опиша състоянието на моите руски колеги по време на тези обсъждания, то бих избрал думата „конфузност”. В крайна сметка се спряхме на легално определеното в българското законодателство название – „Освобождение от османско иго”.

Валидацията на възпоменателния пощенски блок от три марки се състоя на 20 март в посолството на Република България в Москва. Марката беше поставена на плик с изображение на паметника на връх Шипка и Самарското знаме. Благороден жест към нас от страна на Федералното агентство по комуникация, което ние оценихме високо. Заемахме различни позиции и отстоявахме различни виждания, но винаги с уважение един към друг. Бяхме организирали богата литературно-музикална програма. Танцовият състав на българското училище придаде национален колорит. Присъстваха много официални гости, представители на дипломатическия корпус, българи и представители на медиите.

А иначе културната програма намери своето публично признание на VII Санкт-Петербургски форум (15-17 ноември 2018 г.), където на пленарно заседание и пред делегати от 101 държави, министърът на културата на Руската федерация специално изтъкна, че българското посолство е организирало и провело за първата половина на годината толкова много качествени и значими културни изяви, колкото не е провеждала нито една от държавите, с които Русия има споразумение за отбелязване на разменни начала „Година на културата”.

Всеки път, когато си спомням за тази „епопея”, в главата ми изникват думите на министър Лавров, които той ми каза на прощалната визита с него, провела се на 18 юни 2018 година, в неговия кабинет: „Господин Коцев, Вие твърдо отстоявахте българските национални интереси, но го правехте по начин, който не обижда партньора.”. Според мен, всеки посланик трябва да може да го прави. За целта е необходимо само да знае какъв е неговият национален интерес, да има необходимите знания и притежава нужните професионални умения, за да може да го защити.

Из подготвената за печат книга „Спомените на един посланик”