Павлина ПАВЛОВА

КНИГА ПОД ПЕЧАТ:

КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ  – исторически роман

Павлина Павлова

*  *  *  *  *  *  *  *  * 

„Йов казва: „Да, Господи, разбрах всичко. Разкайвам се!…“

Навярно мислиш, че когото обича Бог, той е богат.

В заблуда, братко си, защото е друг законът в този свят.

Когато Бог с любов дарява, ти ставаш толкова щастлив,

че цялата световна слава, богатствата са блед мотив.

Не ще надвисне незабрава, щом жива любовта остава.

Кардинал Анастасий Библиотекар беше интересна личност, много учен и много деен. Папа Адриан ІІ го беше направил наскоро библиотекар на римската църква и оттам и прякорът му. Разбра се, че е голям почитател на Константин Философ и бързо се сприятелиха, а после това приятелство се разпростря към мене и останалите. Едва сега узнах, че отговорите на папа Николай І до княз Борис са били подготвени от Анастасий Библиотекар. Е, не е отговорил на 115-те въпроса, а на 105, защо, не ми стана ясно. Помня само, че папа Николай І беше написал, че българският църковен глава трябва да се нарече ако не патриарх, поне архиепископ.

Дали по своя воля или по задължение, наложено му от папата, кардинал Анастасий Библиотекар предложи да ни разведе из Рим. Градът-легенда, градът с хилядолетна история, която изникваше пред погледите ни на всяка крачка.

Константин-Кирил Философ остана да си почива, а ние с Наум, Ангеларий, Горазд, Сава и Константин приехме любезното му предложение. Защото в Рим за хора като нас имаше множество забележителни храмове, в които се съхраняваха скъпоценни реликви, а ние горяхме от нетърпение да се докоснем до тях с очи, устни или с душа.

Започнахме от църквата „Светия кръст от Йерусалим“.

После ни показаха „Стълбата на Пилат“ – 28 мраморни стъпала, които са пренесени тук от Иудея – били са пред двореца на Пилат Понтийски, прокуратор на Римската империя. По тях Иисус Христос се е изкачил, за да бъде съден. Затова по тях не можеше да се стъпва, който желаеше, имаше право да ги изкачи само по колене. Те също са били пренесени в Рим от майката на император Константин.

След като отдадохме почит на тези светини, обядвахме и с карети се отправихме към папската катедрала „Сан Джовани ин Латерано“.

На тръгване отново спряхме пред обелиска, издигащ се северно от храма, донесен от Константин. Преди да се появи тук, е украсявал град Тива през 15-ти век преди новата ера.

М-да, Рим беше град с множество църкви и тепърва щях да ги опознавам една по една. За днес решихме, че сме видели достатъчно.

Преди да се сбогуваме с кардинал Анастасий Библиотекар, го дръпнах настрани и малко притеснено го запитах дали не може да получа един нормален стол, вместо този с дупка в средата. Не се чувствах удобно на него, а обичах да чета, седнал до прозореца.

Като се усмихна малко особено, той обеща. И едва когато ми донесоха нормален стол, намери сгода да ми разкаже историята на тези странни столове. Но изрично бях помолен това да си остане само между нас.

И да не беше ме помолил, никога не бих дръзнал да разкажа комуто и да било тази ужасно срамна история, свързана с папството.

– Чувал ли си за папеса Йоана? – запита ме Анастасий, като ме гледаше в очите.

– Това шега ли е?

– А за папа Йоан Англик?

– Йоан Англик не беше ли Йоан VІІ?

– Ето че си чувал, все пак.

– Нима твърдиш, че зад тези имена се крие жена? – Не можех да повярвам на чутото, но то се оказа само началото на позорна история.

– Рожденото й име е Йохана. Баща й бил англосаксонски мисионер. От родния си град Майнц избягала с монах едва 12-годишна, преоблечена в мъжки дрехи. Двамата отишли в Атина и там станали членове на една от най-престижните книжовни школи. И никой не заподозрял, че под расото й се крие жена. Тя изучавала хуманитарни науки и бързо си извоювала първенство сред останалите ученици. Ала нейният любовник скоро я довел тук, в Рим. Била много начетена, затова я назначили за преподавател във висше училище. Нейните лекции посещавали велики учени, а и от учениците й мнозина се издигнали. Славата й ден след ден растяла. И постепенно си издигнала, станала папски секретар, след това кардинал, накрая я избрали за папа.

– Кога се е случило това?

– След смъртта на папа Лъв ІV.

– Значи неотдавна, през 855 г. Кой папа я наследява?

– Бенедикт ІІІ.

– Той поемаше понтифика през април 858 година, доколкото си спомням. Но нещо ми се губи какъв е, откъде идва?

– Защото умира през април 858 година.

– Искаш да кажеш, че такъв папа изобщо не е имало, така ли?

– Да, това ти казвам. Или дори да е имало, то е било за съвсем кратко, за няколко дни, колкото да се замаже положението, след което вероятно е бил убит.

Избърсах капчиците пот, които бяха избили по челото ми и вече се стичаха към очите. Трудно ми беше да осъзная чутото.

– Сега започвам да си давам отговор на някои въпроси… – Спомних си колко дълго разглеждах портрета на папа Бенедикт ІІІ и все не намирах обяснение за тази невероятна прилика със сегашния папа Адриан ІІ. Можех да се закълна, че е на  Адриан ІІ. Но вече нямах съмнение, че вероятно така е била изфабрикувана фалшификацията на папа, който да заеме за историята мястото на папеса Йоана, това позорно клеймо върху цялата папска институция. И за времето на нейния понтиф, продължил 2 години и седем месеца, ето ти го някой си Бенедикт ІІІ – без биография, макар да е бил тук само преди 14 години.

– Същият художник нарисува портрет и на папа Адриан ІІ. Тогава на него му хрумна да позира и за портрет на папа Бенедикт ІІІ, но с извита настрани глава. Ти обаче си доста наблюдателен. Хм… Не знам дали да му казвам…

– По-добре, не! – опитах се да предотвратя едно подобно разкритие, с което можех да си навлека гнева на папата.

– Прав си. Само ще се разстрои, а вече нищо не може да се направи! Искаме тази история да бъде забравена напълно, да бъде заличена навеки.

– Тази история, тази мълва за папесата няма да заглъхне скоро, каквото и да правите. Тя ще се препредава от уста на уста и ще петни папския престол. Това не е краят на историята за папеса Йоана, нали?

Кардинал Анастасий Библиотекар поклати скръбно глава:

– Докато била папа, тя забременяла от своя любовник. Никой не подозирал какво се случва. Но и тя самата не знаела кога ще роди, а това станало във възможно най-неподходящо време – по време на Великденска процесия от „Свети Петър“ към Латерана, в тясната улица между Колизеума и църквата „Сан Клементе“.

– Боже, прости ѝ! – прекръстих се, все по-ужасен от чутото.

– Съгласно нашето правосъдие, щом се разкрила измамата, била вързана за краката и влачена от препускащ кон повече от половин левга извън стените на града. И където умряла, там била погребана. Според слуховете, на същото място някой поставил голям камък с надпис: „Petre, Pater Patrum, Papisse Prodito Partum“.

Повторих си го наум: „Петре, баща на бащите, издай раждането на дете от жената-папа“.

– Но ти не си го виждал с очите си, нали?

– Не съм. Но съм виждал сина й, който сега е послушник.

– Къде?

– Тук, наблизо. Но къде, няма да ти кажа. Момчето вече е 14 годишно, умно е и се отличава от връстниците си. Вероятно и то ще направи кариера в църковната йерархия.

– Странно ми е, че не са убили и него, също както майка му.

– Бог го е запазил. Родил се е по Великден, когато стават чудеса. Макар тогава придружаващите я да пуснали слуха, че детето също е било убито от разгневената тълпа. Та да се върнем на стола, който ти не хареса. Оттогава кандидатите за Светия престол ги проверяват предварително, като ги карат да сядат на такъв стол с дупка.

– А какво стана с любовника на папесата? Убиха ли и него?

– Да, и добре стана. Защото ако беше успял да избяга, трябваше да жертваме детето. Иначе щеше чрез него да ни държи в ръцете си…

– Това, което е направила тази жена, е голям грях…, все едно човек да си показва голотата пред хората – успях да промълвя.

– Не е все едно, по-лошо е! – поклати глава кардиналът и се усмихна тъжно.

А аз се опитвах да си представя жената, носеща Папската Тиара. Защо Бог ни изпраща подобни изпитания? Все още не бях намерил отговора на този въпрос.

Какъв велик момент – лично папата и най-висшите му прелати – познатите ни кардинал Формоз Портуенски и епископ Гаудерик Велетрийски – ръкоположиха за свещеници четирима от нас, ученици на братята Методий и Константин-Кирил Философ – това бяха разбира се брат Наум, брат Горазд и брат Константин. А Сава и Ангеларий – за четци.

Аз станах свещеник.

По предписание на канона свещеник можеше да се стане след навършването на 30 години, а аз бях на 27 и се надявах да ме ръкоположат за дякон, за което бяха необходими 25 години. Затова бях още по-щастлив от тази неочаквана благодат.

Думите на татко отново зазвучаха в ушите ми: „Майка ти много искаше да те види свещеник. Сбъдни мечтата й!“

Де да можеше да ме зърнеш отнейде, мамо, аз вече съм свещеник!

Да проповядвам Евангелието на моя роден език беше като да се превърна в божествена тръба на истината. Какъв прекрасен, звучен, богат език имаме ние, и колко се радвам, че ще разнасям благовонието на познанието сред мизийските народи.

От церемонията запомних единствено думите на папата:

„Очаквам от вас предано служене на вярата с доблест и почтеност. Бъдете благочестиви и смирени, състрадателни и скромни, давайте пример с живота, който водите…“

А аз си припомних думите на свети Йоан Златоуст: „И от самите лъчи трябва да е по-чиста душата на свещеника, за да не го оставя празен Светия Дух, за да може да казва: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ И още: „Душата на свещеника трябва да свети като светлина, която озарява вселената“. Е, аз се чувствах в момента точно така!

След като вече не бях монах, можех да облека бели дрехи, които толкова обичам. Разбира се, най-важните ми одежди си оставаха онези, за които Господ беше наредил: „Нека свещениците ти да бъдат облечени с правда“.

И незабавно написах писмо на татко, за да се гордее с мене. И не само той!

Ала въпреки очакванията ми, че това своеобразно признание към нас ще зарадва епископ Методий, той никак не беше радостен. От една страна здравето на брат му не беше добро, а от друга го тревожеха новините, които пристигаха откъм Моравия.

С Анастасий Библиотекар си допаднахме поради това, че и аз като него се интересувах от история. И когато прочетох какво беше написал за нас по времето на Аспарух, поведохме дълъг разговор за миналото на нашите народи. Защото и той безпристрастно беше описал как след разделянето на Римската империя през 364 г. „българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунава“ и че „българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право“. Той с възхита говореше за нас и това, че беше приел като съвсем естествено обединението на двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания – ме спечели. Защото и аз бях чел, че Стара България е опирала до Босфора.

– Но с нарастването силите на римската държава, още по времето на консулите е започнало завладяването и покоряването на вашите племена едно по едно – обясняваше Анастасий: – Марк Дидий, проявявайки необикновена решителност, подчинил тия племена. Друз пък съумял да ги задържи в собствените им граници, а Минуций ги разбил в битката при река Хебър, която извира от стръмните планини на одрисите. Римската флота пък превзела градовете, разположени на Босфора и Пропонтида. След това по тия места се появил пълководецът Лукул, влязъл в сражение с дивите беси и въпреки жестоката им съпротива скоро цяла Тракия се подчинила на властта на нашите прадеди и по този начин след опасни походи били придобити шест провинции.

– Много кръв се е проляла – отроних тихо: – Тогава падат и Филипопол, и Верея.

– Да, нали са в провинция Тракия. Другата провинция е Хемимонт с големите градове Анхиало и Адрианопол, който преди това се е наричал Ускудама. След това е Мизия с градовете Марцианопол, Доростол, Никопол и Одесос. Над Хемимонт се намира провинция Скития с най-големите й градове Дионисопол, Томи и Калатис. Крайната провинция е Европа с известните си градове Апри и Перинт.

– Радвам се, че толкова начетен учен като вас, се е посветил на книгите. И че освен да ги събирате, сортирате и четете, също пишете.

– Все някой трябва да го прави. Хронистите са ни оставили ценни сведения, а ние също трябва да оставим такива за нашите потомци. Но мене друго ме интересува: постоянно се разказва, че почти всички хора, които живеят в споменатите области около планините, ни превъзхождат с телесното си здраве и с дълголетието си. Според тебе: каква е причината?

– Не съм се замислял. Сигурно защото живеят сред природата, на тишина, а не както вие тука в Рим. Откакто сме дошли, не мога да поспя и час. Този денонощен тропот на карети, каруци и коне, крясъците на търговци, фокусници и продажни жени, сбиванията, не знам дали ти някога си напускал Рим, но ако имаш път към България, непременно отиди там. Дори една нощ в планината ще я запомниш завинаги. Там въздухът е различен, ухае на борова смола; водата е студена и много вкусна; имаме мляко, каквото вие никога не сте вкусвали и сирене, което ти дава сили.

– Непременно, стига да ми се отдаде възможност…

Когато отидох да видя как е моят учител Константин-Кирил Философ, го заварих на колене до леглото да се моли с насълзени очи и ръце, повдигнати нагоре. Не прекъснах молитвата му, но останах до вратата в очакване да свърши:

– Господи, Боже мой, който си сътворил всички ангелски чинове и безплътни сили, който си разпрострял небесата и си утвърдил земята, който си привел от небитие в битие всичко съществуващо, който всякога и всякъде изслушваш ония, които изпълняват твоята воля и се боят от тебе, и спазват твоите заповеди, послушай сега и моята молитва: запази твоето вярно стадо, над което беше поставил мене, непотребния и недостоен твой раб; избави го от безбожната и поганска злоба на ония, които говорят хула срещу тебе, и погуби триезичната ерес. Издигни твоята църква с множество и съедини всички в единодушие; създай избрани люде, единомислещи в твоята истинска вяра и в правото изповедание, и вдъхни в сърцата им словото на твоето учение. Ако си избрал нас, недостойните, за проповедници на Христовото евангелие и ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което ти е угодно, това ни е твой дар. Тези, които ти ми беше поверил, предавам ти ги като твои. Ръководи ги с мощната си десница и покрий ги с покрова на крилата си, та всички да възхвалят и да славят името ти – на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин!

Тогава ме видя и като с мъка се изправи, ме накара да се приближа. Целуна ме по челото и ми рече:

– Благословен от Бог…

После изпадна в треска.

Повиках брат му и останалите от нашата делегация и до сутринта се молихме за неговото спасение край леглото му.

Нашият брат Константин-Кирил Философ издъхна на четиринадесетия ден от месец февруари, индикт втори, в 6377 година от сътворението на света, само на 42 години, заобиколен от свои ученици, които не спирахме да отправяме горещи молитви към Господа Бога. Заподозрях нещо лошо още когато поиска да приеме великата монашеска схима – тази най-висока степен на монашеството и с нея – името Кирил.

Прибра го Бог при себе си. Така реши.

Сега едничка мисъл само ни теши.

Животът му остави светла диря

и милиони ще го аплодират.

Последните му думи, преди да тръгне на Божи съд, бяха отправени към Методий:

– Брате, двамата бяхме в един ярем и теглехме една бразда. Но аз съм свършил дните си и падам в браздата. А ти твърде обичаш планината Олимп, но не оставяй заради планината своето учение, защото чрез него по-добре ще се спасиш…

– Какво говориш, братко – бършеше сълзите си Методий: – Ако ще се мре, нека Бог да вземе първо моята душа…

– Благословен е Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, строши тяхната клопка и ни избави от тлението…

След като му затвори очите и скръсти ръцете, разтърсеният от ридания Методий се помоли Богу горещо. След което се отправи към папата, за да поиска позволение да откара тялото му в Солун, за да бъде погребано в семейната им гробница. Защото майка им нямаше да се примири като знае, че синът й е нейде далече, където няма да има кой да му прилее вино, нито да запали свещица.

При първата светлина на деня излязох навън, защото в гърлото ми беше заседнала буца, която ми пречеше да дишам. Рим спеше, улиците бяха пусти и мръсни, затова пристъпвах бавно по средата, където имаше по-малко смрад.

Бях свикнал да ставам рано от дете, когато станах послушник в „Св. Полихрон“.

Сега се чувствах духовно обеднял, опустошен, ограбен…

Константин-Кирил Философ беше образец на благочестие и всякаква добродетел, затова загубата му щеше да се почувства от всеки.

Научил тъжната новина, папата веднага приел Методий.

– Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, другият да пренесе брат си в на родна земя и да го погребе. Разрешете ми, Ваше Светейшество, да откарам тялото на брат ми в Солун или в манастира „Свети Полихрон“ на Малък Олимп.

Но римските прелати, които били при папата, възроптали:

– След като е ходил по много земи и Бог го е довел тук, и тук е приел душата му, тук подобава да бъде погребан като всепочитан мъж.

Папата отвърнал:

– Заради неговата святост и обич аз, нарушавайки римския обичай, ще го погреба в моя гроб в църквата на свети апостол Петър.

Методий се просълзил и отвърнал:

– Това е прекомерно голяма чест за моя брат. Затова ви моля, щом не искате да ми го дадете да го погреба в моя манастир, нека, ако обичате, да почива в църквата на Свети Климент Римски, с чиито мощи дойде тук.

– Добре, така да бъде!

Добро решение, което щяло да бъде одобрено и от майка им – Константин-Кирил Философ да бъде погребан в криптата на базиликата „Сан Клементе“, която се намираше само на седем-осемстотин метра от „Сан Джовани ин Латерано“, в близост до Колизеума, тоест – в самото сърце на Рим. Там, където е бил домът на св. Климент І Римски и където под основния олтар бяха положени мощите на светеца, които той беше открил и донесе в Рим.

Папата издал нареждане да положат тялото му в ковчег и да заковат капака с железни гвоздеи. И седем дни да го подготвят за път.

След което край ковчега му се насъбраха всички гърци, които по това време бяха в Рим, а също надойдоха и римляни със свещи в ръце, като не спираха да пеят над него денем и нощем.

Блажен е градът, който прие третия изпълнител на Божия промисъл…

Погребението на Константин-Кирил Философ на 22 февруари в „Сан Клементе“ се превърна в голямо събитие – такова, каквото не беше правено и на папа, така говореха. Отвред се бяха стекли римляни, за да изпратят този свят мъж, върнал им мощите на св. Константин І Римски. За тях той беше велик човек, светия, един от апостолите на Христа, наравно с всепризнатите от църквата. Папа Адриан ІІ и целият клир изнесоха тържественото опело в храма „Сан Клементе“.

Слушах литургиите с препълнено от скръб сърце. Не взех участие, защото на гърлото ми беше заседнала голяма буца, която ми пречеше да говоря, камо ли да пея. В този момент, погледнат отстрани, сигурно съм изглеждал като символ на покрусата и смирението. Ако някога някой скулптор дръзнеше да увековечи от мрамор или метал раздялата на Христовата майка с мъртвия й син, би могъл да се вдъхнови от мене.

Моят учител Константин Философ беше поел по пътя към небесата след живот, изпълнен с достойни за пример дела. Щом дочуеше някъде някаква хула за божествения образ, той като орел прелиташе по всички страни – от изток до запад и от север до юг, за да разпръсне всички заблуди и да поучава на правата вяра. Затова папата каза, че е довършвал недовършеното от апостол Павел. Беше и при сарацините, и при хазарите, отвори очите на фулския народ, който се покланяше на едно дърво, кръстено Александър, и като го изкорени, ги научи на правилната вяра; затъкна устата на вълците – еретиците-триезичници във Венеция. Но най-важното направи заедно с брат си Методий – редакцията и осъвременяването на българската азбука, след което преведоха Светото Писание от гръцки на български и започна да просвещава нашия народ…

Вече не трия сълзите си, Учителю, защото не мога да понеса тази мъка… Ти стана с ангелите като ангел, с апостолите – апостол, с пророците – пророк, стана съучастник в Божията слава заедно с всички светии. Затова, преподобни Учителю, заедно с тях се моли за нас. Блажен е градът, който прие третия изпълнител на божия промисъл…

Няколко дни по-късно Светият престол обяви, че Константин Кирил-Философ е канонизиран за светец. Приех го като нещо наложително. Защото канонизацията му за светец беше начин да му се отдаде почит, като видимо засвидетелства факта на небесното му прославяне, случило се от момента на неговото успение. А иначе той си беше светец и без този акт, защото неговата святост не подлежеше на ни най-малко съмнение.

Методий беше съсипан от тъга по малкия си брат. Опитвах се да го утешавам:

– Виждам страданието ти, учителю, но помисли, че Бог вече има душата му за свой помощник…

– Зная, зная, но ми е тежко, много ми е тежко… Като се замисля, няма нищо случайно в живота, дори така да изглежда. Нима императорът случайно ми възложи управлението на Склавиния. А брат ми Константин пак така случайно ми се притече на помощ, като в храма „Св. Апостоли“ организира будни мъже, на които възлагаше големи надежди като бъдещи книжовници и мисионери… Ти сам видя как за броени дни се стопи, сякаш Бог бързаше да си го прибере точно тук, в този свещен град, където почиват костите на светите братя Петър, Павел и още безброй мъченици за Христовата вяра… „Нека бъде светлина“! – Fiat lux – завърши той и пак започна да се кръсти и да шепти молитва.

Не можех да отроня и дума, задавен от сълзи.

Папата ръкоположи епископ Методий за архиепископ на Сирмиум (Сремска Митровица) и Папски легат на всички, живеещи в земите на Ростислав, Святополк и Коцел, като се подчинява пряко на Светия престол. След което преметна през врата и раменете му палиум (ние го наричаме омофор), което беше знак за особено папско благоволение. Връчи му и печат с думите:

– Честито да ти е, братко наш, възстановяваме древната епископия в Сирмиум. Бидейки архиепископ pro fide, с дела и достойнство ти трябва да светиш начело. И да не забравяш, че първият епископ на Сирмиум е ученикът на апостол Петър свети Епенет. Предоставяме ти правото да управляваш напълно самостоятелно духовния живот по тези земи, със седалище в Сирмиум. А и панонският княз Коцел ме помоли да оглавиш тамошната катедра на престола на Свети Андроник, един от седемдесетте… В стари времена, понеже беше учредена провинция Сирмиум, в нея е възтържествувало цялото Илирийско величие в епископските дела. Ала по времето на Атила бяха опустошени всички онези области, затова префектът на града и архиепископът го напуснаха. Но благодарение на Божия промисъл сега стана възможно да възстановим епархията, като те повишаваме в най-високото архиерейско достойнство.

Съветвам ви да бъдете бдителен и загрижен в пазенето на повереното ви паство, да го пазите от всякакво коварство и да печелите души за нашия Бог. Сигурен съм, че вашият живот и занапред ще бъде пример за подражание. Защото „каква полза има за човека“, както ни учи Истината, „ако придобие целия свят, но навреди на душата си?“ (Матей 8:36). Нека повереният ви народ научи, че има и друг живот и да се стреми да получи благата на вечността…

По тона на папата си личеше неговото благоразположение към Методий – новият архиепископ в Сирмиум – Източен Илирик.

– Благодаря, Ваше Светейшество, никога не бих извършил нещо против волята Божия и противно на мира в Църквата. Ще продължа и занапред с благочестие и скромност да изпълнявам своите задължения с най-голямо старание, та когато Пастирът на пастирите дойде за Страшния съд, да не бъда обвинен за управлението на поста, който ми дадохте.

Папата му връчи и писмо, започвайки с думите: „Слава въ вышьнихъ Богу“, с което даваше разрешение на Методий и на неговите свещенослужители да извършват богослужение на български език и предварително анатемосва онези, които решат да се противопоставят на това.

Епископите се смятаха за преки наследници на апостолите, защото първите епископи са ръкополагани от апостолите като техни наместници. Те бяха духовните водачи в своя диоцез.

Преди да поеме към Сремската архиепископска катедра, Методий ме помоли да го придружа до „Сан Клементе“, за да си вземе сбогом с брат си. Приех на драго сърце, и аз исках да запаля свещица за последно, че човек никога не знае какво му готви утрешният ден.

Колко дълбоко изживява тази загуба епископ Методий осъзнах, когато го видях как рухна върху гробницата с вик „Кириле…“

Сбогуването с папа Адриан ІІ и неговия клир беше трогателна раздяла между приятели и единомишленици. От очите им излизаше сякаш лековита благодат и топлота. И като се прегръщахме с тъжни лица, предавайки си взаимно благословия, поехме на дълъг път.

Папата беше написал писмо до тримата владетели, при които щяхме да служим – до Ростислав, Святополк и Коцел. Беше дълго, но най-важното запомних:

„… Защото вие поискахте учител не само от този Светителски престол, но и от благоверния император Михаил. А той ви изпрати блажения Константин Философ и брат му, преди ние да сме успели. А те, като узнаха, че страната ви е достойна за Апостолския престол, не извършиха нищо неканонично, но дойдоха при нас, като носеха мощите на св. Климент. След като изпитахме тройна радост, проучихме всичко и намислихме да изпратим във вашите страни нашия син Методий, след като го осветихме с учениците му, мъж съвършен по ум и правоверен, за да ви поучава, както сте искали, точно тълкувайки на ваш език книгите за целия църковен чин заедно със светата миса – сиреч литургията и с кръщението. Нека делото му да бъде свето и благословено от бога, от нас и от цялата католическа и апостолска църква, та лесно да свикнете с божиите заповеди.“

С това назначение папата оказваше голяма чест на Методий и на цяла България. Защото в Юстиниановата новела, поместена под № 11 в том ІІ на Gorpus juris civilis Romanorum пише: „Понеже преди главното управление беше в Сирмий и там бе всичкото илирийско величие и в гражданските, и в епископските работи, но след това по времето на Атила, като бяха завладени ония места и Апений, управителят на главното управление на град Сирмий избяга в Солун, тогава и свещеното достойнство се премести заедно с главното управление, и Солунският епископ, не с особена власт, но под сянката на главното управление се удостои с някои привилегии.“ Ето значи откъде идеше претенцията на папата за супремация над Илирийска България. Защото му беше известно, че ние сме имали своя църква, която е обхващала цяла Тракия и Илирия до Солун преди създаването на архиепископията Първа Юстиниана.

Ръкополагането на Методий за архиепископ на Моравия – като наследник на апостолския престол на св. Андроник, беше демонстрация, че България все още е смятана в римския диоцез. От друга страна признаването на Методий за Моравски епископ беше същевременно признаване мисията и независимостта на Великоморавия от Източнофранкската империя. Да оглави апостолската катедра на Свети Андроник Панонски, един от 70-те апостоли в Илирик, не беше случайно – тези земи бяха населени с българи. И не само!