РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Симеон ЯНЕВ
Такова бе заглавието на статията, която написах преди десет години по повод неговата седемдесетгодишнина. Не виждам причина да търся друго заглавие за настоящия текст. Днес още по-безусловно Панко Анчев е име на един между най-активните литературоведи и критици у нас с повече от половинвековно присъствие в литературния ни живот. Смея да твърдя това, защото имам личен спомен от неговия дебют и, защото така се случи, че в студентските му години бях редактор в критическия отдел на сп. „Пламък“ и като най-млад в отдела отговарях за така наричаните тогава „писма на читатели“.
Сред всекидневната поща откривам тогава писмо на студент от Великотърновския университет, който рецензира книга на автор, чието име вече не помня, но бях впечатлен, че младият студент не преразказва избраната книга, както обикновено се случваше в писмата на дебютантите, а съпоставя нейната поетика с книги на други някои млади автори, за мен тогава бегло познати, но в окуляра на анализа му убедително ясни, така че нямаше как да не се съглася с преценките му.
Предложих и защитих рецензията на завеждащ-отдела Здравко Петров и тя бе отпечатана. Бях забравил за случая, когато след време във Варна млад човек от издателство „Георги Бакалов“ ми благодари, че някога съм му дал път за първата му публикация в централния печат.
Такова бе началото на личното ни запознанство, за да изтече повече от половин век, в който съм прочел почти всичките му книги, за да си позволя сега да отбележа 80-годишнината му. Разказвам тоя спомен не от носталгия или желание да подчертая участието си в откриването на един днес утвърден литературовед и критик със свой принос към българското литературознание. Ще се опитам да обясня в какво според мен се състои този принос, но съм изкушен да пристъпя към проблема с най-красноречивата илюстрация на приносното, която носят още в заглавията си някои от книгите на Анчев: „Българският ум. Теория и история“, „Въведение във философията на българската литературна история“, „Българският свят. Историята на националната литература като история на националния свят“, „Грозната муза. Идеи, личности и мотиви в българското литературознание от ХХ век“ Или още по-необичайните: „Друг начин на мислене“, „Смисълът на литературознанието“, „Философия на литературната история“ или „Малкият народ“…
Мога да продължа списъка, но мисля, че не в броя, а в начина на формулировката на проблемите всеки, който се е интересувал от българското литературознание няма как да не признае, че става дума за нещо напълно необичайно за проблематиката на родното литературознание, което традиционно чете историята на литературата ни като очерци групирани по периоди.
Това разбира се не изключва напълно традиционните подходи в конкретиката на съдържанието на Панкоанчевите книги, но безусловно потвърждава един определено нов подход с приоритетите на теоретичното, историчното, дори философското. Във встъпителните думи към „Въведение във философията на българската литературна история“ Панко Анчев споделя важно признание: „За автора на тази книга литературата е история на обществените идеи. Чрез литературата може да се изучава историята на духа. Не толкова на събитията, а на явленията, тенденциите и незабележимите промени.“
По-късно при афиширането на една от най- представителните си книги, а именно „Българският свят“, той добавя: „Тази книга е пръв опит в нашето литературознание за въведение към историята на българската литература като история на българския свят.“
Тук вече става очевидно, че авторът на споменатите книги съзнателно възлага на своите текстове не просто нетрадиционни за него подходи, но и такива, които разширяват терена му в посоки, които при предходниците му не са третирани като негови свойствени, но се оказват приоритетни за нашия автор.
По подобие на по-голямата част от поколението си Панко Анчев преживя в почти десетилетно мълчание промяната в света, която последва падането на Берлинската стена. Както сам свидетелства, той е започнал да работи върху темата „Въведение във философията на българската литературна история“ през 1997 г., за да завърши книгата си и да я издаде чак през 2001 година. Между първите му книги отпреди промяната и въпросната „Въведение във философията на българската литературна история“, пак според личните му признания, лежат дълги години на преобмисляния и същевременно на натрупвания в области, в които той едва ли би влязъл без стресиращия шок на промяната. Именно това го откъсва от органиката и стилистиката на публикациите му до 1989 г., за да го видим почти неузнаваем в споменатата по-горе книга, в която още в началните страници той описва своя прелом по следния начин: „Знам, че историческият процес е сложен и многопланов, но по отношение на българската литература и история той може да бъде сведен до два такта (цикли). Тези два такта са свързани с редуване на колективистично и индивидуалистично общество.“.
До този извод са го довели дълголетните размишления и натрупвания след промяната, за да може да обобщи преживяното в две къси изречения: „За мен историята на литературата е и история на обществените идеи. Чрез литературата може да се изучава историята на духа.“.
Оттук нататък под името Панко Анчев ни предстои да се срещаме с един съвършено друг автор, фокусиран в дълбините на историята и разсъждаващ с понятията на философията. Тая нагласа се превръща за него във висш принцип, който той неотстъпно следва в литературоведските си изследвания в десетките си последвали книги. Той вижда синкретика в съпоставянето на социалното и националното в литературоведските им изражения чрез различните конкретики на своите книги. Литературата според него е своеобразното, но винаги достоверно свидетелство за духа на времето, което пресъздава.
Той преосмисля литературознанието от определен политически момент не като отрицание или безусловно потвърждение, а с оглед на утвърждаването в естеството на собствената ни национална традиция. Най-важното условие на неговия литературоведски подход е, че той не робува на наложилото се далеч преди 1989 г., но продължаващо и досега идеологическо мислене по правилата на последно наложилата се идеология, а го замества с автентичното такова от времето на създаването на разглежданата творба. Този подход изисква дълбоко познавана на историчната автентика на текста и той обикновено е категорично подчертан още в заглавието на литературоведческия труд. В този смисъл няма нищо случайно в това, че един от най-ярките текстове на Панко Анчев е озаглавен „Философия на литературната история“, друг още по-лаконично „Българският свят“, а трети „Българският ум. Теория и история.“ Акцентът върху теоретичната база отвежда направо към най-значимите представителни текстове на българската литература от съответната епоха. Така например, съпоставяйки Ботевия поетически модел с този на Яворов, Панко Анчев стига до радикалното заключение, че „…всички големи български автори са писатели „на прехода“, защото историята е низ от преходи – драматични, радикални, свързани с промяна на социалната структура и с нравствените ценности.“
Оттук и радикалният извод, че „в България всяка промяна е отсичане на корен, а не „бране на плод, т.е тя отнема, а не дава.“. Солидната теоретична база, върху която е изградено метафоричното заключение убедително защитава радикалността му. Това ми дава възможност да подчертая още едно качество на литературоведските трудове на Панко Анчев – техния образен език, чрез който строгата теория постига пределна понятност. Резултатът от така постигнатото съзвучие на теоретичното с образцово художественото най-добре подчертава приносния характер на литературоведските трудове на Анчев. Заслугите на литературоведа, колкото и категорични обаче, съвсем не изчерпват заслугите на критика Панко Анчев за литературата изобщо и ако не могат да бъдат изчерпани в едно юбилейно слово, то редно е поне да бъдат споменати. В този ред дори само прегледът на библиографията му ще ни покаже серия от книги, посветени на критици и литературоведи от по-далечното до най-непосредното минало. На първо място това е поредицата „Българският ум“, посветена на различни автори, подбрани от Възраждането до края на ХХ-ия век.с амбицията да бъдат прочетени по нов и съвременен начин. Това е отразено още в заглавието на съответното изследване. Например: „Българският ум. Непрочетеният Г.С. Раковски“, ,,Христо Ботев като мислител“ „Българският ум. Непрочетеният Димитър Талев“ или „Българският ум. Непрочетеният Тончо Жечев“.
Както е видно дори от тоя кратък списък, Панко Анчев избира измежду най-видните фигури на една или друга епоха, за да коригира представата за тях, явно натрупал достатъчни и солидни аргументи за един нов и нетрадиционен прочит. Идеята е рискова, защото отдавна наложените представи за този или онзи вече класик сигурно ще предизвикат определени съмнения, които обаче в процеса на четенето ще възбудят отначало учудване, но неизменно като краен резултат усещането, че към познатото и очакваното се прибавят достатъчно сериозни доводи за да приемем, че действително е постигната пълнота, която осветява историческата фигура в нов ракурс. Вторият ефект на въпросните поредици е, че те, избирайки най-големите имена на критици и писатели от близкото минало, забравени вече след политическата промяна, ги възвръщат легално към втори живот и така осигуряват необходимата непрекъснатост на литературния процес.
Най-после – не би трябвало да забравяме, че и като редактор отначало, а впоследствие и директор на варненското издателство „Георги Бакалов“ Панко Анчев има признание сред много днешни, повече или по-малко вече извоювали си име в литературата автори с това, че бе създал преди 1989 г. една литературна поредица „Кълнове“ за дебютанти, немалко от които днес са известни имена в различните жанрове. Съвсем наскоро прочетох в най-новата книга на Георги Константинов „Един поет между вчера и утре“ негов спомен какви огромни трудности е срещнал, когато след самоубийството на Петя Дубарова се е опитал да издаде нейните прекрасни ученически стихове. „Веднага ще кажа – пише той, – книгата едва ли щеше да се появи на бял свят, ако не беше съдействието на Петините родители, а после и на младия (тогава) директор на варненското издателство Панко Анчев, който единствен се съгласи да я издаде, за да имаме днес тая знаменателна стихосбирка на най-младата българска поетеса. Издателството на Панко Анчев навремето си бе спечелило име на издателство, чиито книги получават най-много национални награди. На въпроса как постига това бях чул, че той отговарял: „Много просто. Издаваме всички книги, върнати от софийски издателства“.
Аз лично мога да потвърдя думите му. С моя роман „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, който има вече четири издания.
