РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Катя ЗОГРАФОВА
Когато българин или гост на страната ни чуе думата „Панагюрище“, в съзнанието му мигновено изникват две емблеми на историческия град в Средногорието – Панагюрското златно съкровище и Райна Княгиня със знамето!
Характерно за нашата смесена култура, в която образците на високата словесност живеят редом с фолклорните ритми, във въображението ни зазвучава и онази песен, родена в Македония, но изпълнявана из цяла България по календарни и сватбени празници, а в Панагюрище дори на камерни семейни събирания:
Хайде провикна се турският паша
от Панагюрище,
хайде я идете девет баш низами
от Панагюрище,
хайде идете, та ми уловете
Райна поп Гергьова.
Нито я колете, нито я бесете,
най пред мен я доведете,
аз ще я питам, питам и разпитвам,
кой уши байрака,
кой уши байрака, кой му тури знака?
Хайде отидоха девет баш низами
в Панагюрище,
хайде уловиха, хайде поведоха
Райна поп Гергьова,
а паша я пита, пита и разпитва
кой уши байрака,
кой уши байрака, кой му тури знака
на свободата.
– Аз ще ти кажа – Райна отговаря
на пашата,
аз ще ти кажа кой уши байрака
на свободата.
Аз уших байрака, аз му турих знака
„Смърт или свобода“.
Подобно начало не звучи академично, а есеистично, но моята цел е да разкрия биографията на истинската Райна Княгиня така, както съм я преживяла самата аз. Не защото изпитвам потребност за себеизтъкване, нито страдам от излишък на самолюбие, а защото се считам за меродавна разказвачка – родена в Панагюрище, като гимназистка практикувах екскурзоводство в музея в родния дом на Райна Попгеоргиева Футекова, в целия си професионален живот проучвам с прецизността на документалист историята на Априлското въстание и в частност „призрачните“ фигури и приносите на жените в него. За тях преди 15 години написах първата самостоятелна книга за тях в България, която след това допълних с още непознати героини и я включих изцяло в „Бележити жени на/за България (От Кера Тамара до Петя Дубарова)“1 , 2021.
В досегашните си биографични изследвания старателно съм отбягвала пристрастните тълкувания, клишетата, хиперболите или идеологическите трактовки! Такива обаче, сякаш неизбежни за времето си, присъстват в процеса на канонизиране на Райна Княгиня като национална героиня (за нея специално е изкован женски род на думата „герой“ – „геройка“2 ), а и днес, когато се появяват нови белетризирани биографии, сантиментално преповтарящи клиширани трактовки, описанията на мъчителните ѝ преживелици по време на въстанието (и прекъсващи биографичния разказ хронологично дотам). Други тълкуват превратно фактите и недоразчетената ѝ кореспонденция, за да дегероизират Княгинята и/или да принизят съгражданите ѝ.3 Колкото повече се отдалечаваме от нейното време, като че ли манипулативните прочити на житието и страданията ѝ се множат. Затова съм длъжна да напиша своята пределно честна, но проникната от женско разбиране и потомствена обич книга – поклон на героичната своя „съотечественица“4 и страдалица Райна Княгиня.
От съвременна гледна точка е безспорно, че под лустрото на красивата песенна повърхност преображението на съсипаната в турските зандани 20-годишна панагюрска учителка Райна (Райкя) Попгеоргиева Футекова до фигура на националноосвободителната героика, се крие сложна историографска и смислова парабола. Истинската история на Княгинята и до днес си остава напрегната, тревожна, разпъната между полюсите на апологетиката и усъмняването, на митологизацията и дегероизацията…
Проблематизирането на героическото клише тръгва още от факта, че названието Княгиня всъщност идва първоначално от гаврата, от „присмеха“ на турците, нарекли я „Крал Къз“ („Крал момиче“). Трябвало е Райна Футекова да премине с невероятен стоицизъм през ада на страданието, та подигравката чудодейно да се преобразu и се превърнe с времето в романтичната „титла“ Княгиня, щедро дадена ѝ от българите не по династична принадлежност, а по законите на националното съчувствие, обич и признание. Не без влиянието върху просветените българи на историческия роман на руския писател Александър Велтман „Райна королева Болгарская“, първото съобщение за който се появява в „Цариградски вестник“ на 24 ноември 1851 г. Романът е преведен през следващата 1852 паралелно от Елена Мутева в Петербург и от Йоаким Груев в Белград като „Райна царица“. Широка популярност получава през 1866 г., десетилетие преди Априлското въстание, в драматизацията (и изданието в Браила) на Добри Войников. Пиесата се превръща в една от най-популярните, играни из цялата страна, включително и в Панагюрище. На успех се радват и представленията в Браила, Гюргево, Плоещ, Галац, Цариград, а в Букурещ самият княз Карол (Карол Хохенцолерн) посещава постановката и в знак на одобрение дава парична помощ на режисьора… Има и други свидетелства, за обвързването на името Райна с княжески и царски ореоли. Факт е, че през 1971 г. Васил Радославов публикува стихотворението си „Плач за славната някога Плиска и Райна, царкиня българска, що е живяла в нея“. Големият живописец Николай Павлович също ни е оставил поредица свои знакови произведения: „Райна в пещерата“, „Райниният припадък“, „Срещата на Райна с братята й Борис и Роман“. Това са все влиятелни творци и творби, подробно изброени от Христо Дипчев.5
И не на последно място, за утвърждаването на прозвището на панагюрската Княгиня, свидетелства едно писмо между двама видни панагюрци. Още на 11 февруари 1877 г. Марин Дринов пише на приятеля си Нешо Бончев: „В Москва се видях с царица Райна“. Това титулуване е своеобразно продължение на възторжените приветствия на сънародниците Ј в момента на тържественото шествие по улиците на Панагюрище при обявяване на въстанието…
Но трудното вписване в националния пантеон на фигурата на Райна Княгиня е извън съмнение. Ще приведа един факт, който малцина са забелязали. Като летописка на Вазовия род6 аз обаче не мога да го пропусна, нито да го пренебрегна. Това е въпросът – защо Вазов не е споменал с името ѝ Райна Княгиня, освен в комедията си „Службогонци“ – като нарицателно за хубава жена? Защо тя не е сред героите му в „Епопея на забравените“? Дори бих разширила въпроса – защо в „Епопеята“ не присъства нито един цялостен женски образ на героиня – нито Теофана Честименска, нито дори легендарната баба Тонка? Разбира се, сред множеството литературни приноси на Патриарха е и създаването на първия образ на жена, участница в освободителните борби – учителката Рада Госпожина в „Под игото“, но тук говорим за пренебрегването на уникалната съдба на реално съществуващата панагюрска „геройка“. Това най-вероятно се дължи на факта, че Патриархът като повечето от съвременниците си е считал, че националноосвободителните борби са „мъжка работа“. Дори ако Райна Княгиня беше загинала през 1876, шансовете ѝ за увековечаване в „Епопеята“ едва ли щяха да бъдат по-големи…
В същото време, поетът посвещава две свои предосвобожденски стихотворения на английската благодетелка лейди Емили Ан Странгфорд, а тя на свой ред му подарява сребърния семеен медальон със своя и на съпруга си фотопортрети7 …
Тук трябва да отбележа, че словенският класик Антон Ашкерц, съвременник (и кореспондент) на Вазов, в своите „Рапсодии на българския гуслар“, посветени на Април 1876 (непреведени изцяло у нас), прави паралелен на Вазовия прочит (пандан на „Епопеята“), като посвещава възторжени стихове на всички поборници, „пропуснати“ от Патриарха. От Христо Ботев до Тонка Обретенова и жената на „простия чизмар“, сама пожелала своята и на рожбата си смърт от ръката на съпруга си – Теофана… В „Панагюрски празник“ е отделено специално място на ролята и красотата на Райна Княгиня:
Ти си хубава, Райно, с име
и чест,
по-строга от ангел
небесен си днес!
И възседнала на коня, юначна
девица,
в твоя образ аз виждам народна
царица!
Стигаме до допускането, че Райна Княгиня в своето време е била по-популярна в славянския свят, отколкото в родината си. А благодарение преди всичко (но не само) на сюблимното (ако използваме Вазовия епитет) перо на американския журналист в английския „Дейли нюз“ – Джанюариус Макгахан – и по целия свят8 ?
Факт е, че „Автобиографията“ ѝ е издадена на руски още през 1877 г. по поръка на дамското отделение на Славянския комитет в Москва и е разпространена в свободните славянски държави, докато в родината си Райна изпраща документирано 3 екземпляра – до членките на девическото дружество „Китка“ в Панагюрище, а след Освобождението подарява от нея и на колежки във Втора девическа гимназия във Велико Търново, където след завръщането си от Русия е учителка…
В „листата“ на българските будители името и ликът ѝ се появяват чак някъде през 30-те9 , когато през 1935 г. най-сетне е издадена и на български в превод на Теодора Пейкова нейната забележителна „Автобиография“ – първата в жанра и въобще първата книга, писана от жена преди Освобождението…
Драматичен е пътят на канонизацията на Райна Княгиня в общонационалната памет, но мястото ѝ в българския Пантеон е неприкосновено. В юбилейната за Априлското въстание 2026 г., в която се навършват и 170 г. от рождението ѝ, очакваме музеят ѝ в София на ул. „Софроний Врачански“ 119 най-после да отвори врати. А някой ден в столицата, където тя е една от най-добрите акушерки10 , да бъде издигнат неин паметник. Така, както умее да я почита – с безпрекословна обич, с музей и с два паметника – родното Панагюрище!
––––––––––––––––––-
[1] „Жените в Априлското въстание“. С., 2011.2
[2] В началото на ХХ век е тиражирана юбилейна пощенска картичка с този етикет.
[3] Непознатите писма на Райна Попгеоргиева. Факсимилно издание. Съставителство, увод, бележки д-р Ивета Рашева. С., 2023.
[4] Самата Райна Княгиня нарича съгражданите си „съотечественици“.
[5] Дипчев, Хр. Райна Княгиня. С. 1996, с. 25.
[6] За повече вж. Зографова, К. Хроники на Вазовия род. Изд. „Захарий Стоянов“. С., 2020 и „Хроники на Вазовия род. Книга втора“. С., 2026.
[7] Зографова, К. Фигурата на лейди Емили Странгфорд в историята и литературата на България. Един неочакван паралел: лейди Странгфорд – Райна Княгиня. В: Бележити жени на/за България (от Кера Тамара до Петя Дубарова). ВТ., 2021, с. 107-119.
[8] Това може би се дължи на факта, че „Автобиографията“ Ј е издадена и разпространена в голям тираж от Славянския комитет. В. „Стара планина“, г. 1, бр. 67 от 28.04.1877 на с. 4 отбелязва, че хърватският в. „Обзор“ е публикувал части от книгата.
[9] В представителния том „Будители на нацията“, 1969, съст. Дойно Дойнов, има само три женски имена в списъка, започващ от Христофор Жефарович и Паисий и завършващ с Таньо войвода. Това са баба Тонка, Неделя Петкова и Райна Княгиня.
[10] Райна Футекова е първата дипломирана акушерка в България, макар да започва да практикува по-късно. Заедно с княгиня Мария Луиза тя е инициаторка за създаването на Майчин дом в София. Работи в него и построява дома си недалеч от него – в „свещения“ (Хр. Дипчев) Опълченски квартал.
