Проф. Радослав РАДЕВ
(Владимир Стоянов „Гласът на реката“ и „До морето и назад“)
Владимир Стоянов е чувствителната струна на нашето време. Той е от онези талантливи българи, за които словото е своеобразна везба от смисъл, тоналност, фигуративност, поради което от него може да сътвори лирическо стихотворение и да загърли интимността му с музика, но и с философско откровение може да се пусне в света на народопсихологията. Още в поезията си той възвести благовестието на буквите, но не така, както ги разбират представителите на летризма – като свободни борци на смисъла, а „с чувството за сътворение“, за да се бележи „началото и края“. Като даде в поезията си сила на пиктограмите, които са детството на сюжетите, той влезе в света на прозата и публицистиката, на сатиричния сказ, така че да направи от сюжета стръв за читателя, а не причина, която гони следствието. Сюжетите умират, възраждат се думите. Ето защо едно от любимите занимания на Владимир Стоянов е да си играе с думите и тяхното значение. Казимеж Брандес казва, че в търсене на сюжети съвременният писател е като дървосекач в Сахара, но по отношение на думите не е така – чрез тях винаги можем да сме до извора. Днешните медии правят така че да ни натрапят събитието. И сега ние не можем да живеем в нищослучването. Просто така – да погледнем слънцето и да разберем, че съществуваме. Тези мисли са вълнували Владимир Стоянов при написването на новите му книги „Гласът на реката“ (изд. „Мултипринт“) и „До морето и назад“ (изд. „Български писател“). За да вникнем в същността им би следвало да имаме предвид виждането му за същността на сказа, който според него е разговорно поднесен писмен текст, така че словото да е жизнено, въздействащо и естествено. Сказът е слово, което помни гласа. Подобно разбиране има отношение даже към начина на издаване на книгата – между отделните редове е оставен повече въздух, така че изреченията да не са притиснати едно в друго, а да са като вдишване и издишване. Така се получава един магически кръг – силно усещане за реалността и свободни асоциации, чрез които отделни изрази или думи от класическите ни автори намират нова проекция и друг контекст. Така принципа разказ в разказа става споделена болка в лекуваща асоциация и сатиричния сказ зазвучава като вид терапия. Вторият важен момент е във връка с моноспектакъла „Гласът на реката“, който дава и заглавието на книгата. Особено важно е, че е създаден от поет. Още през 60-те години на 20. век Иван Pадоев отбелязва, че успешните драматурзи у нас са поети, защото смята, че стихотворението е чиста форма на драматургия. И ако проследим подхода на Владимир Стоянов в това има доста истина. Моноспектакълът е изграден на принципа на трансформациите, чрез които обратното завъртане – литературата е в реалността и бележи случването в нея, подсилвайки трагичното. Библейският мотив за Йона, глътнат по заповед на Господ от голям кит за три дни и три нощи, е осмислен като последователен мотив за поглъщането и спасяването на сина Йонко. Героят на Любен Каравелов с прякор „Дал Кольо взел Кольо“ е бащата, който живее с мисълта за различните превъплъщения и то най-вече, за да даде свобода на сина си, погълнат от кита. За да подсили връзката баща-син Дал Кольо взел Кольо се означава и чрез митологичния Дедал. Така припознаваме образите от митологията и литературата, за да разберем, че времената са различни, но съдбите са завързани с един възел. С мисълта за съдба на бащите Кольо ще изрече: „Една съдба ни е разтресла – него (Дедал – б.м.PP) преди много векове, мен – сега. Ама това не е успокоение, ами съзнание за безвъзвратно робство.“ Синът Йона не е далеч от тази философия на бащата за неизменната повторителност и предопределеност на съдбата: „И като се замисли човек все оттук, сме дошли от утробата на случая – я от тръстиковата кошница, я от утробата на кита, я от утробата на вълка, я…“ Странно съжителство на библейско и приказно, но без да звучи като в Библията и приказките. Зрителят би останал с това чувство за песимизъм, ако не са стихотворенията, изпяти като песни след всяка сцена. Което е призимено в диалога между героите е възвисено чрез музиката и поезията. Пак е драма, но драма на възмогването. Впрочем авторът вкарва в голяма степен себе си, но като актьор от пиесите на Брехт – отстранява се, за да живее с облекчението, че това е все пак само роля.
Сатиричният сказ в книгата „До морето и назад“, очевидна реплика на Алеко Константинов, се постига чрез извеждането на обикновеното, дори бих казал предметното, в света на значимото – велики личности или събития. Така образът на една диня ще означи цяла историческа епоха. За мисленето на Владимир Стоянов е лесно думата „бостан“ да се означи като американския Бостън, така че играта и смисъла да останат за свободни възприятия и асоциации. Впрочем далечните асоциации са признати от Гео Милев като зародиши на фрагмента, който е и безспорно значим в стила на Вл. Стоянов. Сатиричният сказ живее чрез разговорност, чрез която наглед произволните съотнасяния добиват силна дразнимост. А сатира без дразнимост е като казана неказаност. За поета сатирата е култура, на която не е необходим меч, а слово. Изявената позиция изисква знания и характер, които авторът притежава. Когато сатирата е израз на култура, тя поражда смях, а не плач. Особен жанр са творбите от втория раздел на книгата „Пътят към зоопарка“. Те са по близо до притчата, някъде директно изразена в заглавието – „Притча за името на фикуса“, или са иносказателен разказ с много сюжетни перипетии, чрез които болката е разтегната до предела на невъзможното. Такива са „Пътят“ и „Pодова памет“. Невероятни творби. Странното е, че в притчата може да зазвучи хумор, но само в дрехата на тъгата. Може би така сатирата се преобразува в откровение, защото ако се случи като настървение, авторът се погубва преди читателя. В такива моменти Владимир Стоянов пуска силата на песента. Още от Ботево време се знае, че песента няма господар, а и всяко пространство я приема, за да се означи чрез безкрая. Така поетът Вл. Стоянов облича тогата на драматурга, пуска сатиричния сказ като вода, която отмива мерзостите и с утаеното повествование на притчата не ни позволява да изгубим пътя към храма.
