search
top

ИСТИНАТА Е В ДУХОВНОСТТА

Проф. Марко Семов: Духовността винаги е била онова, с което един народ преодолява трудностите в своето развитие и изгражда своето бъдеще

Да заложим на малкото останало ни и недокоснато от завистта, омразата и неродолюбието ни достойнство. То ще обедини нацията ни

 

На 11 юли се навършиха 80 години от рождението на бележития наш народопсихолог, писател, общественик и чл.-кор.д.ф.н. проф. Марко Семов (1939-2007). Той бе един от най-ярките интелектуалци на съвременна България: страстен патриот, изключителен публицист писател с над 60 книги. Наскоро президентът Румен Радев връчи наградата “Проф. Марко Семов” на Българската академия на науките за яркото ѝ присъствие в духовния живот на нацията, по повод 150-годишнината от нейното основаване. Тази година призът е и по повод на 80-годишнината от рождението на известния ни журналист, сценарист, общественик Марко Семов. Имунната система на всяка държава, това са учените и учителите, хората на духовността, на изкуствата и на словото – тези, които работят всеотдайно и неуморно за просветлението на собствения си народ, заяви на церемонията по награждаването държавният глава.Той отбеляза също, че духовната височина, която ни завеща проф. Марко Семов, е огромен национален капитал. Но трябва да трансформираме тази духовна височина в енергия, за да се справим с проблемите на съвремието си и да станем такива, кавито той искаше да ни види обединени, с обща цел за мир, просперитет, справедливост, заявяващи достойно позициите си. Защото в днешните трудни и разделни времена, както би казал той, будителят е този, който събира разпръснатите парченца на нашия национален дух и ги завещава на следващите поколения, изтъкна Румен Радев. Отбеляза също, че проф. Семов е стигнал по-далеч, не само че ги събра, но и ги сглоби в пъстрата картина на българското битие и ни подкани да търсим себе си в бъдещето и в околния свят. През 2006 г. по време на фестивала “Перперикон” за принос към развитието на българската и европейска култура проф. Марко Семов стана носител на приза “Златен Перперикон”. Той му бе връчен в тронната зала на тракийският скален дворец от последния до тогава носител на приза проф. Николай Овчаров. Преди малко повече от десетина години проф. Марко Семов гостува в Кържали по случай Деня на будителите и участва в дискусията на тема „Националната доктрина, националният идеал и потребността от тях”. Представи и книгата си „Цената”, определяна като бетселър на българската душевност”.Тогава той бе така любезен да отговори на някои от вълнуващите доста хора въпроси.

 

-Много са тревожните въпроси на деня, на времето, в което живеем, проф. Семов, и всичките са достатъчно важни, но кой от тях се откроява с най-съдбоносни последствия?

 

-Може би, основният въпрос на човечеството сега е – унифициран или съставен от уникални култури и цивилизации да бъде  нашият свят. Отговорите са  в нашите народи и индивиди. Макар че влиянията и налозите на глобализацията са неизбежни, най-трудно смилаемите за нея ще се окажат инстинктите, свързани със самосъхранението, възпроизводството, етническата, националната и верската принадлежност. Защото най-голямата част от енергията на човешката природа отива за личностно и нациоанално съхраняване, както и за отпор, съпротива срещу насилието на еднаквостта. Само че различните народи различно отстояват тази природно заложена у човека черта.

 

-А как я отстояваме ние българите?

 

– Ние българите не се нареждаме сред първите, които го правят достатъчно дързостно и непоколебимо, които се противопоставят на националното, културното обезличаване, които бранят своето лице, своята физиономия, своята идентичност. Дори и нещо повече – страдаме от една опасна болест, наречена нихилизъм, тя е нашият зъл гений. И тази страшна зараза в разломни времена, като днешните, е трижди по-страшна. А трябва не само да не мълчим, трябва да крещим срещу всякакви прояви на отродителство, срещу посегателството на нашата национална памет, срещу опитите да се отрови онова, което за доброто бъдеще са дали дедите ни, дал го е народът ни. Защото това неумение да правим от миналото си гордост, от делата си величие и да нямаме постоянство и приемственост, винаги са ни съсипвали. Завистта, нихилизмът и неродолюбието ни омаскаряват всичко. А нашето покорство, безхаберието и апатията ни довършват и малкото останало недокоснато от тях. Дали ще ни простят бъдещите поколения това късогледствно и тази разсипия? Днес трябва повече от всякога да знаем какво сме и къде сме  наистина, та да не успяват разни европейци да ни преправят, да ни притъкмяват, защото ние по-добре  знаем какво сме и къде какво да пипнем в себе си. Да не изпадаме в телешки възторг пред всяко чуждо парцалче, което ни се развява пред носа, нито пък да смятаме всяка своя стъпка по земята за стъпка на божества.

 

– Така стана, че и ние, българите, последвахме световните модели, да не останем по-назад…

 

– За да заживеем в един тревожен и безнравствен свят, който  доста дълго и след цивилизационната смяна на една система с какафонията на  друга, и то без всякакви контроли и бариери. И става все по-страшно и тревожно. И най-жалкото е, че след толкова години на „промяна” обществото ни не е изградило още никаква имунна система срущу тези повсеместно деструктивни явления.

 

– За това много помогнаха и нашите политици, властниците ни…

 

-От  тях зависи много, за да не кажем всичко. Но нашият политически синдром изуми света. Дотолкова ли е опоскана страната ни, че на властовите позиции издигаме хора, които, като паднат, и за овчари не стават. В САЩ с политика се занимават 3-4 % от населението , във Франция 5-7 %, а в България сме имали стотици партии. Защото политиката за нас е келепир, привилегия, постигане на богатство и положение в обществото, за малко време, с малко труд, с малка или никаква култура. А от нея те изнасят или в ковчег, или с полицай, както казваше великият Бай Ганьо на Ал. Константинов. Но вече нашето политическо обезумяване достигна границата на търпимостта.

 

-Щом се заиграха и с патриотизма, и със съвременния национализъм…

 

– Да, защото никога не са оценявали подобаващо ролята, значението на нашата национална доктрина, доколкото я имаме, националните ни идеали и националната ни идентичност. Дори, не случайно,  те винаги са имали и своите отрицатели, които казват, че не трябва да се гледа  натам,, откъдето мирише на лошо, защото са се страхували от заиграването с патриотичните „пориви”. Понякога някои отиват и до крайност, като тези, които ни уверяват, че има македонска, помашка, дори и шопска нация. За жалост, отпорът ни срещу това е или рехав, или никакъв. И най-вече този на интелигенцията и журналистиката, за голямо съжаление.

 

-Има ли начин това да се промени?

 

Само ако политиката престане да носи келепир, привилегии и леснодостъпни и осигурени от закона кражби. И стане място за добродетели, за достойнство и за патриотизъм. Но толкова време вече нищо ново не се случва при нея. Само се сменят идолите, ала една нова драскотина в политическото поведение на нашите властници не се появи. Загрижени са и милеят за народа си само пред микрофон. Но пък са много изобретателни да нанасят удари под пояса. Без да знаят, че от играта на демокрация, така характирна за политическия ни живот, по-страшна е само диктатурата. Но дори една просветена диктатура може да е по-полезна от непросветената и фалшива демокрация.

 

-Неправилно разбрахме и идеята за глобализма…

 

Светът днес, наистина, се нуждае от взаимно доверие и отвореност, но що се отнася до националните традиции и култури, тази отвореност не може да бъде неограничена и неконтролирана. При все че дори самите членки на  ЕС отреагираха срещу заплахите от денационализацията, която глобализмът неизбежно вещае, ние пак наколеничихме и така мераклийски удряме балтията на традициите и ценностите си, като език, нация, национално и патриотично съзнание, самочувствие, национална култура и национално образование… Нима още някой вярва в такива идилии, че национален суверинитет е мъртво понятие и за него няма място в глобалния свят. Че Бил Гейтс ще пие уискито си с някой африкански бедняк, че интелектуалецът от Калифорнийския университет ще покани зет си от нигерийското племе нгуру на гости, за да се наговорят до премала колко хубав е станал унифицираният им свят?

 

-А какво зависи от нас, от  обикновените граждани, нещата да се променят?

-Колкото и да зависи съдбата на страната ни от великите сили и от благоволението и сметките на големите държави, до голяма степен тя зависи и от самите нас. От умението ни да се отваряме за контакти със света, но и от съпротивлението ни. От това да пазим нашата уникална сила и всичко, което ни прави българи и с което единствено можем да бъдем интересни на света. От това какво ще им позволим да променят, какво ще подкрепим от традициите ни, от живота ни, от доброто ни като народ да бъде спасено. Иначе няма на кого да се сърдим,  че идват от Англия и ни учат как да садим лозята си, от другаде как да окопаваме сливовите си градини. Защото когато сами си сваляме гащичките, оттук нататък няма на кого да се сърдим. Европа си е Европа. И Америка си е Америка. Те си имат своите интереси, както всяка една друга държава ги има. А нашите интереси могат да ги отстояват само българите. Чужденците – никога!

 

-Често припомняте предупреждението на Айнщайн, в което се казва, че „21 век или ще е век на духовността, или ще е краят на човечеството”…

 

-Много е бил прозорлив, защото духовността винаги е била онова, с което един народ преодолява трудностите в своето развитие и същевременно му помага да изгради своето бъдеще. Защото истината е в духовността. Голямо е и мястото, значението на уникалното ни българско Слово в нея, което има мисията, засега недовършена, да бъде честно, неподкупно, достойно и мъжествено. Слово, което мре за истината, а не шикалкави и не шмекерува.

 

-Тук, безспорно, голяма роля ще имат журналистите, изобщо интелектуалците,  в този процес?

 

Те, наистина, могат да направят много. Както и семейството, училищата, университетите… Но няма по-силно оръжие и по-въздействащ механизъм за налагане на доброто и лошото в човешкия живот от журналистиката. Тази нейна задача произтича от това, че тя е най-мощният комуникатор в обществото. Убеден съм също, че разговорите не решават проблемите, но дори и само да ги поставят, пак е достатъчно. А когато въпросите, проблемите се поставят, формулират, винаги в една държава ще се намерят сили и хора, които да намерят и решението им. Но в нашата журналистика и в нашата демокрация, щом всичко може да се каже, то и всичко може да се върши, както ни предупреждаваше Петър Увалиев. И, все пак, място за оптимизъм в тази посока има, защото още сме народ със своя силна вътрешна енергия, която нито е унищожена, нито е похабена. Просто трябва  да й се придаде определена физиономия и насока, за да се превърне в достойнство, около което да се обедини цялата нация.

 

Интервю на Лияна Фероли

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top