Георги Н. Николов

През 1936 г. Испания става република. И когато над нея пада сянката на реакцията, на помощ идва доблестта. Както казва Долорес Ибарури в своето прощално слово, произнесено при изпращането на интербригадистите в околностите на Барселона на 29 октомври 1938 г.: „За първи път в историята на борбите на народите сме свидетели на явление, поразително по своето величие – формирането на интернационални бригади за спасяване свободата и независимостта на една застрашена страна, на нашата Испания. Комунисти, социалисти, анархисти, републиканци, мъже от разни цветове, от различни идеологии, от противоположни религии, но всички любящи дълбоко свободата и справедливостта, дойдоха да ни предложат своята помощ безусловно.“

Книжнината, свързана тематично с Испанската гражданска война, интернационалните бригади и българските участници в тях, има свое обособено място в съвременната ни литература. Когато говорим за нея мисля, че е добре първо да очертаем рамката от заглавия и автори, тематично свързани със същността й, или поне част от тях. Тук бих искал да включа Светослав Минков – „Мадрид гори“ – 1936 г., Мария Грубешлиева с пътеписа „Какво видях в Испания“ – 1938 г., с обединените репортажи на Кръстю Белев „Испания зове“ – 1948 г., с романа-дилогия на Никола Маринов „Шестимата“ и „Интербригадисти“ (1947 г., 1948 г.), „Осъдени души“ на Димитър Димов – 1945 г. Скоро след това Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания – „Януарска пролет“, „Кастилска зима“, „Куха Испания“ и „Сан Себастиян“. Не на последно място нека си припомним „Песни за една страна“ на Никола Вапцаров, 1940 г. Сред по-късните издания ще припомня книгите на Владимир Иванов „Испания в пламъци“ – 1959 г. и Александър Гиргинов и Роберт Меламед – „Със заветите на Левски в Испания“ – 1966 г., публицистично-документалната творба на Кирил Видински – „В бой за Испания, в бой за света“ – 1986 г. и т.н. Към включените заглавия трябва да прибавим сборниците, „За свободата на Испания“ – 1949 г., „Ние се бихме в Испания“ – 1967 г. и др. Не по-малко интересни и значими, още повече, че в тях участват със свои творби Георги Караславов, Веселин Ханчев, Александър Геров, Александър Муратов, Младен Исаев, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, с преводи – Тодор Ценков и още, и още автори. Какво е общото настроение на българските творци по темата „републиканска Испания“ може би илюстрира Александър Геров с едноименното стихотворение „Испания“, 1938 г.:

Макар с реки от кръв да те залеят,

макар да стрелят в твойте синове,

из пепелта възкръснала идеята

ще растне, завладява и зове.

Ще свети във очите разгневени.

В младежките сърца тя ще тупти.

И твоите стремежи разрушени

ний в светло бъдеще ще въплътим.           „Из стихосбирката „Два милиарда“ – 1948 г.

Още с краткото изброяване на посочените по-горе заглавия става видно, че обширната „испанска“, интербригадистка тема е жанрово разнообразно представена. Сред всички тях значимо място заемат пътеписът на Мария Грубешлиева и репортажите на Кръстю Белев, които също се обединяват в пътепис. Можем да ги разглеждаме заедно, защото и темата е обща, и е видяна през погледа на доказали прогресивните си възгледи творци. И в двете произведения страната им е направила впечатление със своята изостаналост и на много места – с полуфеодалните отношения между хората и властващата клика. Разбира се, не е подмината ролята на католицизма като жестока спирачка пред разкрепостяване на мисълта на обикновения народ и прогреса, към който той вече съзнателно се стреми. „Един абаносов Христос, бледен и фризиран с черни букли, – отбелязва Грубешлиева – с измъчена гримаса на лицето, е простнал женствено тяло върху червен плащ с златни реси. На стъпалата, дланите и колените – дупки и червена боя. Видът му изсушава всички светли спомени от детинство за образа на богочовека. Католицизмът в Испания – това е скръбна глава от историята на човечеството“. Също толкова категоричен е в репортажите си и Кръстю Белев: „Не мога да намеря по-предметен символ на страданието. Дори това е самото страдание – кърваво и страшно. Страданието на испанския народ, разпънат на кръст от езуитите, феодалите и фашистите. Те са искали да направят нещо подобно от испанския народ. Не успяха, разбира се. Исус е откован от кръста и е прободен от страданието. Испанският народ е жив, макар и окървавен.“ Можем да определим пътеписите като политически и социални. Красотите на местната природа не са подминати, но са най-вече загатнати мимоходом. Акцентът пада върху митарствата на испанския народ, особено на работничеството, сред вълните на гражданската война. Върху писателския конгрес, проведен в Мадрид, Валенсия и Барселона. Върху бомбардировките и тълпите окъсани бежанци. Сред дружелюбието на местните хора, отрудени и облъскани, но заредени с оптимизъм за бъдещото време. Лозунгът „Но пасаран!“ – „Няма да преминат“, е вече заменен с „Пасаремос!“ – „Ще преминем“. Всъщност, авторските наброски разчупват прякото наблюдение, което само по себе си е предадено картинно и многоцветно. Но те са насочени най-вече върху причинно-следствената връзка за войната. Върху тъмните сили на фашизма, противопоставил съвременниците един срещу друг. През пушечни изстрели, оръдейни дула и смърт. В този кървав конфликт един народ, измъчен, но не обезверен, разтваря дверите си за цивилизовано бъдеще, белязано с надеждите за хуманизъм и равнопоставеност. Наистина, то е твърде далече. Ще бъдат дадени много жертви и от двете страни, но правдата ще възтържествува. Има ли на този барутен фон място за човечност? „Кои са силите – пита реторично Людмил Стоянов – които желаят това всеобщо разрушение? Ние знаем да мислим исторически и за нас е ясно, че това е агонията на един свят, който си отива. Той си отива, след като е отрекъл собственото си героично минало и е стъпкал в краката си знамената, с които е побеждавал. Той е опустошен вътрешно, изпразнен от всякакво творческо съдържание. Това е Сатурн, който изяжда собствените си деца. Това е враг на всичко най-скъпо за хората, най-чисто и свято, на най-простите истини, на най-благородните цели, кръвожаден звяр, който препуска в градината на живота и тъпче плодоносните му сеидби“.

Най-близък в жанрово отношение, по изказ и палитра от чувства е очеркът на Светослав Минков „Мадрид гори“. Както се вижда от самото заглавие, той тематично е концентриран върху случващото се по това време с испанската столица: бомбардировки и оръдеен обстрел, героиката на жителите му, надеждите и очакванията на хората, че фалангистите все пак не ще нахлуят в града, опитите за добронамерена имитация на мирновременно съществуване. Авторът е далеч от илюзиите: „Днес в Испания няма вече санбенито – констатира той – ауто–да-фе и първобитни машини, които разкъсват бавно хората на свободната мисъл. Там лазят сега грамадните железни гъсеници на танковете и бръмчат аероплани, които хвърлят хиляди килограми динамит. Смъртта се е американизирала. Тя няма време за губене, нито пък иска да играе на дребно: обществените противоречия не могат да се уреждат повече със снежни топки“. Общото при трите творби е вярното социално наблюдение. Правотата на политическите изводи и констатацията, че сред димни реки от кръв се ражда един нов народ в пределите на нова държава. Дори този му революционен опит да не успее в противостоенето на фашизма, той няма да е последен. Нито народът ще се полъже по предварителните обещания на генерал Франко за отстъпки пред работническите искания и смекчаване на отношенията между управляващи и управлявани. Какво се случи после, историята вече ни даде отговор…

Що се отнася до белетристиката, веднага искам да откроя споменатата по-горе дилогия на Никола Маринов. В първата книга, „Шестимата“, авторът разказва за своята антифашистка, нелегална дейност в България и тежките митарства, когато със свои другари, също бъдещи интербригадисти, трябва да се добере до Париж и оттам да бъде прехвърлен в Испания. Втората книга, озаглавена „Интербригадисти“, също води разказа от „аз“ повествование и, както сочи самото заглавие, припомня за авторовото присъствие и непосредствено участие в интернационалните бригади. Припомняме си с него за щурмовите батальони „Димитров“, „Дякович“ и „Масарик“. С внимание поглъщаме редовете, в които се разказва как довчерашните цивилни люде, „въоръжени“ само с идеи и желание да се сражават срещу фашизма, се превръщат в дисциплинирани войници на републиката. Отново се срещаме с българите, участници в тази масова епопея, чиято храброст е оценена високо от командването и другарите им по оръжие. Както сам авторът споделя в началото: „Вълнението на народите вече е започнало.“ Следва раняване, болница и… отново в строя. Маринов тежко преживява напредването на фашистката инвазия и необходимостта да се завърне във Франция, независимо, че Мадрид още се държи. На финала той алегорично споделя: „Вятърът все пищи. Пече слънце, но не топли. Испанските знамена, побучени на могили от пясък, още се ветреят с алените си, портокалови и сини цветове. Ветреят се и плющят, както плющяха някога в боевете. И около тях стоят прави, мълчаливи и твърди като гранит хилядите мъже на слънчева Испания. Стоят стиснали юмруци и в погледите им гори пламък. Значимостта на тази книга се крие в непосредствените впечатления, втъкани по редовете. В личното участие на автора в описваните събития, в които той, макар и редови боец, има активен принос…

За „Осъдени души“ е писано много и задълбочено. Но и тук испанските събития, като втори сюжетен план, продължават да вълнуват съвременния читател. „Испания традисионал“ и нейното революционно лице са пресъздадени от Димов с дълбоко познаване не само на фактите, но и на психологията на испанския народ: както по върховете, така и в социалната низина. Ето как описва той състоянието на нещата в онези барутни времена: „По радиото кънтеше огненото красноречие на Пасионария, в Авила жените ходеха два пъти дневно на литургия. Аристократите конспирираха срещу републиката, пролетариите се заканваха да ги изколят, но все отлагаха решението си. Един слуга тук не искаше да остане цял живот само слуга и децата му да бъдат пак слуги, защото това оскърбяваше човешкото достойнство“. На този фон теистичната кауза на отец Ередиа, независимо от дейността му в Пеня Ронда, е осъдена от революцията на смърт и забвение. Независимо и от вековно дълбоките корени, които католицизмът има в Испания. Защото вече народът на тази страна се е събудил. Наистина, той не е монолитен, разделен е на комунисти, анархисти и всякакви други. Но той се бори, отказвайки всяко подчинение и в това е големият успех на неговите жертви, пролята кръв и разрушени съдби. Днес животът е друг, но е трябвало да се премине и това стъпало, давайки пример на други народи, по други континенти, с цената на много жертви да извоюват две неща: собственото си достойнство, от една страна. От друга – поука за т.н. „господари“, че вечното им господство съвсем не е вечно, нито е дадено от Бога. Че над всичко трябва да властва, извън всякакви политически щения и църковни догми, социалната хармония, без която не са възможни никакви стъпки по пътя на прогреса иначе, освен чрез революция.

И макар не по хронологичен ред, бих искал да кажа няколко думи за Вапцаров, за когото фабриката е школа по сплотеност. По осъзнаване за класовата принадлежност и готовност за отпор. Именно нейната тежка сянка формира Вапцаров такъв, какъвто го познаваме: достойна личност и борчески певец на пролетариата. Човек с ясни политически възгледи, отстояни с цената на ранната му смърт. Дотогава той ще напише редица стихове за работничеството и правото да мислиш в интернационални измерения… Затова с такъв възторг се ражда под перото на Никола великолепният цикъл „Песни за една страна“: „Испания“, „Сън“, „Песен на другаря“, „Песен на жената“, „Писмо“. Случващото се там е сбъдване на най-смелите мечти на поета: отхвърлянето на икономическия ярем. Разчупването на рамките на буржоазната държава, тресяща се под ударите на международния пролетариат. И жестокият финал, който обаче няма да спре следващите вълни на борбата. В тези стихове е изсечен със стоманено длето събирателният образ на работника – лирически герой в голяма част от Вапцаровото литературно наследство. Той е интернационалист, непоколебим в убедеността си, жертвоготовен. Способен да докаже правотата си на дело, прокарвайки трудна вододелна черта между най-близките си и повика на делото. Готов да пролее кръвта на своите потисници, както и своята, за да възтържествува лелеяната от него правда. Сам той е много човечен, добър другар и със сърце, изпълнено с обич към дома и семейството. Обикновена личност, изтъкана от плът и кръв. Но знаеща своето място в метежните събития, което отстоява до последен дъх. Той е и символ, нарисуван от Вапцаров, на който сам поетът иска да прилича. И както виждаме от биографията му, от делото му и от смъртта му, е изпълнил докрай собствения си завет към поколенията. От „Песни за една страна“ огнено диша вяра в правотата на работническите идеи:

Сега за мене ти си участ.

Сега за мене си съдба.

И аз участвам неотлъчно

в борбата ти за свобода.

Сега горя, сега се радвам

на всеки боен твой успех

и вярвам в силата ти млада –

във нея свойта сила влех.                           „Испания“

Тематиката в стиховете от „Песни за една страна“ условно може да се разграничи на настояще с трудни корени в миналото, и на социално-политическо бъдеще. Настоящето е жестоко, мрачно и нетърпимо. То просто трябва да има някакъв предел на съществуване и обществена търпимост. Да бъде силом разбито на късове и захвърлено в забвение по страниците на учебници, книги, филми и черни спомени. Отрича се имущественото разделение между хората. Принудата им да съществуват сред кастови ограничения и лъжи, че системата на ограбване е непроменима даденост. Че винаги е имало и ще има бедни и богати, отритнати и облагодетелствани, властници и роби. Става ясно, че официалната, буржоазната държава е колос на глинени крака. Овехтяла институция, която не е в състояние да се справи с роящите се проблеми, а само ги прикрива. Мачка в калта личното достойнство на обикновения труженик и цинично си играе с живота му. Пращайки го на война срещу свои братя-единомишленици, нежелаещи да умират заради чужди интереси. Основен инструмент в услуга на управниците е гладът. Озъбен, безчуствен символ на неравенство за подчинение на множеството – той също трябва да бъде изтрит от лицето на земята завинаги…

А над всичко в мрачния делник, като дъга след чакан дъжд, криле разперва надеждата. За какво по-напред? За равенство. За хармония и право сам да ковеш съдбините си. Показателна е картината в стихотворението „Сън“. Привидно утопична, а всъщност толкова желана, сякаш може да се докосне. Това е удовлетворението да си полезен на общество от равни. Сега заглушавано от картечни изстрели и скрито зад енигматичната завеса на бъдещето, но чакано. Заради което около теб в окопа и в атаката падат другари и ти може би си следващият. Нищо, жертвите си заслужават. Защото ще дойде време, когато всички ще сме лица от общото добруване и то няма да е сън:

В завода ти, Лори, си надзирател

и казваш: „Днеска искам триста болта!“

„Добре, Лори, отлично, мой приятел!“

И двамата се смееме доволни.

А вънка тъй широк е небосвода!…

Блести небето, въздуха блести!

И дишаш, дишаш толкова свободно!

И сам не вярваш, че това си ти…

В цикъла „Песни за една страна“ с пълни гърди диша социалният оптимизъм. Разчиства света от бурени и гнилоч политическата хармония. Равенство споява людете и удовлетворение от постигнатото се настанява в сърцата. Скръбта по дадените безбройни жертви някак се смекчава от раждането на нови поколения, благословени да живеят свободно. И всичко, наречено „човешка орис“, се смесва в безкраен кръговрат, в който денят сменя нощта. А самата нощ вече няма власт над светлината на свободната мисъл и правото да си полезен на едно общество, което те цени и награждава с лично достойнство. Като цветна шевица през задъханите рими и барутни взривове минава любовта – отрудена, задъхана и осаждена. Но неимоверно чиста и ненакърнима, защото е проверена. Надмогнала е всякакви пречки, за да остане неподвластна на времето и делничните тегоби.

Логично е да се запитаме: „Доколко „Песните…“, заедно със споменатите други заглавия и автори са актуални и днес и има ли смисъл да ги възраждаме от епохата, в която са творени?“ Да, несъмнено. Днес отново живеем в трудни времена – на хаос, подмяна на изконни български патриотични и нравствени ценности. Загърбва се историята, тежките й поуки се подминават с мълчание. Народът пак е разделен и пак „някой нахакан келеш си мисли, че може сърцето му в шепа да хване…“ Но истината не може да се скрие. Тя е запечатана в парещо творчество. Отекващо все така силно, пълнозвучно и убедително в съзнанието и на днешния български читател. Как да го забравим? Защо да го забравим? Трябва ли да угасим светлинките, които продължават да ни сочат изход от днешното трудно, несигурно, нежелано настояще? Не трябва. Книгите вече ни показаха за какво си заслужа да се живее и за какво да се жертваш без съжаление. А ние? Можем ли да се наречем с ръка на сърцето следовници на техните герои? И с какви извършени в тази насока добри дела?..