х х х
Опитвам се да бъда себе си
във време, в което никой не е на себе си.
Опитвам се да мисля добро
във време, в което никой не мисли добро.
Във време, в което човек за човека е вълк.
И в това време, когато отстъпва човекът
и тръгва назад,
е последното време
пред края на нашия свят.
Затова няма време
да се опитвам да бъда себе си,
когато днес никой не е на себе си.
КАТО СЕНКИ БЕЗПЛЪТНИ
Изведнъж светът ни се срути
и се озовахме в призрачен свят.
Като призраци, като сенки безплътни
обитаваме пустия град.
И се крием зад стени,
и гледаме тъпо
с очи разширени от страх.
Тя – болестта дебне отвсякъде.
Болестта – невидимият враг.
Сега живеем само с минало.
Настояще нямаме.
А бъдещето вече е прах.
Животът угасва в ръцете ни,
в мислите.
Затворени в клетки от страх.
СВЕТЪТ Е ЗАТВОРЕН
Съмва се.
Свечерява се.
Няма кой да посрещне изгрева.
Няма кой да изпрати залеза.
Няма кой да срещне любимия.
Няма кой да срещне приятели,
дори врагове.
Защото светът е затворен.
Защото светът носи табела:
„Не работя днес.”
И само призракът на Заратустра се спуска над нас
и прошепва с гарванов глас: „ Бог е мъртъв.”
И ние го чуваме ясно.
И ние го виждаме ясно,
защото денят вече е без значение
и времето увисва на кука в безвремието.
Свечерява се.
Светът е затворен.
КОСМИЧЕСКА ГРЕШКА
Този свят не е за мен
и аз не съм за този свят.
Стават явно космически грешки.
Сякаш съм от друг век
за хората забързани, модерни.
Просто някой сбъркал е времето и мястото,
в което да се родя.
Не мога този свят да променя,
но той променя мен.
Секира след секира
рушат святото в мен.
И с все по-изтъняла душа
през годините вървя,
докато душата не се превърне в дим
и в Космоса не излетя.
СТРАХЪТ ОТ БЛАТОТО
Страхът от блатото държи те буден.
Но в миг разбираш, че вече си потънал
и с жабите ти крякаш в хор. И като жабите говориш.
Дори мечтите вече са удавници.
Дори мечтите затънаха и в тебе не говорят.
И мислите са вече чужди. И мислите са като тръстика.
В унисон си с всички други.
В унисон с другите – загинал.
Страхът от блатото е вече страх
да не си от другите различен.
Затова се укоряваш, когато кажеш нещо по-различно.
И няма принцове, нито пък принцеси – да стане чудо.
Така загиват дори и тези, които дълго се страхуват.
И вече сънищата са ти жабешки.
И жабешки ти стават целите.
В зелен костюм. В крякане.
До ден последен.
ПОЕТЪТ
Осъдиха го,
защото не беше като тях.
Осъдиха го,
защото беше от тях по-различен,
защото живееше в друг свят
и се държеше различно.
Осъдиха го
и очите им го режеха с омраза.
И думите им сякаш го убиваха.
А той – поетът – стоеше до тях
и на всеки подаряваше усмивка.
Празни погледи и празни лица.
Думи. Думи. Думи.
Какво ли говорят?
Говорят ли, говорят.
Нищо не казват.
Искам да съм облак –
да чувам само птиците.
Искам да съм дъжд,
който говори на тротоарите.
Не търся празните погледи и празните приказки.
Колко е хубаво да потънеш в себе си.
Да помечтаеш да си облак –
далече от всичко.
Или дъжд,
който разговаря с тротоарите.
ххх
Духовната нищета ще погуби света.
А последният вик дори няма да е човешки,
а маймунски крясък в нощта…