х х х

Опитвам се да бъда себе си

във време, в което никой не е на себе си.

Опитвам се да мисля добро

във време, в което никой не мисли добро.

Във време, в което човек за човека е вълк.

И в това време, когато отстъпва човекът

и тръгва назад,

е последното време

пред края на нашия свят.

Затова няма време

да се опитвам да бъда себе си,

когато днес никой не е на себе си.

 

 

 

КАТО СЕНКИ БЕЗПЛЪТНИ

 

Изведнъж светът ни се срути

и се озовахме в призрачен свят.

Като призраци, като сенки безплътни

обитаваме пустия град.

И се крием зад стени,

и гледаме тъпо

с очи разширени от страх.

Тя – болестта дебне  отвсякъде.

Болестта – невидимият враг.

Сега живеем само с минало.

Настояще нямаме.

А бъдещето вече е прах.

Животът угасва в ръцете ни,

в мислите.

Затворени в клетки от страх.

 

 

 

СВЕТЪТ Е ЗАТВОРЕН

 

Съмва се.

Свечерява се.

Няма кой да посрещне изгрева.

Няма кой да изпрати залеза.

Няма кой да срещне любимия.

Няма кой да срещне приятели,

дори врагове.

Защото светът е затворен.

Защото светът носи табела:

„Не работя днес.”

И само призракът на Заратустра се спуска над нас

и прошепва с гарванов глас: „ Бог е мъртъв.”

И ние го чуваме ясно.

И ние го виждаме ясно,

защото денят вече е без значение

и времето увисва на кука в безвремието.

Свечерява се.

Светът е затворен.

 

 

КОСМИЧЕСКА ГРЕШКА

 

Този свят не е за мен

и аз не съм за този свят.

Стават явно космически грешки.

Сякаш съм от друг век

за хората забързани, модерни.

Просто някой сбъркал е времето и мястото,

в което да се родя.

Не мога този свят да променя,

но той променя мен.

Секира след секира

рушат святото в мен.

И с все по-изтъняла душа

през годините вървя,

докато душата не се превърне в дим

и в Космоса не излетя.

СТРАХЪТ ОТ БЛАТОТО

 

Страхът от блатото държи те буден.

Но в миг разбираш, че вече си потънал

и с жабите ти крякаш в хор. И като жабите говориш.

Дори мечтите вече са удавници.

Дори мечтите затънаха и в тебе не говорят.

И мислите са вече чужди. И мислите са като тръстика.

В унисон си с всички други.

В унисон с другите – загинал.

 

Страхът от блатото е вече страх

да не си от другите различен.

Затова се укоряваш, когато кажеш нещо по-различно.

И няма принцове, нито пък принцеси – да стане чудо.

Така загиват дори и тези, които дълго се страхуват.

 

И вече сънищата са ти жабешки.

И жабешки ти стават целите.

В зелен костюм. В крякане.

До ден последен.

 

 

 

 

 

ПОЕТЪТ

 

Осъдиха го,

защото не беше като тях.

Осъдиха го,

защото беше от тях по-различен,

защото живееше в друг свят

и се държеше различно.

Осъдиха го

и очите им го режеха с омраза.

И думите им сякаш го убиваха.

А той – поетът – стоеше до тях

и на всеки подаряваше усмивка.

 

 

Празни погледи  и празни лица.

Думи. Думи. Думи.

Какво ли говорят?

Говорят ли, говорят.

Нищо не казват.

Искам да съм облак –

да чувам само птиците.

Искам да съм дъжд,

който говори на тротоарите.

Не търся празните погледи и празните приказки.

Колко е хубаво да потънеш в себе си.

Да помечтаеш да си облак –

далече от всичко.

Или дъжд,

който разговаря с тротоарите.

 

 

 

 

ххх

 

Духовната нищета ще погуби света.

А последният вик дори няма да е човешки,

а маймунски крясък в нощта…