ДА ПОПАДНЕШ В ПОСТОЯННАТА КОЛЕКЦИЯ НА МУЗЕЙ ОТ СВЕТОВНА ВЕЛИЧИНА КАТО „УФИЦИ“ Е НАИСТИНА ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ
НИКОЛАЙ ЯНАКИЕВ, художник
– Твоят роден град Станке Димитров /Дупница/ е съдбовен за мен. Тук за първи път попаднах в духовни среди – на творци от различни изкуства. После поех ръководството на литературния кръжок, впоследствие Литературен клуб „Димчо Дебелянов“. В този пребогат със своя историческа памет и културно наследие получих своето творческо кръщене – преживях радости от първи публикации на мои стихове в централния печат и прозвучали в програми на радио София. И най-важното тук посрещнах първата си книга с поезия „Нося те в очите си“ и отпразнувах нейното раждане. И още много важното – в прегръдката на този град се срещнахме с теб – аз като ръководител на кръжок за млади творци, ти като негов член. И оттогава та до днес нашето приятелство расте и живее. Започнах невъздържано за себе си, за да те попитам – а за теб какво е този вечен и за двама ни град Станке Димитров, освен че в него е „хвърлена пъпната ти връв“?
– За мен град Станке Димитров тогава, а сега град Дупница, е преди всичко роден град и, освен че, както казваш ти, там е хвърлена пъпната ми връв е и градът, където са преминали най-хубавите години от живота ми, а именно детството ми със спомените оттогава. И не случайно връзката ми с него е останала все така силна и емоционална и до сега. Тук съм нарисувал и първата си картина, за която нямам никакви спомени, но се надявам искрено да е на тавана в някоя от прашните папки, пазещи ревниво хората, конете и дърветата, които обичах да рисувам като дете. Не малка част от детските ми спомени са свързани и лично с теб, именно като мой ръководител в литературния кръжок и като един голям будител и радетел на духовното начало и чистата реч в града ни, на който винаги съм си мислил и съм бил убеден, че принадлежиш и ти. Така, че за мен вечния град не е Рим, а е Дупница! Един град с богата история и с изключително красива природа, приютен в полите на могъщата Рила планина, където като малък съм прекарвал летните си ваканции и всичко свързано с тях е останало непокътнато в детското ми съзнание.
Малко по късно, когато започнах да се занимавам по сериозно с рисуване заедно с моя пръв учител Георги Лазов сме бродили навред и сме я претворявали красотите и́ върху платното.
– Вероятно и твоята творческа пътека е поникнала от голямата ти мечта за овладяване майсторството на художника и за личната ти изява като майстор на четката и боите за рисуване, защото след като завършваш началното си образование в ОУ „Евлоги Георгиев“ не поемаш като твои събратя към Художествената гимназия – София, а към столичното Средно художествено училище за изящни изкуства. Какво обоснова твоето предпочитание да избереш пътя към него?
– След завършването на основното си образование кандидатствах и ме приеха именно в Художествената гимназия в София. Не осъзнавах тогава, но много пъти съм си мислил, че ако това не се беше случило, с какво ли щях да се занимавам сега и къде ли щях да бъда. За техникума по художествени занаяти разбрах доста по-късно, но още тогава знаех и бях убеден, че съм попаднал на правилното място, защото в художествената гимназия рисуването, живописта и скулптурата се изучаваха като основни предмети. После, когато трябваше да кандидатствам в Художествената Академия, до последно не знаех дали да бъде специалността скулптура, или живопис, но непредвидими обстоятелства наклониха везната към това, което обичам и, което правя вече дълги години, а именно – живописта.
– Ти винаги си изповядвал: „Детството ми протече в ателието на местния художник Георги Лазов, там се омагьосах от миризмата на терпентин и боя. Само с него ли общуваше в това време – в града вече се изявяваха двама млади художници – набеденият за модернист Алцек Мишев и Ивайло Попов /Димитров/, който сега е преподавател в Педагогическия институт /„Св.Иван Рилски“/, наследник на най-големият Учителски институт в България. Аз съм щастлив, че съм негов възпитаник! Апропо – сегашният институт е завършил и днешният председател на Съюза на българските художници Любен Генов и негов преподавател е бил също Ивайло Попов. Въпросът ми е какво влияние оказаха по твоя начален път традициите в града и общуването ти с художници, близки до твоето време?
– Вече като ученик в горните класове на художествената гимназия започнах да осъзнавам, че в града ни по традиция се раждат и творят големи художници като Патрики Сандев, Димитър Топлийски, Владимир Пешев, Георги Лазов, Алцек Мишев, Асен Ушев, Ивайло Попов, Стефан Стоянов.
И да не забравяме също така, че Владимир Димитров-Майстора е роден в дупнишкото село Фролош, а и до колкото знам, като млад,още преди да започне да се занимава с рисуване, е бил писар в Дупнишкия съд! В града и в околностите му са творили и много гостуващи художници като Константи Щъркелов и много други, които са се прекланяли пред красотата на природата.
– Не бих се лишил от възможността да те помоля да разкажеш какво знаеш за неща, свързани със случая Алцек Мишев, за чиято първа изложба написах и аз отзив, за да бъда сериозно мъмрен от съответно партийно място. Той бе наистина с много интересни изяви като художник, но неприемливи за всеки и бе принуден да емигрира в Италия, където е един от най-известните интелектуалци, признат за оригинален авангардист художник. Какво знаеш за него и как го възприемаш ти?
– С Алцек Мишев, световно известеният художник, авангардист и прекрасен човек, напуснал, или по-скоро избягал, рано от Дупница и България по обясними причини и разгърнал таланта си в свободния свят могат и трябва да се гордеят не само неговите съграждани, приятели, колеги от гилдията, но и всички българи у нас и по света, защото, наред с Христо Явашев, Алцек Мишев е и неуморен културен посланик на България в продължение на десетки години. И не случайно един от най-влиятелните арт критици на запад Ахиле Бонито Олива го поставя сред тридесетте най-изявени художници в Европа. И сега, когато от 50 години живее и твори в Милано, Италия, Алцек не е спрял да се интересува от художествения живот и всичко интересно, което се случва в България. Алцек Мишев гостува за първи път с изложба в София през 2019 г, където показа последните си рисунки в галерия Swimming pul, а през 2021г. беше откриването на неговата ретроспективна изложба „Голямото завръщане“ в националната художествена галерия, която предизвика голям фурор и нестихващи отзиви в медиите.
Преди няколко години имах удоволствието да го посрещна и да присъства с цялото си семейство на откриването на моя юбилейна изложба в Дупница. Срещата ни беше много вълнуваща, защото не се бяхме виждали много отдавна, а имахме какво да си кажем, а и той се интересуваше живо от всичко свързано с родния ни град. Голям интерес не само в България и Италия, но и на много места по света предизвика и документалния филм за него, „Да летиш с плавници“ на режисьорката Мария Аверина и сценаристката Мариана Светославова, който разказва за нелекия живот на беглеца-плувец Алцек Мишев, като в по-голямата част от времето събитията се случват в родния му гр. Дупница.
– Хайде да излезем от това начално време, преди да стъпиш на професионалния си творчески път и да се устремиш към далечния хоризонт, вече изгрял ясно пред твоя взор и да те попитам – не ти ли даваха кураж и сили присъствията в духовните пространства на града, който скоро ще напуснеш, личности, които не можем всички да изброим. Но… като акад. Илчо Димитров, акад. Тодор Самодумов, акад. Георги Наджаков, Димитър Топлийски, проф. Георги Китов, Невена Коканова, Леа Иванова, Лео Конфорти, Видин Даскалов, Арон Аронов, Донка Шишманова, Любомир Дяковски, Михаил Чомаков… Бяха ли с примера си и за теб по този твой път?
– Тогава не си давах сметка с какви хора съм делял духовното пространство на града ни. Имената, които изброяваш, наистина вдъхват респект и страхопочитание – уникални личности, някои от които познавах лично, а на други съм се възхищавал от висотата на таланта, с който са били надарени, като например Леа Иванова, живяла в нашата махала и, по думите на баща ми, който е бил с две години по голям от нея и като малки са си играели заедно с другите деца и са тичали след парцалената топка на улицата – тяхната детска площадка. А пък най-голямата гордост на майка ми, която беше учителка по химия и биология в гимназията, беше това, че е била класна не на кой да е, а на бъдещия ректор на Софийския университет проф. Илчо Димитрова и, когато много по-късно, аз – току-що приет за студент в Художествената академия, а тя – вече млада пенсионерка, разхождайки се на площада пред Националната художествена галерия, станах свидетел на случайна среща вече със самия ректор, който ѝ целуна ръка и това я трогна до сълзи, а за мен тази незабравима среща остана завинаги в съзнанието ми!
– И ето те на големия духовен коловоз, тръгнал вече по своя творчески път – затваряш вратите на художественото средно училище за изящни изкуства в София, за да прекрачиш прага на Националната художествена академия, избирайки категорично специалността „Живопис“. Имаше ли вече известна подготовка или само силното ти усещане за успешно пътуване те доведоха в тези академични зали? Имам предвид знанията ти, придобити в току-що завършеното училище за изящни изкуства.
– В художествената гимназия имахме двама преподаватели на които до голяма степен дължа това, което съм сега. Единият, Михаил Чаушев, ни преподаваше по рисуване и ни учеше или по-скоро ни показваше пътя, по който трябваше да вървим, за да стигнем навреме там, за където бяхме тръгнали. Искаше от всеки един от нас по петстотин рисунки на седмица. Правехме ги на гарата, по цели нощи до изнемогване, но бяхме доволни, че се учехме не само да рисуваме, да улавяме движението, формата и пространството, но и на нещо не по-малко важно на дисциплина и трудови навици. Другият беше учителя ми по живопис Васил Вълев, изключителен като човек, стриктен и отговорен като преподавател и в същото време много добър художник. Той успя да запали любовта към живописта не само в мен, но и в цяла плеяда български художници. По късно, вече и като професор в Художествената академия, продължи със същата отдаденост и търпение да учи своите студенти!
– И си бил късметлия, попадайки в класа на не кой да е, а на изключително големия, между най-популярните художници – акад. Светлин Русев. Как стана това и с какви чувства през щастливото обстоятелство – да попаднеш на точното място в точното време?
– Всъщност дълго време се двоумях каква специалност да кандидатствам в Художествената академия – скулптура или живопис, но един съвет, който ми даде мой съученик в трамвая, а именно да не кандидатствам живопис, защото Светлин Русев щял да взема курс и напливът щял да бъде огромен, реши дилемата ми. Кандидатствах точно живопис и за моя голяма радост станах един от студентите в първия випуск на проф. Светлин Русев. Голям късмет наистина, защото кандидатите бяха двадесет за едно място. Разбира се, че бях много щастлив и обнадежден, защото това беше много важен момент от живота ми и той дойде наистина в точното време.
– Всеизвестно е, че твоя „класен ръководител“ много бързо е забелязал оригиналния ти поглед към палитрата, боите и многопосочните движения на талантливата ти ръка с четката. Не само във вашите, а и в други среди се знае, че си бил от любимците на големия Светлин Русев. На какво впрочем те научи той, какви спомени пазиш за него през студентските си години?
– Като всеки млад професор така големия художник и общественик Светлин Русев, който по това време беше и председател на Съюза на българските художници имаше нужда и от доказване като добър преподавател и по всяка вероятност това бе причината да ни отделя прекалено много време и внимание. Беше наистина много амбициран и не веднъж ни е поставял в неловка ситуация, когато сутрин идваше пръв в ателието да рисуваме заедно етюд на глава, а ние се нижехме след него един по един! Това бяха незабравими уроци по самодисциплина не само по отношение на учебния, но и на бъдещия творчески процес на всеки един от нас. Светлин Русев беше всеотдаен до педантичност към студентите си професор и даже, бих казал, че изискванията му към нас в определени моменти бяха прекалено строги, а понякога и почти непосилни! Учехме се и взаимно, той да ни разкрива тайните на живописта и рисунката, а ние просто да бъдем добри ученици и мисля, че успявахме.
– И съвсем естествено започват изявите ти с участие в първоначално национални колективни изложби, за да избухне с всичката си сила заложеното в таланта ти на художник – присъствието на твои платна в международни изложби, биеналета и симпозиуми. За да стигнеш до самоопределението си като майстор на боите и четката. Това е просто изумително – в арсенала си имаш над 95 самостоятелни изложби. Ха сега кажи ми какъв художник е много известния Николай Янакиев, след като някои те определят като майстор на интериора, на голото тяло и на абстрактната живопис, съгласен ли си и само това ли е характерно за творческото ти амплоа?
– Съвсем разбираемо веднага след завършването ми на Художествената академия беше да взема активно участие в общите художествени изложби, които бяха по една на месец в различни градове и галерии в цялата страна. И логично беше да участвам в тях с работи, близки до светоусещането ми по това време; работи от жанрове, като интериор и пейзаж, които много ми допадаха и които разработвах още от самото начало на творческия ми път, а и доста преди това. Същото се отнасяше и за голото женско тяло, жанр, който много обичам и върху който не съм спирал да работя от студентските си години та до ден днешен. Голото женско тяло наистина е едно от най-уникалните творения на природата, съчетало в себе си красотата, поетиката, любовта и – не на последно място – еротиката, винаги е било и ще бъде обект на моите творчески търсения, а преоткриването му винаги ми е носело огромно удовлетворение и вдъхновение. Повечето от абстрактните ми композиции, които правя напоследък, представляват въображаеми светове, където само отгатнатата форма напомня за реалността.
– Нека и аз да ти кажа какво изпитвам, гледайки нарисуваните от теб творби, а след това ще те запитам за нещо друго, много важно. Първо – застоявам се дълго пред тях и те ме карат да изключа целия свят наоколо. И – не е чудо – от творбите ти извират цветове, техни нюанси, които излъчват мисли и се усмихват. Тоест – оживяват. А от многоцветието струи музика – цветна музика и звучи дълбоко в мен. И още – превзема ме магията им, която говори, която ражда думи, значи ме даряват с мисли… И – важното нещо, за което обещах да те попитам – доколко те владее реалността или твоето въображение, откъде иде у теб вдъхновението, за да стига твоят гледец зад тях, тичайки към хоризонта на Космоса?
– Като чувствителност и темперамент съм определено експресивен художник, който не спира да търси нови форми на изява и да експериментира. Емоцията е водеща в творчеството ми, а това от своя страна определя доминиращата роля на цвета над линията, за това и прехода от една цветна плоскост в друга, както и психологизирането на образите в повечето случай постигам по чисто интуитивен път. Самия процес и увлечение в работата ме вдъхновяват и ме карат да се чувствам добре. Вдъхновяващо също така е и чувството за свобода, а то никога не ме е напускало, да не говорим за въздействието от присъствието на по-малката сестра на живописта, както на времето е казал за музиката Леонардо да Винчи.
– И за още, също важно нещо искам да ми отговориш. Всички, убедени в таланта ти те числят сред най-известните, най-утвърдените съвременни художници. Изкуствоведът проф. д-р.изк. Чавдар Попов произнася преди откриването на твоя изложба думите: „Познаваме художника Николай Янакиев най-вече като експресивен живописец, като автор на сложни и богати степенувания на тонове и на живописни нюанси, като майстор на оригиналните цветосъчетания, като художник с ярка собствена стилистика.“ А в своята златна книга „Душата на образа“ акад. Иван Гранитски пише в портрета си за теб: „Редица негови творби сякаш са възпев на хроматичното многообразие на хилядолетните послания на българската музикална култура. Той е осъзнал, че истинско модерното и оригиналното зрее в недрата на традиционното. Та, въпросът ми е – степенуваш ли стремежът си за индивидуално реализиране, което да те нареди сред известни личности и мисията ти да допринесеш чрез творчеството си за въздигане и обогатяване на националната ни култура?
– Във фигуралните композиции, които понякога достигат границата на абстрактното, изходната точка винаги е нещо конкретно-предмет, фигура или жест. Спомен от кукерски шествия и гръм на чанове напира от платната на един голям цикъл посветен на маскарадните игри, които векове наред са едни от най-жизнерадостните и очаквани народни празници и обичай съхранени и до наши дни. Енергията, която струи от тези неподправени сцени и хаоса от багри, богати на фини оттенъци са ми особено близки и не случайно интереса ми към тях не угасва, а напротив засилва се във вид на своеобразна реакция срещу процеса на унификация на материалната и духовна култура на народите в епохата на научно техническия прогрес. Може би това е една от причините, които ме карат да се връщам отново и отново на тази тема.
Във връзка с една моя изложба във Виена преди години, проф.Филип Маурер собственик на Kleine Galerie арт критик написа статия за изложбата в едно от виенските списания за изкуство със заглавие Bulgariche tradition und europi che moderne!
– Не мога да отмина историческия факт, че твоят автопортрет е сред тези на седемте /Крум Дамянов, Николай Янакиев, Любен Генов, Емил Стойчев, Захари Каменов, Светлин Русев и Вежди Рашидов/ български художници, които са най-новото попълнение на колекцията от автопортрети на прочутия музей Галерия „Уфици“ във Флоренция. Това се случва за първи път в историята на един от най-старите музеи в света, както сочи в своята книга „Енциклопедия на над сто известни дупничани“ проф. Алекси Тасев. Това, освен всичко друго, ти носи дълговременна слава. Какво е отношението ти към нея?
– Да, наистина е исторически факт да попаднеш в постоянната колекция на музей от световна величина, като Уфици, един от най старите музеи в света, където през 1560 -1580 г. са се помещавали т.нар уфици – офисите на администрацията на Медичите, благодетелите на Флоренция. Така, че, по щастливо стечение на обстоятелствата, колекцията от автопортрети на мен и моите колеги вече е редом с една от най старите колекции, където се съхраняват не само авто портретите на всички велики италиански художници: Леонардо да Винчи, Микеланжело Буанароти, Рафаело, Тициан, Караваджо…но и много от най известните картини като Раждането на Венера от Джото и кръщаването на Христос от Леонардо да Винчи Чувството да си под един покрив с великите италиански художници е наистина неописуемо и е повод за гордост, надявам се – не само за мен, а що се касае до славата, колкото и дълговременна да бъде, а и не чак толкова, си е слава и трябва да се носи, въпреки че понякога тежи!
– Това интервю-портрет не може без задължителния въпрос: Как се чувстваше, когато разбра, че си първият български художник, продал своя картина в световноизвестната аукционна къща „Кристис“?
– Гледах онлайн протичането на търга на аукционата къща и, да си призная, бях малко притеснен, не само защото участвах за първи път в такъв голям аукцион, а и защото средата на лятото не беше най-подходящото време за провеждането му. За мой късмет обаче, имаше голям интерес към картината ми In the studio, наддаваха от различни части на света, но накрая с нея си тръгна английски колекционер, който игра от залата на централата на Кристис в Кенсингтън Лондон. Самото ми участие и продажба в такъв престижен аукцион като Кристис, освен всичко друго, се отрази благоприятно и на самочувствието ми и не за друго, а защото зодията ми е такава (Рак), че непрекъснато се съмнявам. Съмнявах се и, когато прочетох в един вестник, че съм първият български художник, продал своя картина в Кристис, и бях прав, защото съм първият, но от съвремененните български художници. Преди мен в Кристис са продавани картини на класиците Жул Паскин и Жорж Папазов, живели и творили в Париж в началото на миналия век.
– А оттук нататък – с какви амбиции и с какво темпо, скъпи приятелю?
– 2024 г. беше една от най напрегнатите ми в творчески план годинa, през която направих три изложби по повод кръглата ми годишнина. Първата беше във Варна в галерия Ларго, където показах Настроения масло малък формат. В следващата представих работи върху хартия смесена техника. Кулминацията беше третата, ”Фрагменти от пътя” с лек ретроспективен характер, която закрих преди броени дни и, която се състоеше от 94 –
повечето от които голямоформатни и непоказвани – платна. Правени са през един дълъг период от време и бяха обединени в няколко цикъла.
А сега накъде? Питам се и аз винаги след закриването на поредната ми изложба. Въпросът е до голяма степен риторичен, защото отговорът е до болка познат – напред или по-скоро две крачки напред, една назад. Връщам се, за да се убедя, че не съм пропуснал нещо важно и продължавам по пътя.
Сега ми престои активна почивка или, както се казва, работа по специалността до края на годината, а от началото на следващата започвам да подготвям предстоящата ми изложба в Латина, Италия. Няколко месеца по късно ми предстои двумесечно пребиваване в Сite des arts – Париж.
Разговора води Петър Андасаров