Интервю с Георги Н. Николов

Словото на Георги Николов – като меч в жива рана…

Интервю на Снежана Галчева – Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго с Георги Н. Николов във в. „България СЕГА“ (Чикаго)

 

„Не питайте какво държавата може да направи за вас, а се запитайте какво вие може да направите за държавата си.“

Дж.Ф.Кенеди

 

Това са думи, които литературният историк и критик, творец и общественик Георги Николов цитира в eдно свое интервю, не само защото принадлежат на един от най-обичаните президенти на САЩ, а защото смисълът им изцяло отговаря на неговото разбиране за дълг и отговорност. Всяко време ражда своите герои и историята винаги ще има нужда от тях, независимо от епохата, в която живеят. Литературен историк, творец и не на последно място истински родолюбец, търновският будител от новото време се интересува от творчеството на нашите писатели от диаспората още от началото на ХХ век досега. Един от малкото, които изследват и представят първите автори на ранни задгранични пътеписи от далечни дестинации, които някак си са останали встрани от вниманието на българската литературна критика – Антон Бозуков, Люба Кутинчева, Христо Бучакчиев, Самуил Стрезов, Борис Шивачев (дипломната му работа е върху неговото творчество), Данил Руевски и др. Това са едни от първите наши сънародници, които са имали смелостта да тръгнат по широкия свят, със самочувствие и достойнство на търсещи хора. Люба Кутинчева, освен че е обиколила много екзотични страни и е преминала пеша през азиатските джунгли, тя е и първата европейка, стъпила в земите на исляма и първата българка, която се среща с владетели, духовници, политици и учени в страните, които посещава. През 1942 г. излиза книгата й за пътуването й до Япония. Според Георги Николов ранното пътеписно творчество равностойно се допълва от „емиграционната“ тематика. Той е неуморен радетел за запазване и разпространение на българската култура извън пределите на страната ни. Той е и човекът, който полага изключително много усилия, за да издири по света съвременните български писатели и поети, за да може както те самите помежду си да установят връзка, така и световната литературна общественост да се запознае с тяхното творчество и естетически критерии. С много труд и всеотдайност, пребродил виртуално географските ширини, Георги Николов продължава да събира, подрежда и разпространява словото, идващо от душата на българските творци, живеещи на няколко континента. Така се появяват антологичните сборници „Българското слово на литературния глобус“ (Сатори, 2018) и „Споделени слова“ (Богианна, 2019). Защото живеещите българи зад граница не са само статистика, цифри и факти – зад тях стоят хора с различни съдби и различни причини да се пръснат по света, но обединени в своята различност с неразривната си връзка с България. Връзка, която е в кръвта на всеки един и всеки удар на сърцето им ги доближава към нея, но в едно друго измерение, което е незримо за очите. Издаването на тези антологични сборници с автори, пръснати по различните кътчета на света е не само благородно дело, което ще остане в съкровищницата на българската литературна история. То е и доказателство за силата на българския дух и че в тежки моменти и несгоди, връзката с духовните корени е това, което му помага да оцелее. Особено място в съвременната публицистика заемат неговите политически памфлети, отразяващи социалната и гражданската му позиция. Острота на словото, сила на въздействие, художествено майсторство. За да се кажат злободневните истини се изисква освен талант, но и много сила и смелост, понякога е нужно да се изкрещи, за да се заглуши безмисления шум от нищо неправенето Защото като че ли отново се повтарят грешките от миналото ни – гласът на твореца остава „глас в пустиня“, а той изрича истини, които е по-удобно да не бъдат чути. Геогри Николов има много публикации в изданията ни във Великобритания, Франция, Австрия, САЩ, Канада, Аржентина, Кипър и други страни. Превеждан е на френски, испански, гръцки. Пръв носител е на Национална награда за литературна критика и есеистика „Николай Петев“ (2016 г.)

 

С.Г.: Здравей, Георги! Писал си за толкова много автори, правиш изследване за българските творци, които живеят извън България още от началото на миналия век до днес, имаш много книги, а огненият патос в публицистичните ти статии, съвсем искрено мога да кажа, че има силата на удар от меч. Талант или много работа?
Г.Н.: Снежа, бих казал работа и пак работа. Опитвам се да бъда актуален, доколкото това е възможно и разбира се, основното – да популяризирам творчеството на българските творци, живеещи в чужбина. Не ще бъде преувеличено ако кажа, че сред тях има много талантливи пера, сред издаваните от тях книги има много стойностни, които трябва да бъдат познавани, четени и оценени по достойнство от съвременната читателска аудитория. Затова със съдействието на Националния литературен музей издадохме антологията „Българското слово на литературния глобус“, а сега събирам материали за такава антология за творците от САЩ и Канада. Творчеството на нашите писатели по света е национална памет в развитие – тя трябва да бъде познавана, съхранявана и ценена. Като казвам това, в никакъв случай не омаловажавам усилията на останалите представители на духовността, пък и въобще българското позитивно присъствие навсякъде по света…

 

С.Г.: С художествено майсторство и познавателна аналитичност, правиш болезнен разрез на обществено-политическите, културни и духовни недъзи на днешния ден. В статиите „Нека носим вечно срама по челата си“, „Лежи, лежи, юнак Балкански, от сън дълбок се не буди“, „Политик влачи, диря няма“, „Хора, бдете – не ви обичат“ и в още много други, казваш умопомрачителни истини, които падат в пространството с трясък. Чува се вик, който разцепва тишината, но той се посреща с оглушително мълчание. Кой и защо не иска да чуе гласа на твореца? Историята на нищо ли не ни научи?

Г.Н.: Оглушителното мълчание е патент на родните политици тогава, когато нещо не им е по вкуса. Тогава се правят, че не чуват терзанията на обикновените хора, а проблемите им упорито се загърбват, освен в мъглата на управленската демагогия. И разбира се – когато наближат избори, за което съм писал в статията си „Тръгнала баба за круши в многопартийни ботуши“. Не искам да политизирам нищо, но у нас изглежда всеки знае как се управлява държава, стига да получи властта. Пак у нас партиите са прекалено много и се учредяват и нови, те всички си приличат по изумителната любов към България, но само на думи. Иначе се получава театрото „стани ти, да седна аз“ и нищо повече. Изборите идват и си отиват и всичко си остава по старому, в лека перифраза „старата песен на стар глас“, или „Пременил се Илия, погледнал се
– пак в тия“. И все чакаме някой отвън да дойде да ни оправи кривиците. Значи ли това, че сами не можем да се управляваме, избирайки когото не трябва?..

 

С.Г.: Според Антъни Тролъп, един от най-успешните автори от Викторианската епоха, „ако един автор разкаже историята си и докосне сърцето на читателя, накара го да се разплаче, значи си е свършил работата добре“. За теб, като литературен критик, какво е най-важното при оценката на една книга?
Г.:Н.: Лесно се критикува, трудно се прави нещо – в това число и трудно се пише книга. Тя лесно може да бъде отречена, както и усилията на автора й да сподели нещо с читателската публика. Според мен ролята на критика е да посочи на първо място с какво една творба е стойностна, защо трябва да бъде прочетена и с какви достойнства ще бъде запомнена. А след това – какво евентуално не звучи убедително в повествованието и защо. При всички случаи литературният критик трябва да бъде ерудит: човек, чел много, за да има право да дава компетентни оценки и да утвърждава една книга, а да отрича друга. Утвърждаването или отричането се прави на основата на много познания за същността на написаното, съобразено с епохата, философията на твореца, критериите му за световъзприемане и ползата на обществото от написаното. Не е литературна критика често казваното, от лични позиции „това ми харесва, това не ми харесва“ просто защото на мен нещо не ми допада, или пък обратното.

 

С.Г.: Нека да се върнем в началото, когато си започнал като журналист. Свидетели сме, че има истинска разследваща журналистика и такава, която заслужава критичните оценки. Според теб до каква степен журналистиката може да формира или манипулира общественото мнение?

Г.Н.: За да си разследващ журналист се иска много мъжество, постоянство и ясна крайна цел – защо правя това, или онова. Журналистиката е четвъртата власт, тя именно формира или манипулира общественото мнение. Доколко обаче? У нас се преситихме на фалшиви новини, или пък на такива, облечени в розово бъдеще в неопределеното време. За да си журналист на място, трябва да имаш и лично достойнство, за да отстояваш мнението си, а не да тиражираш това, което ти кажат, че е най-удобно. И да не се въртиш като ветропоказател, а да имаш силата да изричаш истини. Кои истини? Тези, които обикновеният читател и ТВ зрител виждат всеки Божи ден в реалността. С несправедливости и нередности, тровещи делника им години наред. С факта, че управленските структури по места се феодализират и игричките на наши и ваши не секват. Лесно е да си някъде в някоя медия на щат и да си услужливец на квадрат – правиш, каквото е удобно за момента. И хем получаваш заплата, хем си популярен. Но животът не толерира услужливците, а честните хора. В това число – и журналистите. При това да не те е срам, когато след години погледнеш собствените си пожълтели от времето писания да не се червиш какви си ги писал за къшея хляб и моментната слава…

 

С.Г.: Както търсачът на съкровища събира скъпоценни камъни, така и ти издирваш по света българските писатели и поети, живеещи по света на няколко континента. Какво те кара така последователно и неуморно да изследваш и популяризираш творчеството им?

Г.Н.: Повечето от тези автори наистина са скъпоценни камъни: всеки в своето време и географско място. За да изплуват от неизвестността и да бъдат възродени се изисква много упорита работа. Което значи, че трябва да познаваме същността на българската емиграция в исторически план, да открием какво са писали и къде е то, да го прочетем и оценим. Нашата емиграция има вече дълга история, която продължава да се пише. Някои от авторите са анонимни, други, завършили университета Дрю в САЩ, Ню Джърси, са участвали само в църковните издания, които също са много интересни и полезни. Чрез тях узнахме колко българи са писали преди Алеко Константинов за Ниагара, друг пък – Данил Руевски, ни запознава с Хавайските острови още в 1900 г., където е бил учител и т.н. и т.н. Днес имаме автори трето-четвърто поколение, които не знаят български език, но се радват, че ги търсим за контакти и преводи за българските ни издания. Иначе казано, има много издирвателска и популяризаторска работа, а все още не съм се отказал от надеждите, че в България ще се основе Център за изучаване на българската книга по света.

 

С.Г.: Според романиста Джоузеф Конрад „авторът пише само половината от книгата, другата половина се пише от читателя“? Как според теб българските читатели зад граница „донаписват“ другата половина?

Г.Н.: Предполагам, че става дума за съвременната българска литература. Нашите читатели по света дописват сюжета с критериите си за сравнимост с начина на живот в регионите, където трайно са се установили. Със скалата на моралните ценности там, с гражданските взаимоотношение и с погледа им с дребните човешки ценности, така важни за всеки от нас, без които не можем…

 

С.Г.: Запознат си с творчеството на българските писатели и поети, живеещи по света, с много от тях се познаваш лично. Какво е това, което ги обединява и заради което ти събра на едно място тези автори в антологичните сборници „Българското слово на литературния глобус“ (Сатори, 2018) и „Споделени слова“ (Богианна, 2019)?

Г.Н.: Нашите автори по света се обединяват чрез българския корен и българската кръв. Чрез спомените си от „старата“ родина и с желанието си как у нас нещата да станат по-добри. Иначе, всички те са по своему различни, всеки в тематичната си област и идейно-художествените си предпочитания. Едни са много добри в претворяване на старата ни история в романи и повести, други – в съвременната палитра от теми. В опитите си за новаторство и модернизъм. В стремежа си да надникнат и в бъдещото време от позициите на съвременния светоглед, имам предвид ХХI век. Всеки наш автор представлява малка вселена, ярка и пулсираща многопосочно. Отправяща предизвикателството да вникнем в нейната същност, да я разберем и осмислим в дълбочина. Нека не изглежда преувеличено ако кажа, че по света съществува още една съвременна българска литература в цялост, както и тази в България сега. Винаги съм твърдял, ето, повтарям се и в интервюто, че тя трябва да се познава, уважава и най-добрите й образци да влязат в учебниците. Да се създаде и Център за изучаване на българската книга по света, в който да бъдат включени високо ерудирани литературоведи, критици, литературни историци. А сега какво се получава? Колегите си издават книгите у нас, правят представяния, гостуват тук и там и се прибират обратно… и се забравят до следващото си идване. Това не е правилно. Правилно е системното им изучаване, популяризиране и трайни контакти, каквито впрочем отсъстват и с авторите тук, у нас…

 

С.Г.: На какъв етап е идеята ти за Национален музей на българската емиграция?

Г.Н.: Тази ми идея е на кота нула, както и идеята за Център за изучаване на българската книга по света, както идеята за паметник на българския емигрант на Терминал 2 на Аерогарата в София, както възраждането на списание „Родолюбие“ за сънародниците ни в диаспората, за конгрес на българските писатели по света тук, у нас и други полезни инициативи. Всичко умира още с раждането си в дебрите на чиновническата паяжина с благочестиви обяснения. Основното от които е – че все няма пари. Боли ме рамото от „дружески“ потупвания на същите добре платени чиновници – ти действай, желаем ти успех, но пари няма. Гледат ме като някакъв провинциален наивник, тръгнал да им разваля рахата. Какво означава да няма пари за духовността, свързана със сънародниците ни в диаспората? Що за човеци заемат дълбоките правителствени кресла и с какво всъщност се занимават? Това е загърбване на цялата ни българщина по света в името на мързела, безхаберието, равнодушието и неразбирането какво трябва да се прави…

 

С.Г.: Според големия ни класик Емилиян Станев „литературата трябва да подпомага укрепването на националния дух, да не подражава на чужди на нашата духовност образци“. Днес българските творци успяват ли да постигнат това?

Г.Н.: Литературата в България е разделена на „традиционалисти“ и „модернисти“ и в това разделение доста често припламват искри. Защо? Кому е нужно? Времето е най-добър съдник на човешките дела, включително и литературните. То определя съвсем категорично на кой автор книгите са надживели епохата си и на кой те са мъртви още с излизането си от печатницата. Знаете, че се направи опит Иван Вазов да бъде изкаран архаичен и езикът му – неразбираем, от учебниците отпаднаха доста стойностни имена и произведения. Но можеш ли да отречеш, освен Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Стоян Загорчинов, Димитър Талев, Димитър Димов? Разбира се, че не… Що се отнася до съвременните автори, можем да се гордеем със Боян Ангелов, Златимир Коларов, Петър Андасаров, Драгомир Шопов, Андрей Андреев, Благовеста Касабова, Павлина Павлова, Владимир Зарев, Атанас Капралов… Трудно е да изброят всички, но е радостно, че и най-младата генерация творци прегръща тематичната палитра за националния дух, за патриотичния пантеон, за националния бит и култура от време оно, та досега. Съществува ясна приемственост в творческите поколения и тя е убедително изразена в книгите, които се предлагат на читателската публика…

 

С.Г.: Какво е твоето послание към читателите на в. „България СЕГА“?

Г.Н.: Да помнят и обичат България! Тя е единствената на света…

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post Вестник „Словото днес“, бр. 25, 2019
Next post ТВОРЧЕСТВОТО НА ПАВЕЛ МАТЕВ