Академик ИВАН ГРАНИТСКИ –
ЛИТЕРАТУРЕН КРИТИК, ПОЕТ, ПУБЛИЦИСТ И ИЗДАТЕЛ
– Чудил съм се – каква е тая дарба, която така силно освети началото на творческия ти път. Явно не толкова образованието е изиграло решаваща роля, а силните генетични закодирани духовни начала някъде дълбоко в твоята същност. Защото – щеше да е по-бавен, не така забележим вървежа ти по него, ако бе се отдал на журналистиката. Така си мисля. А ти как си обясняваш стремглавото си втурване в лабиринтите на критическото и на философското слово, за да се наложи името ти сред тези на талантливите млади писатели?
-Ако търсим генетичните закодирани духовни начала в моята скромна персона, несъмнено интересът към журналистиката, публицистиката, литературата, съм наследил от моя баща, който беше дългогодишен редактор във вестник „Вечерни новини“ и автор на няколко книги поезия и публицистика, както и на една родова хроника. А майка ми ме е дарила с любовта и пристрастието към класическата музика и към пластическите изкуства. Започнах първите си литературни опити още в прогимназията, но това бяха съвсем подражателни стихотворения и разкази, което е обяснимо за млад човек на 12 или 14 години. Освен това тогава вдъхновен от приключенската проза на Емилио Салгари, Фенимор Купър, Майн Рид, Жул Верн и други автори, сътворих роман, изпъстрен с приключения в пещери и катакомби, загадъчни плата, които пазят тайни светове и други авантюрни сюжети. Точно по това време прочетох една сериозна биография за великия руски писател Николай Василиевич Гогол и от нея разбрах, че той е унищожил първата си творба – романтичната поема „Ханс Кюхелгартен“ в пристъп на самокритичност. Смятайки, че това е достойно за подражание и аз унищожих своята първа романова рожба, добре осъзнавайки, че тя е подражателна и без никакви художествени достойнства. По-късно, през периода 1975-1979 година, когато следвах в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, във факултета по журналистика, бях привлечен от класическата философия – от античните мислители Платон, Емпедокъл, Хераклит, Парменид, Питагор, Епикур, Демокрит, Аристотел, през средновековните мъдреци Августин Блажени, Тома Аквински, Бонавентура, Ериугена, Дънс Скот и пр., до ренесансови философи–енциклопедисти като: Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола. Тогава имах щастието да ми преподава големият български философ и естетик проф. Исак Паси и той запали у мен искрата на любовта към философията. Следвайки неговите съвети и внушения, по-късно се потопих в необятния свят на немската класическа философия – Хегел, Фойербах, Фихте, Кант, Шелинг, Маркс, Шопенхауер и Фридрих Ницше.
Съдбата ми подари истинско, плодотворно сътрудничество и духовно съратничество с Исак Паси в продължение на повече от три десетилетия. Така се роди идеята за няколко сериозни многотомни поредици, които две издателства – „Христо Ботев“ и „Захарий Стоянов“ реализираха. Нека споменем тук съчиненията на Фридрих Ницше в 7 тома, на Шопенхауер в 4 тома, на Киркегор – 4 тома; отделни томове на Ортега-и-Гасет, Унамуно, Томас Ман, Ерих Фром, Теяр Дьо Шарден. Особено важни бяха многотомниците, представящи руския религиозен философски ренесанс – съчинения на Владимир Соловьов (5 тома), Николай Бердяев (6 тома), Лев Шестов (4 тома), трудове на Дмитрий Мережковски, Семьон Франк, отец Сергий Булгаков, Василий Розанов, Николай Фьодоров, Алексей Лосев и пр…
Ето така още в студентските години, освен любовта към литературата и изкуството, бях съблазнен и от необятното духовно богатство на световната философска мисъл. Вглъбяването във философската материя дисциплинира изключително много мисълта, структурира я, мотивира я да се гмурне в бездънното необятие на смисли, символи, съпоставки и алюзии…
– Безкрайно интересно е твоето развитие като интелектуалец и литератор, защото то започна някак си отзад напред. Вярно е – бързо спечели работни места в двата водещи вестници за литература и изкуство – в. „Пулс“ за младите и трудния за превземане съюзен вестник „Литературен фронт“. И то като зам.-главен редактор на двете издания, където не се занимаваше със журналистически, а с чисто художествени и литературни материали. Какво предопредели тази ти съдба да си оценител и съдник на артфактите и литературните творби, постъпващи в редакцията на вестника?
-Още по време на следването си започнах работа във вестник „Пулс“. Там работих 6 години – от литературен сътрудник, до зам.-главен редактор, а след това още 6 години като зам.-главен редактор на вестник „Литературен фронт“. Тогава потънах в дебрите на оперативната критика, следях почти всички нови книги на моите съвременници и приятели (белетристи, поети, критици, драматурзи, автори на литература за деца и юноши, и пр.). През този период публикувах предимно статии, рецензии, литературни обзори в споменатите два вестника, както и в списанията „Пламък“, „Септември“, „Литературна мисъл“, редица литературни алманаси и специализирани издания в цялата страна. Тогава издадох и няколко книги с литературна критика („Поезия и поетическо самосъзнание“ (1982), „Време и художествени идеи“ (1987) и др.). Десетилетието между 1980 и 1990 г. беше много наситено със скрити обществени напрежения, които подготвяха почвата за задаващи се радикални социално-политически промени. Освен това двата най-важни творчески съюза – Съюза на българските писатели и Съюза на българските художници имаха щастието да бъдат водени от две ярки и талантливи фигури – поета Любомир Левчев и художника Светлин Русев. Те имат изключително голям личен принос за закрилата, подкрепата и развитието на даровитите автори, както и умело направляваха корабите на своите творчески съюзи в буреносното политическо море. Благодарение на техния личен творчески авторитет, така наречените опити за политически и идеологически натиск върху отделните творци бе намален до минимум и самите автори се радваха на творческа свобода и не бяха преследвани за проявите на свободомислие. Това е една от причините след началото на социално-политическия преход на 10 ноември 1989 г. да не се появят забранени книги или изложби (каквито случаи имаше в други бивши социалистически страни)… Тук е мястото да споменем няколко думи за така наречената формулировка „тоталитарно изкуство“, която често се използва от невинаги подготвени интелектуално люде, описвайки създаденото през периода от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 г. И друг път съм имал възможността да заявя, че този термин е твърде неточен и обтекаем. Социално-политическият режим през тези 45 години в отделни моменти е носел признаци на тоталитарно поведение, но законите, по които се движат и развиват литературата и изкуствата, са много по-сложни и опосредствани – те не винаги и не задължително повтарят социално-политическата парадигма. Не само защото през споменатия период творят автори, започнали творческия си път далеч преди споменатата политическа промяна, но и защото богатството на стиловото разнообразие и индивидуалните лирически и пластически почерци е толкова голямо, че не може да бъде натикано в никакви идеологически или политически рамки. Достатъчно е да приведем тук примери с романовата епопея на Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“) или с романите на Димитър Димов и Емилиян Станев, които иначе са сътворени във време на най-голямото идеологическо изостряне и противопоставяне. Предпоставките и каноните на така наречената нормативна естетика не попречиха на тия гениални автори да сътворят своите шедьоври. Същото се отнася и за най-знаковите живописци и скулптори на споменатия период. Освен това личните политически и идеологически предпочитания на най-талантливите автори не намалиха разгръщането на техния талант през споменатите 45 години, определяни от някои малоумни художествени критици като пустинен период на тоталитарното изкуство. Нека припомним, че след великите романи на Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Георги Караславов (романа –епопея „Обикновени хора“) 60-те години на миналия век се превърнаха в истински бум за развитието на българската романистика и новелистика. Създадоха своите шедьоври автори като: Антон Дончев, Генчо Стоев, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Васил Попов, Георги Мишев, Дончо Цончев, Георги Алексиев и едно по-младо поколение белетристи: Георги Величков, Димитър Яръмов, Димитър Коруджиев, Георги Марковски, Симеон Янев, Рашко Сугарев, Анчо Калоянов, Димитър Вълев, Виктор Пасков, Алек Попов и пр…
Истински златен период за българската поезия бяха 60-те години на XX век. Достатъчно е тук да споменем имената на Любомир Левчев и Стефан Цанев, Петър Караангов и Андрей Германов, Евтим Евтимов и Михаил Берберов, Петър Андасаров и Атанас Звездинов, Иван Динков и Нино Николов, чиито поетически талантливи изригвания бяха подготвени от упоритата и самоотвержена работа в рудниците на българската лирика десетилетия преди тях от Павел Матев и Георги Джагаров, Радой Ралин и Станка Пенчева, Лиляна Стефанова и Добри Жотев, Найден Вълчев и Иван Давидков…
Трудно е да се изброят имената на всички талантливи поети, белетристи, драматурзи (да споменем тук Иван Радоев и Константин Илиев, Станислав Стратиев, Никола Русев, Петър Маринков и Христо Бойчев), класици на литературата за деца и юноши и пр., и пр.
– Впрочем не беше ли специфичната ти редакторска работа голямата твоя школа и възможност за навлизане в многопосочието и дълбочините на литературните процеси?
-За мен този период беше много благотворен, понеже, както споменах вече, практически следях всяка новоизлязла книга от български автор и изграждах фундамента за бъдещите ми разсъждения и оценки върху литературния процес и литературния живот. Едновременно с литературно-критическите анализи върху съвременната българска литература препрочитах и преосмислях наследството на класиците – Петко Славейков, Любен Каравелов, Захарий Стоянов, Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Николай Райнов, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Йордан Йовков, Елин Пелин, Атанас Далчев, Николай Лилиев, Никола Вапцаров, Димитър Талев, Пеньо Пенев и пр. През тези години си поставих свръхзадачата да се опитам да вникна във философията на литературния процес и да разбера логиката на най-важните взаимопрониквания на идеи, символи, образи, сюжети и художествено-философски познания, които отправят творците от различните поколения. Ако говорим за писателите и литературните издания, те не само се радваха на свобода на мненията, но и десетилетието беше наситено с няколко важни и стратегически за литературния процес дискусии. Нека откроим само четири: първата бе организирана от вестник „Литературен фронт“ около романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци“. Публикуваха се дузина статии от най-известните тогава литературни критици и изследователи, в които се разглеждаше романа на Ивайло Петров в широк времеви социално-политически контекст и като един от ярките примери на следване и развитие на високата романова традиция, водеща началото си от епопеите на Димитър Талев, Димитър Димов и Емилиян Станев. Втората важна дискусия бе на страниците на списание „Пламък“, където се разгоря ожесточен спор около книгата на Тончо Жечев „Митът за Одисей“. В дискусията се включиха Искра Панова, Добрин Спасов, Емил Манов, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Васил Колевски и др. Третата бе свързана с обсъждането на двутомника „Очерци по история на българската литература след 9 септември 1944 г.“ и в нея се откроиха органичните слабости, възникващи при подготовката за написване на 12-томната история на българската литература. А четвъртата дискусия бе посветена на романа на Блага Димитрова „Лице“. Нека не пропускаме тук да подчертаем важната роля и на така наречените Априлски дискусии, които съдържаха всяка година преглед на новите книги в областта на поезията, белетристиката, литературната критика, драматургията, публицистиката и есеистиката, литературата за деца и юноши. Те показаха, че няма свещени крави в областта на литературата и доскорошни литературни бонзи (работещи на високи постове в Съюза на писателите) бяха аргументирано критикувани за отделни слаби в художествено отношение техни творби. Дискусиите, полемиките, наситеният литературен живот през този период, бяха характерни със силен критически патос, посветен на анализа на новите творби. Той бе дело на група талантливи и проникновени литературни критици. Активизираха се критици със значителен вече опит на литературната нива като: Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, Стоян Каролев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Чавдар Добрев, Венко Христов, Иван Попиванов и пр., както и неколцина много подготвени и амбициозни млади критици: Огнян Сапарев, Панко Анчев, Минко Бенчев, Христо Стефанов и пр., които анализираха знаковите нови поетични, белетристични и драматургични творби, разполагайки ги в много широк социален контекст.
– А как се печели авторитет, какъвто ти завоюва през ония години – хем признат от гилдията на литературните историци и критици, хем внушавайки респект у младите писатели, голяма част от които чакаха необходимата им оценка от твоя страна?
–Авторитет се печели, разбира се, с упорита, почти каторжна работа над книгите, с почтено отношение към литературната традиция и чрез усилия литературно-критическият анализ да бъде проникновен, точен и неманипулативен. Нека добавя тук, че следенето на литературната продукция на младите автори беше изключително обемна и трудна работа. Обзорните доклади обхващаха стотици книги поезия, проза, литература за деца и юноши, публицистика. Освен това почти всяка втора книга беше рецензирана на страниците на вестниците „Пулс“ и „Литературен фронт“ и литературните списания. Често пъти и литературните алманаси в провинцията организираха дискусии, кръгли маси и обсъждания на новата литературна продукция. Тоест говорим за един изключително напрегнат и изискващ време и творчески усилия литературен живот. Важно е да отбележим, че различният индивидуален творчески критически почерк на споменатите анализатори, разви извънредно много литературния живот, нюансира отделните направления, обогати ги с различни ракурси, които позволяваха отделната творба или литературна тенденция да бъде съпоставена и с традицията, и с естетическите изисквания на новото време.
– Ти бе между най, най-активните и известните имена в авангардния тогава Кабинет на младия писател при академичния Съюз на българските писатели. От огромната дистанция би ли се върнал днес към ония златни години и би ли дал оценка на ролята и дейността му за откриването и израстването на талантливите млади хора на словото?
-По това време бяха учредени не само Кабинет на младия писател, но и подобни формации, свързани с киното, театъра, пластическите и музикални изкуства и пр. От днешна гледна точка мисля, че тези формации изиграха положителна роля, тъй като чрез многобройни форуми – дискусии, кръгли маси, премиери на книги; фестивали, конкурси и пр. се даде възможност на младите творци да общуват помежду си, да обменят идеи и бъдещи творчески планове. Понякога, дори в най-разгорещените дискусии, където се разменяха често пъти и нелицеприятни оценки, се раждаха плодотворни идеи, които поставяха началото на добри тенденции в литературния живот. Родиха се искрени и дългогодишни професионални и лични приятелства с композитори и музиканти като: Ценко Минкин, Владимир Владигеров, Еделина Кънева; актьори като Венцеслав Кисьов, Кирил Варийски, Радко Дишлиев, Стефан Мавродиев, Марияна Димитрова, Мария Статулова, Бойка Велкова; архитектите Бойко Кадинов и Кристиян Миленов, живописци и скулптори като Иван Русев, Свилен Блажев, Иван Димов, Милко Божков, Ивайло Мирчев, Владимир Пенев, Димитър Чолаков, Димитър Рашков, Димитър Сотиров, Владимир Кондарев и няколко дузини талантливи писатели… Създаде се особен дух на съзидание, на постоянен диалог между отделните творци, които в безкрайни разговори, полемики, разменяйки полемични удари и хватки, достигаха до общи ползотворни идеи и чертаеха пътя за стратегически естетико-художествени търсения в полето на високата художествена традиция.
– Знам, че си писал и впечатляващи стихове, но първата ти книга не бе сборник със стихотворения, а с литературна критика – „Поезия и поетическо самосъзнание“, на чието раждане бях свидетел като завеждащ редакция „Художествена литература“ на издателство „Народна младеж“. Тя получи висока оценка и може би тая ти работа в отдел „Критика“ на в. „Пулс“ ти отвори вратите на този толкова труден жанр. Какво ти дадоха тези усилни творчески години от поетия вече съвсем професионален творчески път?
-Освен споменатите плодотворни творчески приятелства, още и възможността постепенно да изградя авторския си литературно-критически стил, който се характеризира с аналитичност и полемичност. Неслучайно насочих своето критическо внимание, подготвяйки първата си книга към темата за поетическото самосъзнание. Тогава бях упрекван от някои твърдоглави литературни аналфабети, че това е термин от идеалистическата философия. Разбира се, това не ме смущаваше, защото бях убеден, че трябва да се анализира разгръщането на поетическото самосъзнание, представлявано от най-добрите представители тогава на младата поезия в лицето на: Борис Христов, Таньо Клисуров, Деньо Денев, Екатерина Йосифова, Кирил Кадийски, Георги Борисов, Георги Белев, Валентина Радинска, Иван Есенски, Иван Методиев, Надя Попова, Неделчо Ганев, Добромир Тонев, Валери Станков и др., които публикуваха първите си книги в края на 70-те и началото на 80-те години на XX век. Вглъбявайки се в интересния и увлекателен техен поетичен свят, си поставих задачата да изследвам процесите на алегоризация на метафората и метафоризация на алегорията, които бяха главни белези на този тип поезия. Именно в книгите на някои от споменатите поети, чрез иносказанието, алегорията, подтекста, се проявяваше дълбинната социална нетърпимост и критичност към социално-политическата тогава система. И то главно в нравствен порядък, като усещане за недостатъчност, за липса на творческа свобода, за потискане на индивидуалните пориви на разкрепостената душа. Процесите на отчуждение, на резигнация, на дисперсизиране на социалното пространство, вече се задълбочаваха и те се усещаха първо от поетите, които притежаваха най-финия камертон за изследване на социалните пертурбации и разломи. Ето защо младата поезия, обхващаща поети от 80-те и 90-те години на миналия век е много важна и интересна за изследване от гледна точка на това да разберем кога се зараждат и какви точно са проявленията на социално-политическите предзнаменования за идещи трусове и разломи.
– И се втурна в примамливите пространства към духовните хоризонти не с непостижими амбиции, а с натрупани знания и неспирни евристични търсения. За да откриеш корените на известното вече, но позабравено начало и да стигнеш златните залежи, сътворени от природни феномени и чудодейни поколения. Така виждам твоя характерен само за теб творчески път, който те изведе до недостижима за други висина. Ще оспориш ли или ще признаеш това мое убеждение, което ми е приятно да ти споделя?
–В продължение на повече от четири десетилетия следя литературния процес. И като критик, и като издател, анализирам не само творби и автори от литературната класика, но и оригинални нови заглавия. Като резултат от това се появиха няколко литературно-критически и литературно-исторически изследвания, в които систематизирам своите анализи и размишления, посветени на един значителен период – от Възраждането до наши дни. Става дума за книгите „Литература и национална съдба“, „Великата национална душа“, „Противоречивият човек“, „Критически етюди“, „Идеи, образи и символи в българската поезия“, „Гео Милев и трагиката на националната съдба“, „Енергията на българския дух“ и пр. В тези книги главната ми цел е да се опитам да следвам йерархията на естетическите ценности, да откроявам знакови и емблематични автори и творби, и да се опитвам да открия до каква степен разглежданите автори и творби отразяват и изразяват конкретния дух на времето. Тоест стремежът ми е бил не само да се вглъбя в сътвореното от българските класици или някои съвременни автори, но и да откроя водещите тенденции, възможната периодизация на литературния процес и пр.
– А пътищата ти бяха многобройни – в хоризонтална и вертикална посока. И бяха неспирни, увеличавайки своите скорости, гонейки отдалечаващия се от нас хоризонт на живота. И ти следваше неотклонно, интуитивните и споходилите те пътьом високи творчески цели, нали?
-Не само интуитивно, но и съвсем съзнателно и промислено следвам творческите си цели, но без капка самооблъщение и самовъзгордяване, защото споделям мъдрата максима, че човек предполага, но Бог разполага. Освен това по-голямата част от моята енергия отива не за създаване на собствени творби, а за издаване на книги на други автори, както и за организиране на безбройни премиери, представяния на книги, на албуми на художници, кръгли маси, дискусии, своеобразни литературни десанти почти във всички кътчета на любимото Отечество. А това е отговорна и трудоемка работа. А с двете издателства – „Христо Ботев“ и „Захарий Стоянов“ си поставих задачата не само да преиздадем основните творби от българската литературна класика – например съчиненията на Иван Вазов, Захарий Стоянов, Пенчо Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Димитър Талев, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Боян Пенев, Симеон Радев… до автори от втората половина на XX век, които вече също влизат в златния фонд на българската литература като: Антон Дончев, Валери Петров, Андрей Андреев, Валентина Радинска, Надя Попова, Павел Матев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Андрей Германов, Любомир Левчев, Дончо Цончев, Станка Пенчева, Лиляна Стефанова, Найден Вълчев, Пеньо Пенев и пр.( общо над 400 тома). От една страна повечето от класиците не бяха преиздавани в един продължителен период от време – над четири десетилетия и имаше голяма липса на тези издания в библиотечните фондове на регионалните, читалищните и училищните библиотеки. От друга страна след началото на така наречените демократични промени официалната българска държава се оттегли от стратегическата грижа за подкрепа и издаване на отечествената литература. Постепенно бяха закрити редица периодични литературни издания, умишлено фалираха или съсипаха старите традиционни издателства. и издаването на нова българска литература бе оставено на стихията на пазара. Така редица талантливи автори, чиито книги обаче не можеха да имат търговски успех, бяха, ако не обречени на забвение, то поне изтласкани от литературния живот и лишени от самочувствие. Творческите съюзи също по обективни или субективни причини постепенно загубиха значимата си роля и авторитет в българското общество и така се навлезе в един период на задълбочаващо се опростачване, тотална медийна реклама на чалгата, ерзаците, ментетата, плебейщините… А когато различни фондации като „Отворено общество“ и „Америка за България“ започнаха своята агресивна и подривна за националната ни идентичност дейност в България, съдбата на оригиналната българска книга стана още по-печална и незавидна.
– Ти си щастлив, защото словото ти е заредено не само с мисъл и чувство, но е и с проницателно-философска обагреност. Това е рядка симбиоза, която си мисля, че в определени мигове силно е привлякла вниманието на един от най-ярките ни търсачи в недрата на българската история и назовал с най-точните думи битовите и артфактите, тълкувайки повеите на времената и следите на събитията. И, доверявайки ги на теб да ни ги дарите щедро, осмислени нам – на поколенията българи. Днес всички сме възхитени от това духовно братство между теб и него – проф. Иван Маразов. И в сътворените от двама ви книги, и в представянето им, от премиерите им, ставаме свидетели на задълбочения ви поглед и анализ, на точното наименование на историческите факти и личности и тяхната художествено-философска интерпретация. Как започна това ваше творческо и човешко общуване и кога се роди идеята за съвместната ви работа?
-Провидението ме сприятели и побратими с проф. Иван Маразов твърде рано, преди повече от половин век, когато започна нашето творческо и човешко общуване. Разбира се, аз бях вече изкушен от античната митология и четях с упоение фундаменталните изследвания на Иван Маразов, свързани с митологията и изкуството на траките. От 1991 година до наши дни в две издателства – „Христо Ботев“ и „Захарий Стоянов“ сме издали дузина негови научни трудове. А идеята за специалната поредица „Мнемозина“ се роди преди три години и вече излязоха пет заглавия“: „Залмоксис“, „Тракийският конник“, „Пътят на душите“, „Гибелта на Троя“ и „Орфей“. Подготвяме за печат шестата книга, посветена на Дионис, друго божество, което както и Орфей, е неразривно свързано с Родопите и траките. Интересното в тези книги е хармоничното съчетание на мистичните поеми, които са мое дело и уникалните анализи на проф. Иван Маразов, които ни потопяват в привлекателната и магична антична космогония и митология.
– А успоредно с това ти не преставаш да ни изненадваш с книги от различни жанрове, предимно с публицистика, поезия и литературни произведения за деца, които правят силно впечатление на читателите от различни среди и поколения. В тематично и жанрово отношение аз наричам богатото ти творчество ВСЕОБХВАТИЕ. Ти лично как би го характеризирал?
-Струва ми се, че различните литературни жанрове позволяват на всяко истинско творческо съзнание да се самозарежда и да търси различни проявления. Именно затова през различни периоди от живота ми редувах издаването на поезия („Начала“, „Бездна“ „Щерна“, „Зазоряване“, „Крипта“, „Пастел“, „Акварел“, „Съзерцания“, „Съзерцания на безкрая“, „Мигновения“), публицистика, (родена от наблюденията върху бурния и противоречив социален живот след началото на така наречения демократичен преход – „Партийните тартюфи“, „Отломъци“, „Времето на чакалите“, „Луди водят слепи“ и пр.), , книги с литературна критика („Времето на светлината и властта на мрака“, „Енергията на българския дух“ „Литература и национална съдба“, „Великата национална душа“ и пр.) и няколко книги, посветени на деца и юноши – „Клепоушко“, „Приказки за страната Бухтарландия“, „Омайниче и бръмбазъче“. А през последните три години съвместно с проф. Иван Маразов потъваме все по-дълбоко в античната митология и космогония. От постоянния препрочит на съчиненията на Платон и Аристотел, на достигналите до нас фрагменти от Хераклит, Емпедокъл, Парменид, и драмите на Софокъл, Есхил и Еврипид, комедиите на Аристофан, и разбира се, поемите на Омир „Илиада и Одисея, както и Хезиодовите „Дела и дни“ и „Теогония“, се роди съблазнителната идея за поредицата „Мнемозина“, както и фундаменталните изследвания на Иван Маразов „Митичният Бестиарий“, „Амазонките“, „Тракийското сито на гръцкия орфизъм“, „Златната утопия“, „Шепотът на гигантите“ и пр.
– Още малко за всеобхватното ти творчество – колко ли ще се окажат рецензиите, портретите, студиите за писатели от класическата и съвременната литература – повечето от които образци за всички времена. Ами този неповторим шедьовър– „Душата на образа“ – с неказани истини за съвършената образност между поезията и „линията в рисунката“, тоест за „Енергията на образа при поетите и художниците“. И с оригиналното тълкование „Думите рисуват, образите разказват“! Как се постига всичко това, драги маестро на българското слово?
-Книгата „Душата на образа“ е плод на повече от двадесетгодишни мои размишления и изследвания върху творчеството на редица съвременни български художници. Нека споменем само някои от тях: Любен Зидаров, Борислав Стоев, Светлин Русев, Любен Диманов, Румен Скорчев, Валентин Старчев, Стефан Марков, Никола Манев, Васил Иванов, Иван Кирков, Емил Стойчев, Найден Петков, Николай Майсторов, Иван Димов, Христо Танев, Иван Нинов, Дора Бонева, Георги Божилов – Слона, Енчо Пиронков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Христо Стефанов, Андрей Даниел, Свилен Блажев, Милко Божков, Ивайло Мирчев, Владимир Пенев, Димитър Чолаков, Васил Горанов, Огнян Механджиев, Греди Асса, Николай Янакиев, Любен Генов, Анастас Константинов, Милчо Талев, Злати Златев, Стефан Чурчулиев, Димитър Сотиров, Стефан Лютаков, Спас Киричев, Богомил Живков, Людмил Бонев, Димитър Рашков, Жорж Трак, Христо Михайлов, Слав Бакалов, Сули Сеферов, Кеазим Исинов, Ганчо Карабаджаков, Владимир Кондарев, Христо Бараковски и пр.
С някои от тях съдбата ме сприятели и ми подари безценни мигове на задушевни разговори за смисъла и ролята на пластическото изкуство. Реших, че трябва да събера част от многобройните си анализи, които съм посветил на 80 съвременни живописци и скулптори, обобщени в една теоретична рамка, която има амбицията да изследва взаимопроникването на идеите, образите, символите, метафориката при различните творци, както и степента, в която те улавят и претворяват духа на социалното и екзистенциалното време. Лайтмотивът на „Душата на образа“ е свързан с опита да се изследва енергията на пластическия и художествения образ, да се проследи спецификата на метафората в поезията и линията в рисунката на базата на наблюдения върху знакови имена на лирици, живописци и скулптори…
– Ще завършим това наше с въпроса за огромната ти издателска дейност, с милионите издадени книги и сътворения техен храм със златни заглавия от нашата класическа и съвременна литература, от балкански, европейски и световни автори във всички жанрове. Мечтал ли си някога за такава съдба и вярвал и си, че ще получиш такова голямо признание?
-През последните тридесет години, както е добре известно, съм се отдал предимно на издателска дейност. Широката програма, която издателство „Захарий Стоянов“ разгърна през този период, за мен не е само производствена дейност, но и житейска съдба. Най-милото признание за нашите заслуги получавам от редица библиотеки в страната – регионални, читалищни, училищни. Радвам се, че успяхме да разгърнем над 40 издателски поредици, в които да издадем над 4 000 заглавия в тираж над 3 милиона екземпляра. Нека споменем най-важните поредици – „Българска класика“ (130 тома), „Дълг и чест“ (над 60 тома), „Език свещен“ (над 20 тома), „Божествен дух“ (над 30 тома), „Шедьовър“ (над 50 заглавия), философски многотомници, обхващащи съчиненията на Аристотел, Шопенхауер, Ницше, Киркегор, Ортега-и-Гасет, Владимир Соловьов, Лев Шестов, Николай Бердяев, Василий Розанов, Ерих Фром, Клод Леви Строс, (общо над 250 тома), поредица за детска литература „Чичо Пей“ (над 70 заглавия), оригинални творби българска поезия (над 1000 заглавия), оригинална съвременна българска проза (над 1000 заглавия), поредиците „Малка Оксфордска библиотека“, „Мелпомена“, „Отечество любезно“ и т.н, т.н.
– Книга четвърта „Отгласи“ от поредицата ми, която ти издаде в ръководеното от теб издателство „Захарий Стоянов“, е със следното посвещение: „На Иван Гранитски – духовен апостол на Отечество България!“ Съзнаваш ли днес, че животът ти служи на тази именно твоя мисия?
-Драги приятелю, отново мисля, че се отдаваш на нежната си поетическа акварелна душа и силно преувеличаваш, но ти благодаря за добрите думи и за това благородно твое отношение към мен.
Разговора води Петър Андасаров