ГЕОРГИ АНГЕЛОВ:

„ТРАДИЦИЯТА Е ЖИВА…“

Георги Ангелов е роден на 1 юли 1968 г. в град Първомай, Пловдивска област. Завършва История във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор на поетичните книги: „Езикът на здрача“ (1997), „Монолог на Кортес“ (1998), „Ненамерени хроники“ (2000, 2010, 3. разш. и доп. изд. 2013), „Зимна трева“ (2002), „Ариергард“ (2003, номинирана за наградата „Пловдив“), „Жерав над снега“ (2007), „Опорна точка“ (2007), „Премълчаното“ (2014), „Друга свобода“ (2014), „Тристишия“ (2014), „Епицентър“ (2014), „Пепелище“ (2017), „Солта на земята“ (2017). Член на СБП. Негови стихове са публикувани в националния печат, в антологии и сборници, превеждани са на руски, английски, турски и сръбски. Превежда от руски език. Главен редактор на електронното списание „Литературен свят“, излизащо от 2008 г. Носител на Годишната литературна награда „Ергосфера“ (2014), Националната литературна награда „Божидар Божилов“ (2014), Националната литературна награда „Пеньо Пенев“ (2018).

Приятелю, как според теб изглежда духовността в България на ХХI век? Световна ли е, европейска, или провинциално балканска? И какво място под небето й заемат творчески надарените личности?

България днес има колониален статус. За колонизаторите и техните български слуги духовността в нейното високо понятие няма никакво значение. Тя дори е вредна, излишна и подлежи на нивелиране, отхвърляне, лишаване от съдържание, обезсмисляне. Това и се внушава на хората по отработени от векове технологии и манипулации. За нашите господари ние сме туземци с халка на носа. Не ни се полага никаква духовност, освен нискостеблените развлечения и възприятия. Ето защо определенията за световна, европейска и прочие духовност преди всичко трябва да дадат тези представители на изкуството, които са в близка връзка с народа, израстват от него и именно те трябва да въздействат на широките слоеве на обществото, за да станат тези определения общовалидни най-напред за самия народ. За целта обаче трябва национална доктрина, национално целеполагане, национална идеология, от която бяхме съзнателно лишени.

До каква степен в културния ни живот се запази „традиционната“ литература – на реализма, хуманността и позитивното в живота? И защо след тъжния вододел на 1989 г. у нас се нароиха цели пълчища модернисти, авангардисти и прочие исти?

Традиционната литература  е жива, тя се запази и развива, но бе целенасочено и брутално изтласкана в периферията на общественото съзнание. Бе обявена гласно и негласно за ретроградна, архаична и дори за предлитература. Причината е проста – тя е реалистична и социална по своята същност, по дълбоката си вътрешна връзка с класическата ни национална култура. И следователно, опасна за новите господари с потенциалната си линия на критичност към океана от неправди, в който потънахме през последните трийсет години. И за да се запълни принудително отворилата се пропаст, бяха наложени всякакви исти, най-вече – постмодернисти, чието неолиберално, т. нар. творчество упорито и безмилостно превзе всички литературни ресурси, ако се изключат някои острови на съпротива като „Литературен свят”. Но това, което се наричаше доскоро постмодернизъм и продължава да мимикрира под някакви уж нови форми, е насилствено налаган медиен продукт, който отдавна загуби битката за съзнанието на обществото поради пълната си липса на връзка с корените.

Как гледаш на отпадането на знакови имена от учебниците по литература? Иначе казано – на войната срещу Паисий, Вазов, Чинтулов, Ботев и т.н. за сметка на Робинзон и компания? Потребна ли е „революция“ в този дял на образователното дело, за да се превърне то отново в българско?

Като на обмислен и постепенен процес на лишаване на колонията от смислови кодове, които биха й помогнали да се възроди. „Революция” в образователното дело е не просто потребна, тя е спешна и крайно наложителна.

Какви творчески и общочовешки задачи си поставяш с електронното списание „Литературен свят“, на което си създател и уредник и какви трудности срещаш в издаването му?

Първата му и най-важна задача е създаването на духовна среда, която да създаде предпоставки за национално-освободително движение срещу колониалния модел на управление на България. За тази цел смятам за необходимо да популяризирам всички талантливи постижения на предишни и съвременни писатели, които отразяват способностите на нашия даровит народ, умението му да преодолява дори наглед невъзможни положения, да се съхранява с достойство и да отстоява чувството си за справедливост.

Ти самият си сред малкото съвременни наши поети с ярко изразена гражданска, непримирима позиция срещу недъзите в съвременното ни общество. Мислиш ли, че със стихове то може да се промени към нещо по-добро и човечно?

Има и редица други поети с изразена гражданска позиция, но те са предимно по-възрастни – факт, който с нищо не накърнява нито предишните им, нито новите им творчески постижения. За съжаление, тези поколения си отиват, а част от новите автори предпочитат да създават една своеобразна интровертна литература или такава, която е заимствана от популярните през последните десетилетия жанрове в англо-саксонския свят. Но има и такива, и те стават все повече, които търсят националните и духовните измерения на своите внушения и послания. А това вече е залог за промяна.

Имало ли е моменти, когато си искал да напуснеш родината и да тръгнеш по света? Немалко наши автори сториха точно това и успешно творят в различни точки на географския глобус…

Не е имало такива моменти – да искам да напусна България. А това, че немалко наши автори творят с успех в различни страни и сътрудничат активно на много издания, на „Литературен свят” включително, още веднъж показва привързаността на българина към писаното слово. Но и остатъчната енергия и инерция на представата за литературен живот от близкото минало. Боя се, че в перспектива не виждам дълготрайно и плодотворно развитие на българската литература в чужбина. Да, такава има и ще има, друг въпрос е доколко ще остане.

Съществуват ли за тебе теми табу и теми, до които не би се докоснал никога?

За всеки народ и религия има идеални образи; образи, които отразяват народностната, личностна и религиозна представа за идеал, символ, към който трябва да се стремиш, който ти дава човешко самочувствие и те прави част от поредицата на предците и тези, които идват след нас. За нас, като православни християни – това е образът на Иисус Христос, като българи – Левски. Смятам, че към тези теми трябва да се отнасяме в творчеството си с изключителна прецизност и уважение. Прикритото или явно развенчаване на тези образи, каквито и благоообразни или привидно обосновани етикети да има, винаги ще среща напълно логично и закономерно противодействието на тази част от обществото, което е не просто население, а народ.

Какво би посъветвал властимащите, ако ти се предостави такава възможност? Защото страната ни постепенно се обезличава чрез демографската криза, икономическото мъртвило и интелектуалното чуждопоклонничество?

Властимащите са пряк или опосредстван инструмент на чуждото управление и затова всички беди, които изброяваш, са следствие на това управление. Нямам никакви илюзии, че настоящите властови структури ще предприемат сериозни опити за промяна на съществуващия модел. Онеправданите българи, а те са мнозинството у нас, жадуват Народен съд за всички престъпници – от всички партии. И това ще бъде справедлив акт на възмездие. Нищо, че засега изглежда като утопия.

Какво би пожелал на народа си от позициите на автор, отдавна утвърден на поетичното поприще? А на себе си, освен скъпо струващото здраве?..

Моята мечта е – той да намери сили, вяра и достойнство да започне и завърши борбата с колониалните ни господари и с техните български послушници, които изсмукват и съсипват България. На себе си пожелавам – по-дълго да бъда полезен на милеещите за родината си писатели и на семейството си, на съпругата си, поетесата Ваня Душева, която ме подкрепя във всичките ми творчески начинания…