Юлий ЙОРДАНОВ
„Загрижен сатирик
се смее до последен миг
над властелини и бездария
и плаче – за България.
1968”
Прочетох тази епиграма и се затюхках, че съм пропуснал да прочета поредния опус на Радой Ралин.
-Не-е! Не си пропуснал… – с дяволит поглед ме апострофира поетесата Павлина Петкова. – Не си пропуснал, защото не е на Радой Ралин, а е написана от неговия приятел и събрат – сатирика Иван Коларов. Извадила съм я от ръкописа на неговите „Репресирани строфи”.
Вгледах се в датировката и установих, че тя e писана преди кажи-речи половин век. Което от своя страна ще рече, че е адресирана към управляващото тогава общество, наричано сега тоталитарно и деспотично. Но… аз си мисля, че тази епиграма важи със същата сила и днес, че защо не и утре – при условие, че психологията, манталитета и размаха на властта не промени коренно методите си на управление.
Впрочем, Петкова има право за автора на епиграмата. Тя се е впуснала да изследва живота и творчеството на двама свои съграждани от град Бяла, Русенска област: Иван Северняшки и Иван Коларов. А когато прочетох ръкописа на нейната книга „Приятелство между редовете”, узнах приликата между двамата творци – провинциалисти: еднакво собствено име, сходство в месторождението – и двамата нищо, че не са родени в Бяла – идват тук, за да отдават силите си за нейния духовен просперитет. Пишат сатирична лирика; страдат от недолюбването на управниците.
За разлика от Северняшки, Коларов изхвърчава от Бяла и устремява полета си към София, където на приливи и отливи се докосва до голямата литература. Но…, както сам той отбелязва: „… почти ежедневно с мисъл за Бяла – някогашна и сегашна – нали ми е второто родно място…”
Другият Иван – две десетилетия по-младият от Коларов – Северняшки – е истински самороден талант. Литературообичта при него е генетично предадена от баща му. И макар да не е на „ти” с теорията на литературата, сътворява чудесни стихосбирки. Ето, уважаеми читателю, прочети следващото четиристишие и сам ще се убедиш в истинността на моите думи:
С таланти, занаяти, добротворство
отдавна тук се самоприсади.
С духовен смях, роден от непокорство,
той своето потомство оплоди.
Струва ми се, че тази епиграма на Северняшки носи белезите на правдивостта, залегнала в характеристичните особености на родилото се всичко от перото на Коларов, че и на самия Северняшки. Несъмнено нравът на двамата – бих ги нарекъл братя по орис – е най-ярко изразен в тези четири реда. И… ето къде се крие коренчето, предизвикало властниците да ги недолюбват.
Четейки книгата, стигам до извода, че канавата на изследването е писмата между двамата творци. Няколко десетилетия като гълъби прелитат те от Бяла към София и от София към Бяла. Вперила остър взор в тях, Павлина Петкова добронамерено и задълбочено анализира в книгата си не само скрепените с приятелството даровити натури, но и загрижеността им за духовното извисяване на града с прочутия мост, въздигнат Уста Кольо Фичето.
Епистоларността е великолепен прийом да се разкрие битието и битността на взаимоотношенията между хората. И тя по най-категоричен начин е в състояние да представи в цялата си пълнота междуличностните взаимоотношения. Неслучайно и изследователката Цвета Трифонова, коментирайки писмата между Яна Язова и проф. Александър Балабанов, отбелязва: „Естетиката на писмото е изменчива величина, тясно свързана с културния статус на обществото. Стилът на епохата се разгръща в своя блясък или нищета чрез епистоларните творения.” И по същество казва самата истина, до която достига и Павлина Петкова, коментирайки кореспонденцията на Коларов и Северняшки.
В този ред на мисли мога да не се поклоня пред труда на Петкова, пред чиито очи са минали стотици страници изписан текст. Разчитала е не само него, но и онова, което е закодирано в подтекста – защото не само обичта, но и болката по Бяла е съхранена там. И затова заглавието „Приятелство между редовете” е не само символ или удачна метафора, а изключително точно поставено на място. Защото в тези писма става дума не само за чистото междуличностно приятелство, но и за духовната връзка, която в случая е доминантата на книгата.
Вярно, Петкова изследва само едната страна на кореспонденцията – тази, която е получена от Иван Северняшки, защото другата някъде е запиляна в столичните квартири, населявани от софийския Иван. И все пак тази страна е изключително важна: разкривайки пред читателя що за личност, що за човек, що за характер е Коларов. Имам усещането, че се заражда извисяването на планина от въпроси. Откъде да взема сили, когато „С патрондаш от иронии беленски/ и двуцевка с лирични патрони/ той към зайци римувани цели се/ и тъкми „втори ешелон”…“, защото „Животът не е карнавал,/ макар че има много маски.” Без да конкретизирам конкретния казус, се питам: откъде идва укрепналата вяра, която да ти позволи да преодолееш мига, да надмогнеш времето, да се впишеш в епохата, да влезеш в крак със самия живот… Както виждаш, читателю, това са въпроси екзистенциални, непреодолими, нерешими.
За всичко спорно и безспорно, за всичко бъдно и небъдно става дума в книгата на Петкова. Естествено въпросите търсят равното партньорството на отговорите, защото другото иде някак си безсмислено. Пък и от съществено значение в казуса е кой задава въпросите и кой търси отговорите – пишещият или четящият? Те са равностойни: задава ги добросъвестният, непреднамереният. Този, който иска да стане, желаещ да узнае урагана на болката, бушуващ дълбоко в душата и там намира онзи словесен изказ, който преражда в сърцето, завладява ума, извиква таланта и тази амалгама да роди стиха, основополагащ поетичния опус.
Разгръщайки книгата на Павлина Петкова, в съзнанието ми изплуваха два спомена. Не помня кому принадлежат думите – „Спомените не само викат спомени, спомените свидетелствуват!”. И ето го споменът от запознанството ми със Северняшки. Той датира от преди няколко десетилетия, когато като редактор на вестник „Народна трибуна” в Лом този непознат за мене автор най-старателно ми изпращаше кога стих, кога есе по актуални теми от културния календар на родината. Онова, което доминираше в тях, бе отцелюбието, което поетът издигаше в култ и не ми даваше покой на сърцето да „хвърлям в коша” полученото в писмо творение. Мнооого години по-късно, срещайки се в Бяла при отчитане резултатите от националния конкурс „Искри над Бяла”, наложи да разровя съзнанието си и намеря коренчето на нашето познанство.
А ето го и вторият спомен. Няма да си кривя душата, но Иван Коларов познавам задочно – от прочетените стихове и най-вече от наситените с високите волтажи на злободневието епиграми, които както вече казах, приписвах на Радой Ралин. При едно от посещенията ми в Русе ми попадна вестник „Дунавска правда”, където в броя от 26 януари 1986 година прочетох интервю с него. Привлече ме заглавието „Творецът трябва да служи само на доброто”. Е, императивът малко ме подраздни, но… пък отговорът на въпроса „Кое според Вас е най-важното качество за литературния творец днес?”, ми подейства отрезвяващо „Ако е талантлив, нека да бъде и честен, и да притежава няколко нравствени качества: ботевско родолюбие, алекова критичност, яворово достойнство, геомилева саможертвеност, чудомирово безкористие. Не случайно е казано: таланти много – характери малко.” Да! Така е!
Сещам се и за една стихосбирка на Иван Коларов. Тя носи интригуващото заглавие „Вяра, Надежда, Любов”. В това свое книжно отроче известният повече като сатирик, не само изявяваше и великолепна лирика, но и изискващите майсторство хайку стихотворения. Впечатли ме директното обръщение към онези, които планират мъст и са изпълнени с омраза: „Скрийте ножа!” Такъв зов може да отправи само нравствено възвишен автор, издигнал в кредо същността на своя живот, притещаващ най-вече човеколюбието, мъдролюбието, мироюбието… Коларов създаде и епиграма, в която е синтезирал действеното добротворство на сатирата и сатирика в наше време „Нощта издъхна./ Дързостен изгрев роди/ будителен смях.” Ти как мислиш, читателю, нощта не издъхна, но пък сатирата ни сега е беззъбоустна едва ли не повтаряйки хилядолетната максима „Всяко чудо за три дни!”
Книгата на Павлина Петкова „Приятелство между редовете”, обаче няма да въздейства само три дни. Защото тя е насочила своето предназначение не само да запознава хората от своя град с две имена на личности от духовния пиедестал на Бяла, на Русенския край, пък защо не и на цяла България. Очите ми се движат по изписаните страници, а в главата ми като пчела жужи казаното пред мен от комедийния актьор Георги Калоянчев в мое интервю с него „Мислите скачат като бълхи, но не всекиго хапят!” Вярно, така е! Макар че на мен много ми се иска сатирата на двамата Ивановци – персонажи на тази книга – да хапят недостойните, мерзавците, злобарите, завистлиите, които вместо да помагат, пречат развитието на обществото.
Коларов и Северняшки несъмнено са поети от извисена кота. Определям ги така, защото, четейки лириката им, имам чувството, че те остават верни на ненадминатия Федерико Гарсия Лорка: „Поезията е капризна страст – или идва, или не идва. Затова, докато си жив, пиши както дишаш, пиши както се любиш, пиши както възкръсваш.”
А с „Приятелство между редовете” те ще останат завинаги в паметта на Бяла!