ИЛКО МИНЕВ С НОВА КНИГА

ИЛКО МИНЕВ

ИЗ НОВАТА МУ КНИГА„ПО СЛЕДИТЕ НА АЛЕМОА“

 

––-

За момент Кайо се умълча и после заключи:

– Малко бразилци са чували за този мрачен епизод от историята на страната ни. В известен смисъл, пренебрежителното отношение към Севера продължава и до ден днешен, и Бразилия не е много наясно какво да прави с Амазония, макар да знае, че тя е най-ценният скъпоценен камък в нейната корона.

Вече приближавахме до онази част на реката, където водата тече по-бързо. Лодките намалиха скоростта и акостирахме на десния бряг.

– Пристигнахме! – съобщи Кайо, след което започнахме да слизаме.

Когато моторът заглъхна, дочухме далечно и все още слабо боботене. Гъстите храсти не ни позволяваха да видим какво има пред нас, но след още няколко крачки съзряхме гробове. Беше малко гробище, което джунглата не бе успяла да задуши в буйната си растителност. Пред нас се извиси внушителен дървен кръст с нацистки символ, издълбан в горната му част. Някой изпсува. Не беше изненада, всички знаехме какво ще видим, но въпреки това беше шокиращо. Свастика с основния нацистки символ на края на света, сред дивата амазонска джунгла… Това ни порази, остави ни без думи.

Мария Бонита предложи да обърнем внимание на детайлите в снимките от различните книги: в първата с индианците от 1937 година; във втората отпреди четиринадесет години на писателя Йенс Глусинг, авторът на „Проектът Гвиана“, в най-новата на чичо Олег, и да ги сравним с тези, които правехме в момента. Разликите бяха лесни за установяване. На най-старата снимка, онази с индианците, джунглата започваше непосредствено зад кръста и не се забелязваха други гробове. Текстът и свастиката бяха на бял фон, което улесняваше прочитането. На снимката на Глусинг, направена почти седемдесет години по-късно, се вижда, че гробището се е разраснало и джунглата е отстъпила пред още няколко гроба. Кръстът е остарял, белият фон на написаното и на свастиката се е разпаднал, а  азбестов слой го пази от дъжда и безжалостното слънце. Единствената разлика оттогава досега е тази, че покритието е махнато и кръстът отново е изложен на природните явления.

Смълчани се върнахме в канутата. Кайо раздаде дъждобрани на всички ни и предупреди:

–  Сега идва най-добрата част: отиваме на водопада Санто Антонио.

Отдалечаването ни от нацисткия гроб не трая дълго. Веднага след първия завой на реката започна да се разкрива пред нас един съвършено различен пейзаж. Колкото повече напредредвахме, толкова ревът на водните потоци  нарастваше оглушително и пред нас пробляснаха  първите водопади. После зърнахме, все от лявата ни страна, и другите, които в първия миг не ни изглеждаха много високи. Водни каскади – докъдето взорът ни стигаше. Гигантска подкова от разбушувана вода грабна погледа ни. Боботенето  стана оглушително, за да те чуе нещо някой, трябва да му крещиш. Изведнъж водната стихия ни обгради от всички страни. Канутата се приближиха още мъничко и попаднахме в облак от водни капки. Всички заобличаха дъждобраните. Никой не говореше, a и нямаше смисъл да се опитваме – грохотът на водата не позволяваше. Силни тръпки ме побиха – бяхме невероятно близо до величествената природна ярост и невероятната ѝ сила бе покорила сетивата ни, напомняйки болезнено за нашата незначителност в този свят. След минути заизлизахме бавно от мъглата и навлязохме в по-спокойни води, от които  изплува един мъничък плаж със златист пясък. Шумът поотслабна и можехме да се чуваме. Всички бяхме напълно мокри и желаехме да се изкъпем в онези спокойни, прозрачни като небесата чисти води. Оттам още веднъж с отпавихме погледи и се полюбувахме на громолящата вода, падаща от почти 30 метра височина. Красотата се простираше и над водопадите – няколко цветни дъги изгряха една след друга. Просто дъхът ти да спре!

– Време за обяд – извести с невъзмутим глас Кайо.

След тази вълнуваща сутрин, изпълнена с преживявания, сандвичите ни дойдоха добре.

Още докато изпращахме багажите си на летището в Макапа, Олег се приближи и ми каза нещо, което през последните дни и на мен ми минаваше неведнъж през главата:

– Когато се запознаем с новата информация от превода на двете книги, ще трябва да решим какво да правим оттук нататък. Опитвам се да си представя какво би предприел чичо Лико на наше място. Според разкритията, може да си заслужава да планираме по-радикална експедиция и да се запознаем с фантастичния и все още напълно див свят в природния резерват Тумукумак, скрит зад водопада Свети Антонио.

 

 

–––––

 

Прекарах няколко дни в разучаване на преведените откъси от книгата „Тайните на ада в джунглата“ и се опитах да събера още информация за Винету и другите туземци. Останах особено впечатлена от описанието в дневника на  експедицията на Шулц – Кампфенкел за първата му среща с Винету.

„Великолепен мъж! Почти гол, с телосложение на олимпийски атлет. Не е висок, но е добре сложен, с широки рамене, тесен кръст и добре изваяни бедра, с горда осанка на човек, сигурен в себе си. Наподобява бронзова статуя, изваяна от античен майстор!“ Това описание беше направено от един ариец  от „висшата раса“…

Друг епизод от книгата, който ме удиви, беше свързан с проучването на изворите на Ипитинга, игарапе – воден ръкав на река Жари, който дори и самите Апарай са смятали за прекалено див. В това приключение участвали пилотът на експедицията Герд Каале, Винету и още трима метиси. Каaле отбелязва в дневника си: „Изглежда, че малката река се разделя на много потоци. Избрахме да продължим през най-големия вир и  бавно поехме с лодката. Въздухът беше непоносимo тежък, от калта изригваха балончета, смрад на гнило изпълваше задушливия въздух. Бяхме стигнали извора, когато неволно зърнах как лицето на Винету пребледня и той зашептя нещо. Успях да разбера само: „Изворът не стpyва“.

„Вече го бях чул – продължава пилотът – на няколко пъти да споменава изворите с  благоговение и странен страх. Само че  сега, без да откъсва поглед от мътните и кални води, му личеше, че е обзет от истински ужас. Проследих неговия поглед и веднага долових, че нещо грамадно се движи много бавно под повърхността на водата. Отне ми време, докато разбера, че става въпрос за огромната змия сукури, толкова дебела анаконда, че лесно може да погълнe цял човек. Тръпки ме побиха и първото, което ми мина през главата, бе, че в този решителен момент няма никакво място за колебание. Нe трябваше да пропусна мига, в който главата ще се покаже на повърхността. Само че сред онази мътна вода и понятие нямах от коя страна ще стане това. Hай-неочаквано гигантското животно изчезна напълно. Дали не се беше промъкналo под лодката? Тя cега ми изглеждаше много бавна и смешно малкa. Тревогата стана непоносима – по лицата беше изписано свръхнапрежение. Всички се бяха хванали за своите мачете, сякаш очакваха да бъдат нападнати във всеки момент. Неочаквано, само на  няколко метра пред нас, изпод храстите се показа главата. Имах усещането, че две студени очи се впиха само в мен. Главата бавно се  придвижи към нас и успяхме да видим нервно потрепващия ѝ език. Господи, дали ще ни нападне, или е само любопитство? Повече не можех да чакам, вдигнах оръжието и се прицелих точно между двете очи. Беше невероятно близо. Натиснах спусъка. Грохотът бе съпроводен от пръски вода, оцветени в червено. На мига изпитах облекчение – бях направил каквото трябваше. Отдалечихме се все още с опънати нерви и зачакахме. Водата беше много мътна и нищо  не се виждаше. След известно време, убедени, че няма никакво движение, се заехме да опипваме дъното с греблата. Не след дълго докоснахме огромното, безжизнено туловище. Едва по-късно успяхме да го измерим и претеглим – малко повече от  7 метра дължина и 175 килограма. В стомаха му намерихме диво прасе, все още цяло, но с изпочупени кости  и смазан череп.

Винету изглеждаше напълно съсипан от случилото се. Според него бях убил свещено животно, майката на всички риби. Успях да доловя вътрешната борба, бушуваща в този мъж: смесица от ужас, омраза и благоговение към човека, убил една толкова могъща твар. Отчаян, той предрече, че щe се разболея тежкo и, че племето Апарай също е обреченo на страдания. Винету отказа да остане на лодката, от която излетя този смъртоносен изстрел, и където  сега беше просната кожата на анакондата. Минаха дни, без да ми проговори и колкото и да се опитвах, избягваше всякакъв контакт с мен.“

 

––––

Плавахме срещу течението, близо до брега, където то не беше толкова силно. Забелязахме много паднали дървета във водата заради ерозията и силните ветрове. По зеленясалите им дънери се припичаха множество водни костенурки, които, подплашени от шума на лодките ни, скачаха във водата, за да се укрият. Не бях виждал толкова много от тези животни на едно място. Съзирахме отдалече бели вълнички, които се образуват на места, където под водата се крият камъни или други препятствия. Когато те са много, кормчиите са принудени да удвоят вниманието си и да намалят скоростта. От време на време се разминавахме с пълни със стока и хора лодки. Пасажерите им ни поздравяваха пиятелски и ние им отговаряхме по същия начин.

– Тази сърдечност може и да е неискрена – възкликна Перуано. – Нашата красива река е пълна с какви ли не хора: метиси, индианци, златотърсачи, но също така и с наркотрафиканти, контрабандисти, ловци, бандити и всякакви други.

Като бивш златотърсач, чичо Олег беше свикнал с тях и дори изглеждаше подмладен.

– Добре ми е познато! – възкликна. – Живях в подобна среда преди тридесет години в Рондония.

– Минахме покрай остров Коуман – осведоми ни Самурай. – Навлизаме в зона с много водопади.

Вече бяхме преодолели десетки от тях и не можех да си представя, че едва сега ги приближавахме, но веднага се убедих, че беше точно така.

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post Вестник „Словото днес“, бр.26, 2022
Next post ПЕТЪР СТОЙКОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ