ИЛКО КАПЕЛЕВ
ОТВЪД НОЩТА
Сега аз нямам нищо по-надеждно
от твоите усмихнати очи.
В сърцето ми ти – всяка вечер – нежно
от месеца оставяш сноп лъчи.
Играем тайно този наш спектакъл.
Но трябва вече да го осветя.
И после като истински Херакъл
сто подвига на теб ще посветя.
В един красив антракт веднъж ти сложи
на рамото ми бялата си длан.
Това е знак, че в стиховете божи
пегасът ни е вечно оседлан…
Ела при мен! И погледни в безкрая
каква омайна тиха синева
към нас приижда. Сякаш сме във рая.
Отвъд нощта вечерникът повя.
О, нека в този тих и светъл рай
останем с тебе грешници докрай…
ПРИЗНАНИЕ
Очите ти прекрасно ми отиват…
Как само в мен преливат… В понеделник
загубих се в душата ти красива
и вече там съм доживотен пленник…
Аз гледах твоите коси лъчисти,
ти гледаше очите ми зелени.
Разменяхме си с тебе чувства чисти
и бяхме като птици запленени…
За теб могъл бих облак аз да снема
от висинето… Ако е възможно
в един небесен ден ще те отнема
от слънцето, което превъзхождаш…
Навярно този ден си осенила
със звезден лъч ти моята душа…
Ех, колко кратко! „Муза посетила…
немного посидела и ушла…” *
* великия Висоцки!
***
На главната – под славеи възторжени,
край ромона на пурпурен фонтан,
аз твоите очи познах сред сто жени…
и сякаш бях отнет от ураган!
Но тази среща беше много кратка,
тя бе като в пустинята мираж.
Запомних все пак блузката ти гладка, –
сред сто жени – във градския пейзаж…
Не си отивай, ще ми бъде тъжно!
Не чуваш ли в сърцето песента?
В душата ми се стича ситен дъжд, но
от звездния капчук на любовта!
Тъй както нощем свети в мен небето,
светѝ сега в душата ми, светѝ!
Така в сърцето тъжно на поета
красива муза ще му бъдеш ти!
…На главната – под славеи възторжени,
край ромона на пурпурен фонтан,
аз твоите очи познах сред сто жени…
Но вече… вече теб те няма там!
ГРАВИТАЦИЯ НА ЧУВСТВАТА
Ний мръзнем с теб в нощта неподплатена
и може би ще се превърнем в лед.
Да скъсаме плацентата студена,
с която сме обвити вече век.
И там, в неразгаданата обител
на птиците, ще чуем как шуми
тревата от сълзите ни измита
и как звънят във храма ѝ сълзи.
Дано сега във този тежък спазъм
сърцето своя хълм да отстои.
Животът ми, от циганка предсказан,
разкрива свойте варварски черти.
РАЗМИСЪЛ
Трябва точно да бием клавишите
в това безкомпромисно време.
А ние опъваме кротко каишите
като полярни елени.
Трябва ни точна стрела във колчана
с еленова кожа обшита.
Ясно и просто ни трябва, Татяна,
сърце като диво копито.
Ние със тебе сме южни чешити –
дай ни големият лов.
Ако внезапно се скъсат каишите –
да бъде от дива любов!
***
Излез сега от този тъжен дом
с лиричното название Сърце.
Животът ми – красив любовен том –
разлистваха какви ли не ръце.
Разнежваха какви ли не очи
душата ми – опожарена степ.
Днес чашата на любовта горчи,
не мога да я поднеса на теб.
Защото ти си другото лице
на този глух и безпощаден свят.
Земята ни – напукано яйце –
отдавна е покрита с мръсен цвят.
Отровата на мен принадлежи –
аз бях за теб един покварен бог.
Достатъчно. Сега ми разреши
да вдигна своя смъртоносен рог.
След туй излез от този тъжен дом.
Той вече е до дъно разрушен.
На тръгване налей любима ром
и пий за своя бог опустошен…
МАЛКА НОЩНА ПРИКАЗКА
На К.
Видяхме се със теб съвсем случайно.
Но не случайно срещнахме се с теб.
Към твоето сърце пътувах тайно…
И сякаш… през люлееща се степ.
А може би пътувах през пустиня,
оазисът в която беше ти!…
Получих от небето милостиня:
то пътят ми към тебе осветѝ…
И ето, като бедуин объркан
целувам на колене твоя бряг.
Не бих могъл със друга да те сбъркам.
От тук ще те отмъкна в златен впряг!
А после ще те отведа незнайно
на някой тих и благороден връх,
където като приказка безкрайна
аз бих те препрочитал с огнен дъх!
Сега повярвай в тази звездна среща!
Виж как блести измислената степ…
Отварям остро вятъра насрещен,
във който ще се скрием само с теб…