Илко Капелев е поет, белетрист, публицист и журналист. Роден е на 28 юли 1956 г. в с. Овчи кладенец, Ямболска област. През 1981 г. надява романтичния елек на въжделението и заминава в Далечния Север на Русия. Живее 12 години сред замразените полета на Западен Сибир, сред своите приятели хантите и на баржите в река Об… Същевременно е кореспондент на в. „Дружба“ в Москва, който се издава за всички българи, които живеят в СССР. През 1988 г. постъпва в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, учи се в творческия семинар на известния руски поет Валентин Митрофанович Сидоров. Автор на множество поетически сборници: („Пробуждането на совата“, „Искра от писък“, „Нощта след Великден“, „Звездобойна“, „Задочен полет“, „Небесна книга“ и др.), а също така на книгите „Сибирски дневник“ (художествена проза, 2007) и романа „Postscriptum. Убежище за роман“ (2017). Автор е на повече от 4 500 обществено-политически статии и репортажи, очерци, есета, публицистика и др. Негови стихотворения са преведени на руски, украински, беларуски, арменски и други езици. Многократно е награждаван. През 2006 г. едновременно е удостоен с две високи награди – със златен медал на община „Тунджа“ и сребърен знак на община Ямбол в областта на културата и изкуството. През 2009 г. в Българския културно-информационен център в Москва е удостоен с Паметен медал „А.С. Грибоедов 1795-1829“ за принос в областта на българо-руските отношения в областта на литературата. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
Контакти: GSM 0898 62 98 03; ilko_kapelev@abv.bg
ПРЕВЪЗМОГВАНЕ
…Безкрайна буря. Задъхвам се, дъх не ми стига.
Бургия сякаш дълбае гръкляна и аз,
столетен пленник, записан във снежната книга,
забивам нокти в яката, скована от мраз.
Прославям топлите унти*, ушанката, клина.
Презирам призрака, който в сърцето ми спи.
Ако е писано в този вертеп да загина,
ще смажа с плазма свирепите вълчи зъби.
В живота болката често пристига с охрана.
Духът е тъжен отшелник във тялото-скит.
И ето, щраква върховната орис – капана
затваря челюсти. После стомахът е сит.
Безкраен вихър. Ще има ли някога свършек?
Свисти дробът на луната. Нагоре е мрак.
Навред гадините вият, жадувайки мърша.
И аз настъпвам разгърден през вълчия сняг…
**унти, рус. – високи северни ботуши от куче или елен с козина отвътре и отвън; С валенки можеш да замръзнеш при минус 50 градуса, с унти – никога…
ПОРОЙ
Бях още момче и какво е предвидено горе
не можех да зная, но чух предвещателя-гръм.
Старицата тичаше, остър тризъбец набола
в сеното, сушено неделя на топлия хълм.
Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне
авлига предсказваше в облака свита беда.
Коса нажежена процепи небето… И падна
дъждовен откос – като наръч зелена трева.
Събирах тепетата сухи, но в ум не побирах
как може кръвта да щурмува най-горния слой
на моето тяло, затуй че сеното умира
от острите пики на този внезапен порой.
Спасихме труда на косачите. Мокри и неми
приседнахме в сенника – щит под дъждовната сеч.
А после, когато земята съвсем се отпени,
аз гледах как баба ми тръгваше нейде далеч…
Старицата вече я няма, тъй както го няма
вълшебното време на селския тих сенокос.
Над гроба на баба тревата е само голяма,
където в годината ходя веднъж като гост.
КОННИК БЕЗ ГЛАВА
Аз бях един невероятен конник
сред кипналата пролетна трева.
Коне пришпорвах – дървени, на ролки, –
и винаги препусках без глава…
Изсипвах нощем кошовете с хума
на оня стар търговец на земя.
И никога до края не умувах
над тънките житейски правила.
Понякога, когато мятам ласото
към онзи детски свят на колела,
си мисля, че бе дяволски прекрасно
да бъдеш все пак конник без глава…
ДЕТСТВО
То остана нейде по хармана,
като кадър в прашен обектив.
Галагиров стреля от калкана,*(1)
Мандраджиев го пленява жив…
Пушките струят във стълб.
Конете
с ноздри дращят тягостния здрач.
Лудите петли въртят мачете
и убиват нощния пазач.
Дворът ни, обърната диканя, **(2)
бе повлечен сякаш от коне.
Прашно детство! Цялото във пяна!
Ала бе море до колене!
*(1)калкан, нар. – щит; права стена на сграда без врати и прозорци на границата откъм друг парцел.
**(2)диканя, диал. – примитивен земеделски уред за вършитба, теглен от коне или волове.
ЗЕМЯ
Ти нямаш две страни като медала
и често си с напукана кора.
Дъждът прониква в тъмните ти длани
чрез тесни пукнатини за вода.
Но тази нощ от свода ламаринен
така ще рукне той на шир и длъж,
че аз не зная с тия пукнатини
дали ще издържиш на този дъжд…
БАЛАДА ЗА СТАРЕЦА И ОБ*
Отдавна бе. Дойде във чифт галоши
и с две ръце почти като весла.
А никой не му вярваше, че може
да преплува шлепа под вода.
По цели дни въртеше край реката
лебедката на своя тих живот.
Матросите му мътеха водата,
но той не се гневеше – с бавен ход
преместваше бамбука по-далече,
където няма катери и дим.
Където никой няма да му пречи
да хване днес поне един налим.*
Ала в една дъждовна синя вечер,
солена като дреха на рибар,
камбаната над селото ехтеше
с протяжен звън: рибарят бе умрял.
Един живот, живян като по ноти,
приключи и изчезна – яко дим.
Но лодката на стария боботи
и още обикаля за налим…
* налим (рус.) – риба в северните реки
* Об – една безкрайно обаятелна северна река в Западен Сибир, която е дълга 5 410 км; територия на водния басейн – 2 млн. 990 хил. кв. км; общ дебит – 42 800 куб. м/сек.; в Западен Сибир има над 25 хил. реки и езера.
НАДЕЖДА
Божествен мраз – баща на ледовете.
Под нулата е петдесет и осем.
В скованите бради на боговете
Животът ти сега виси на косъм.
Ще паднеш сред замръзналите птици,
стоварил дух над тайнствената тундра.
На този ринг, без дъх и ръкавици,
дано ти, хант, не проиграеш рунда!
ДУХ
Макар, че му премръзнаха крилата,
той пак е на светкавиците Син.
След дългата полярна нощ зората
ще го пречисти в своя пламък син.
Заточеник – той гледа как небето
залива нощем жилищния блок.
…Терасата е палуба, отдето
ще литне някой ден към своя бог…
ПОЛЕТ ПО ВРЕМЕ НА БУРЯ
откъснах се от теб природо
но трябва да се освежа
едно листенце ще е пода
на който благо ще лежа
ще светна слънцето и тихо
глава на него ще склоня
сега ти посвещавам стиха
във който ще те съхраня
аз нямам време да се туля
зад облаци и черен дим
животът ми във тебе хлуе
небесносин и невредим
връхлитат ме стрелби и бури
и мълнии ме громолят
природо светла в мен ти тури
искра от въглен неполят
заспивам в листите ти горо
но трябва да се освежа
преди да си представя бора
под който вечно ще лежа…
И ТОЛКОЗ…
В едно студено утро хората изнесоха в платно
ковчега с тялото на вуйчо ми от пастта на блока.
От третия етаж сандъкът изглеждаше като писмо,
което близките на мъртвия изпращаха до Бога.
Поглъщаше мъглата газката под тежкото небе –
камионът возеше покойника към селото далечно.
Снегът се стелеше. И стенеше безкрайното поле.
И побеляваше по хълбока шосето вековечно…
Така освободен завинаги от този скучен град
се върна вуйчо на земята си. Посрещнаха го старците.
Върху дъските буци чукаха като летен град
и чак до сутринта край гроба му лаеха чакалите.
А майка ми бе в болницата, инсулт я покоси.
И тя пристигна принудително във този болен град.
Залива двайсет дни възглавницата със сребърни коси
и на изписване научи чак, че вече няма брат…
Една звезда лети към рая. И избухва рисково.
Нагоре е безкраем мрак. Закусват с птици облаците.
Ветреят се прострени нощем като бели ризи,
измамени и възкресени, душите на покойниците.
СЪЗВЕЗДИЯ В МРАКА
Нощ,
все по-силно шумиш във очите ми млади.
Светлината нагоре е тъжна, и бледа,
и прокълната.
Блазе на глупака, който се моли в преддверието
на ада
и търси отвъдни сигнали върху екрана
на луната…
Борчетата край дома на изкуството –
Сърцето,
все по-често бодат, бродират, рисуват
крале и джелати.
В този храм само аз и вълкът непредвзето
коленичим на изповед и вярваме,
че сме побратими.
Нощ,
аз не търся от твойте звезди вдъхновение.
Дъжд от пламтящи кладнѝ* застрашително руква.
Осем гарванчета под една телеграфна жица
осенени от вятъра,
пърхат към непорочните буки.
Тази вечер аз –
и светец, и покаяник,
търся изгубения в твоите сенки
път към светкавиците.
Ти си несвършваща, нощ.
Ти си тъжна, и бледа, и неомайна.
Още звезда –
и ще се откъсна от жилообразните ти пиявици.
Аз щурмувам за сетно твоя хребет –
тих и омразен.
Под твойте фенери мъждукащи
слушам как тръпне и пее
големият пролетен взрив…
Ако се скъса спасителният лъч
под дървото на залеза,
ще разбия този капан
и ще отплавам…
С последния звезден риф.
*кладнѝ, мн. ч. (нар.) – наредени като пирамида житни снопи, приготвени за вършитба