ИЛКО ИЛАРИОНОВ
два разказа
ПРЕМИЕРАТА
През 1985 година директор на Плевенския театър стана големият актьор Георги Черкелов известен с изявите си на широката публика и най-вече с великолепната роля на Богдан Велински от легендарния телевизионен сериал „ На всеки километър“.
Неговото пристигане в града се дължеше на отправената му покана от Партийното ръководство на окръга в лицето на нейния първи секретар тогава Стефан Нинов. Модерната и впечатляваща реконструкция на театъра бе приключила и сградата отвън и отвътре бе неузнаваема, като нищо не напомняше за огромния пожар през късната есен на 1982 година, който почти я унищожи. Спомням си каква ужасна миризма на изгоряло се носеше дълго време от вътрешността на театъра и как ние разчиствахме опожарените останки със сълзи на очи. Това не се забравя и се моля никога повече да не се повтаря.
След ремонта всичко блестеше и ухаеше на великолепие и разкош. Красотата бе завладяла храма на Мелпомена и хората се тълпяха, за да надникнат и видят какво чудо са сътворили реставраторите и архитектите, начело с техния шеф Иво Петров, които вложиха сърце и душа, и с невероятните си професионални умения заслужиха всеобщо признание и възхищение.
Ръководните кадри на града и окръга си бяха дали сметка, че на такъв театър, архитектурен шедьовър, би подхождал директор уважаван и известен, който чрез името си да изведе състава с талантливите актьори в нова по-висока орбита на творческо развитие. Той и съпругата му Зина бяха приети радушно и с оптимизъм. С надежди за нещо ново и запомнящо се.
Заглавието, с което Черкелов реши да открие сезона след идването си, бе „Нощем с белите коне“, драматизация по прекрасния роман на Павел Вежинов, постановка на големия наш режисьор Асен Шопов. Всъщност спектакълът бе пренесен на сцената едно към едно като този, който се играеше с голям успех в Народния театър. Черкелов се надяваше същото да се случи и в Плевен, и затова заложи на сигурното и печелившото. Разбира се, актьорите щяха да са различни от участниците в Софийската постановка с единственото изключение – Георги Черкелов в ролята на академик Урумов.
Заглавието бе посрещнато от състава на театъра и от цялата общественост възторжено и с големи очаквания. На мен се падна честта да бъда разпределен в другата главна роля, тази на Сашо, който се явяваше племенник на академика.
Бях чел романа и очаквах с нетърпение да се запозная с драматизацията, макар предварително да знаех какво ме очаква.
Взех екземпляра от пиесата веднага след разпределението, прочетох я на един дъх и сериозно се изплаших. Такава роля до сега не бях играл. Огромна по обем, с текст, който се стовари със страшна сила върху актьорските ми рамене. Всички ме поздравяваха, а аз отвръщах силно притеснен, с усмивка, която сякаш не бе моята. Притеснението ми се засили още повече, когато след прочита на пиесата от режисьора, на която Черкелов не присъства, разбрахме, че ще се срещнем с шефа след обяд, на самата сцена, където щял да ни каже нещо важно.
Там Черкелов ни съобщи, че тръгва за снимки на нов филм в Добричко. След три дни се връща, което време според него е напълно достатъчно да си научим текста и след това за няколко дни да сглобим спектакъла, за да вървим към премиера. Каза, че вече има насрочена дата за събитието и тя е точно след седмица. Пожела ни успех и отпраши за снимки.
След последните му думи ми прилоша. Зави ми се свят. Бях изправен пред убийствената и почти невъзможна мисия да науча сто страници текст за три дни. Как съм се прибрал в къщи, не знам. Знам само, че до определения от Черкелов срок почти не спах. Зубрех като ученик текста и си го повтарях като ненормален, където и да се намирах. Режисьорът ми говореше нещо по репетициите, насърчаваше ме, но главата ми се бе превърнала в някаква огромна бетонобъркачка, в която безумно и отчаяно се въртяха безспир реплики, сцени, партньори, но един от тях, най-важният, снимаше филм и аз трябваше да си говоря с него виртуално. Желаех по някакъв начин времето да спре и денят на премиерата въобще да не идва.
Черкелов, обаче, дойде и веднага бе насрочена репетиция, и то на самата сцена с костюми и декори, които бяха вече скоростно изработени.
Какво съм репетирал тези два дни до премиерата не знам. Всичко ми бе мъгливо и сякаш неслучващо се. Ходех по сцената, говорех нещо, в болшинството от случаите на Черкелов, той ме гледаше строго и ме засипваше с думи. Неговата бе лесна, тъй като си знаеше на вода текста, очакваше от мен същото, и нервно потрепваше, когато се бавех с думичките.
Времето започна да стреля по мен, след като установих, че до началото на премиерното представление остава само половин час. Стоях свит и подтиснат в гримьорната, припомнях си сцени и преобличания, които бяха цели двайсет и девет, и ужасът постепенно и окончателно се установи в душата ми. В гримьорната влизаха някакви хора, пожелаваха ми успях, прегръщаха ме, целуваха ме, а аз им отвръщах машинално, забравил усмивката си в къщи. Помощник режисьорът обяви по уредбата, че до началото на представлението остават петнайсет минути, и че е даден първи звънец, а в моите уши звъннаха трагичните камбани на моя очертаващ се провал.
И точно тогава в гримьорната буквално нахълта режисьорът Асен Шопов, видя, че съм взел-дал, пребледнял и стресиран, прегърна ме силно и така прегърнати мълчахме десетина секунди. След което ме погледна в очите и ми каза думи, които и до днес помня:
-Слушай ме сега внимателно. След малко излизаш на сцената. Твоята задача е най-трудна. Нещо повече, изглежда непосилна. Само с три репетиции да излезеш пред публиката, с текст от тук до Луната, си е жив героизъм в мирно време. Запомни, каквото и да се случи тази вечер, и текста да си забравиш, и да мълчиш като пукал на сцената, и да провалиш някоя от сцените, не се притеснявай, братко. Ако сега не стане, ще стане някой друг път. Ти можеш. За мен това е важното. Вярвам в теб.
И излезе.
Изведнъж ми олекна! След броени секунди бях друг човек. Уверен в успеха си актьор. Всичко в главата ми се подреди почти до съвършенство. Дойдоха и думите, и сцените, и преобличанията с точната си последователност и завършеност. Тези няколко изречения на Асен сякаш ме грабнаха и с прегръдката му ме катапултираха на сцената пред очите на зрителите, препълнили театралната зала. Тази публика, от която до преди минути се страхувах и ужасявах, сега бе мой приятел и съюзник, съучастник в едно невероятно представление.
Премиерата имаше огромен успех. Казах си целия текст, без нито една грешка, и то в партньорство с голям актьор, който след премиерата не спести добрите си слова по мой адрес.
Аз пък търсех да срещна очите на един друг голям. Режисьорът Асен Шопов. Да му благодаря за бащинската прегръдка и думите, които ме преродиха…
След доста години самият аз, вече в качеството си на директор на театъра, ги повторих почти дословно в гримьорната на млад актьор от състава, който, стресиран от значимостта на ролята, се бе свил в ъгъла блед и притеснен.
На премиерата момчето се представи блестящо
ЗНАК ЗА ОБИЧ
В театъра си осиновихме куче. Бездомно, със задължителната обеца на ухото, която официално утвърждаваше статута му на такова. И със задължителния номер на нея. Джоко, както спонтанно го кръстихме, беше регистриран под номер 61.
Та този наш нехранимайко, незнайно как и откъде дошъл, се приобщи към нас. Стори го настойчиво и доверчиво, и бързо се превърна в любимец на почти всички от театъра. Скоро грижите ни към него, и най-вече на един от състава на денонощната охрана, именуващ се Тошо, го преобразиха и слабичкият и изпосталял пес с угаснал и влажен поглед се превърна в яко и загладено куче, което приятелски се търкаше в краката ни, а ние ежедневно му давахме я кокали, я някое парче кренвирш и други остатъци от храна.
Джоко притежаваше едно удивително качество, бързо да подушва хора с лоши помисли и намерения. Скачаше от ъгъла пред служебния вход, където лежеше достолепно на специална постелка и с лай тръгваше заплашително към потенциалните извършители на нещо нередно. Постепенно Джоко се превърна от театрален във всеобщ любимец. Хората го знаеха по име, идваха при него, галеха го, оставяха му храна, дори се фотографираха с него. Беше особено общителен с децата, които искрено му се радваха. Скоро стана и медийна звезда. В местните вестници отпечатаха негови снимки, с шапка и тъмни очила, като един от „пазачите“ на театъра. В Интернет се появиха клипове с неговото виещо пригласяне на биещите камбани от кулата на близкия храм.
Зимно време, особено нощем, Джоко, въпреки че черджето на което лежеше бе плътно и вълнено, изпитваше сериозни проблеми и затова често бе прибиран от охраната да пренощува в Храма на Мелпомена. Понякога влизаше вътре и през деня, ако студът беше непоносим.
В един от тези зимни дни отнякъде се появи бездомна и доста окльощавяла кучка, която взе да се навърта около театъра и да обикаля плахо на доста прилична дистанция от служебния вход и неприкосновения ъгъл на Джоко. Явно е била стресирана от нечии действия спрямо нея на лоши хора. Та обикаляше тя горката и гледаше непрекъснато към Джоко с големите си тъжни очи. Той също не бе безразличен към това внимание и интерес на посестримата му към него, и когато я видеше, бързо ставаше от „поста“ си, мяташе радостно опашка, но всеки негов опит да се доближи до нея бе обречен на неуспех. Кучката побягваше в неизвестна посока и Джоко се прибираше умърлушен обратно. После кучката се появяваше отново, на споменатата дистанция, като цялата трепереше от нечовешкия студ. И една сутрин, зървайки я, Джоко отново се надигна. После захапа със зъби черджето, на което лежеше, и го понесе в посока към нея. Тя за пореден път побягна на някъде. Джоко, постави постелката на гранитния бордюр, от където кучката го наблюдаваше, преди да побегне, после бързо се върна на мястото си и легна на голия мрамор в своя си ъгъл.
Подир малко кучката се появи. Видя оставеното чердже и след кратко колебание легна на него бавно, все още боейки се да не би някой да я изгони оттам. Тъжните нейни очи бяха замрели в някаква своя си кучешка благодарност към осиновения неин събрат, който отдалече се наслаждаваше на гледката…
На другия ден двамата вече тичаха заедно около театъра и се бореха, играейки си.
След няколко дни кучката изчезна незнайно къде, но черджето си остана там на бордюра още няколко дни. Като знак за нещо вълшебно, невероятно, но истинско.
Като знак за обич.